Алехо Карпентиер
Загубените следи (13)

XIII

Петък, 15 юни

Когато пристигнахме в Пуерто Анунсиасион — този влажен град, обсаждан непрекъснато от растителност, срещу която от стотици години се водеше безполезна война, — разбрах, че бяхме оставили зад себе си Земите на Коня и бяхме навлезли в Земите на Кучето. Тук, зад последните покриви, се издигат първите дървета на още далечната джунгла — нейни предни постове, нейни величествени стражи, по-скоро обелиски, отколкото дървета, все още пръснати, отдалечени едно от друго по обширното неравно пространство, обрасло в бурени, чиято пълзяща плодовитост за една нощ заличава пътеките. Конят няма място в един свят без пътища. А отвъд зелената маса, която затваря вратите на юг, пътеките и пътечките тънат под такъв тежък покров от клони, че е невъзможно конник да премине. А Кучето, с очи до коленете на човека, вижда всичко, което се крие под измамните маланги, в кухите паднали стволове, между изгнилите листа; Кучето с напрегната муцуна, с остро обоняние, по чийто гръб в настръхналата козина се изписва близката опасност, е запазило през вековете отношенията от своя първоначален съюз с човека. Защото истински договор свързва тук Кучето и Човека: едно взаимно допълване на способностите, което ги кара да работят в братство. Кучето внася сетивата, атрофирани у неговия другар в лова, способността си „да вижда“ с носа, да ходи на четири крака, спасителната си външност на животно сред другите животни — срещу предприемчивия дух, умението да борави с оръжията, да гребе с весла, да ходи изправен, които човекът притежава. Кучето е единственото същество, което споделя с човека облагите на огъня, присвоявайки си с това приближаване до Прометей правото да взема страната на Човека във всяка война срещу Животното.

Затова този град беше Град на Лая. Пред входовете, зад решетките, под масите кучетата протягаха лапи, душеха, ровеха, предупреждаваха. Сядаха на носа на корабите, тичаха по покривите, пазеха печеното да не изгори, присъствуваха на всички събрания и общи прояви, ходеха на църква и толкова много от тях трябва да са ходили, че едно старо нареждане от колониалното време — което никога не е било спазвано, защото никой не е имал интерес от него — учредява специална длъжност „кучкар“, който да гони кучетата от храма „във всички съботни дни и на празнични бдения“. В лунни нощи кучетата се отдаваха на своя култ към луната с внушителен хоров, вой, който по обичай не се тълкуваше вече като злокобно предзнаменование, а причинената от него безсъница се приемаше с примирение и търпимост, каквато трябва да се проявява към малко досадните обреди на роднините, изповядващи религия, различна от нашата.

Мястото, което в Пуерто Анунсиасион наричаха странноприемница, беше някогашна казарма с попукани стени. Стаите гледаха към един пълен с кал двор, където пъплеха на всички страни големи костенурки, предвидливо затворени там за гладни дни. Два кревата от платнище и една дървена скамейка бяха всичката мебел, заедно с едно парче огледало, закачено на гърба на вратата с три позеленели гвоздея. Луната току-що беше изгряла над реката и от гигантските посребрени дървета при францисканската мисия чак до черните очертания на островите отново се надигна, след известно прекъсване, неблагозвучен кучешки вой, а от другия бряг неочаквано се получи отговор. Муш беше в много лошо настроение и не можеше да се примири, че бяхме оставили електричеството зад гърба си, че тук живееха още в епохата на газовата лампа и на свещта и че нямаше дори една аптека, откъдето да се купят някои неща, необходими за нейната особа. Моята приятелка хитро прикриваше грижите, които щедро и постоянно полагаше за лицето и за тялото си, за да помислят чуждите хора, че тя стои над подобни женски суети, недостойни за една интелектуалка. С това даваше да се разбере между другото, че нейната младост и естествена красота й стигаха, за да бъде привлекателна. Познавах тази нейна стратегия и се забавлявах да я наблюдавам от върха на балите сено, отбелязвайки със злорада ирония колко често се оглежда в огледалото и мръщи вежди от досада. Учудвах се как самата материя на нейната фигура, плътта, от която беше направена, повехна от онази последна сутрин преди нашето отплуване. Кожата на лицето й, измъчена от твърдите води, се беше зачервила; а по носа и слепоочията се бяха появили места с прекалено разтворени пори. Косата й беше заприличала на кълчища — зеленикаворуса, неравно боядисана — и аз разбрах, че нейният обичаен меден отблясък се дължеше на умелото оцветяване. Под блузата, изцапана с редки смоли, прокапали от платнището, гърдите й изглеждаха не тъй твърди, а лакът само тук-таме се държеше на ноктите й, изпочупени поради необходимостта често да се хваща за нещо — тъй ни налагаше животът върху една отрупана с ведра и варели палуба, върху плаващия хангар, какъвто беше нашият кораб. Кестенявите й очи, красиво изпъстрени със зелено и жълто, отразяваха някаква смесица от досада, умора, отвращение към всичко, потискан яд, че не може да изкрещи колко нетърпимо й беше това пътуване, макар да го беше предприела с фрази на върховно ликуване, заучени от книгите. Защото в навечерието на нашето тръгване — спомнях си сега — ми беше говорила за „стремежа към бягство“, обличайки многостранната дума приключение с всички нейни значения; „зов към пътешествия“, бягство от ежедневието, неочаквани срещи, представи на халюциниращ поет за Невероятни Флориди. А досега за нея — напълно чужда на вълненията, които ми носеха всеки ден такава наслада, защото ме връщаха към забравени преживявания от детството — думата приключение означаваше само принудително затворничество в градски хотел, пейзажи с еднообразно и повтарящо се величие, местене от място на място без перипетии и постоянна умора от нощите без нощна лампа, прекъснати в първия сън от кукуригането на петлите. Прегърнала коленете си, без да се грижи какво се вижда изпод развятата й в безпорядък пола, сега тя се полюляваше бавно на кревата си и пиеше на малки глътки ракия от тенекиена кутия. Говореше за пирамидите на Мексико и за крепостите на инките — които познаваше само от снимки, — за стълбите на Монте Албан^[1] и за селищата от печена глина на опите^[2], изразявайки съжаление, че в тази страна индианците не били издигнали подобни чудеса. После възприе „осведомения“, категоричен, пълен с технически термини език, тъй много използуван от хората на нашето поколение, който аз за себе си наричах „тон на икономист“, и се втурна да разсъждава за начина на живот на тукашните хора, за техните предразсъдъци и вярвания, за изостаналостта на земеделието им, за мошеничествата в минната промишленост, което, разбира се, я доведе до принадената стойност й до експлоатацията на човек от човека. За да й противореча, аз й казах, че ако нещо ме изпълва с възторг в това пътуване, то е тъкмо откритието, че на света още са останали огромни пространства; чиито жители са далеч от трескавата суета на нашето време, и че щом толкова много индивиди се задоволяват с един покрив от листа, с една стомна, едно бударе^[3], един хамак и една китара, то, значи, у тях се е запазил известен анимизъм, съзнание за прастари традиции, жив спомен за някои митове, които, взети заедно, говорят може би за по-почтена и по-ценна култура от онази там. За един народ е по-интересно да запази в паметта си „Песента за Ролан“, отколкото да има топла вода в къщи. Радвам се, че още са останали хора, не особено склонни да заменят дълбоката си душевност срещу някое техническо удобство, което не само прогонва движенията на перачката, но отнася също и нейните песни, слагайки изведнъж край на един хилядолетен фолклор. Муш се направи, че не ме е чула или че моите думи не представляват за нея никакъв интерес и каза, че тук нямало такива неща, които да заслужават да бъдат видени или проучени, че тази страна нямала нито история, нито своеобразие и изричайки решението си като сентенция, тя заяви, че утре призори тръгваме, че нашият кораб ще пътува този път по течението и ще може да вземе обратния път за малко повече от един ден. Но мен съвсем не ме интересуваха вече нейните желания. Сухо й отговорих, че мисля да изпълня задължението си към Университета, да отида дотам, където ще мога да намеря музикалните инструменти, които ми бяха възложили да търся. Това беше съвсем нова проява от моя страна и затова моята приятелка изведнъж изпадна в гняв и ме нарече еснаф. Това оскърбление — аз добре го познавах! — беше спомен от времето, когато много жени с нейния манталитет са се обявявали за революционерки само за да могат да вкусят удоволствието от близостта на немалко интересни интелектуалци, които борбата привличала, и да се отдадат свободно на прищевките на секса, опирайки се на философски и социални идеи, след като вече са вършили това зад прикритието на естетическите идеи на някои литературни братства. Муш винаги се отнасяше внимателно към своето благополучие, поставяше над всичко своите удоволствия и дребни страсти и затова беше за мен образец на еснафка. Но тя наричаше еснаф, като най-голямо оскърбление, всеки, който се опитваше да противопостави на нейния критерий нещо, свързано с неприятни задължения или принципи, не приемаше някои свободи във физическите отношения, проявяваше задръжки от религиозен характер или призоваваше към ред. Тъй като моето старание да бъда честен към Пазителя и следователно към собствената си съвест се изпречваше на пътя й, тя неизбежно трябваше да нарече подобна цел еснафска. С паднали на лицето коси тя се изправи от кревата и вдигна малките си юмруци към слепоочията ми с такъв гняв, какъвто виждах за първи път. Крещеше, че искала, да бъде в Лос Алтос колкото може по-скоро; че се нуждаела от прохладата на планината, за да се съвземе; че там сме щели да прекараме остатъка от моята отпуска. Изведнъж името Лос Алтос ме вбеси, защото ми припомни подозрителната грижовност, с която канадската художничка обкръжаваше моята приятелка. И макар че обикновено внимавах да не произнасям нищо излишно в споровете си с нея, тази вечер се наслаждавах, като я гледах такава грозна на светлината на газената лампа, и чувствувах някаква нервна необходимост да я оскърбя, да я нашибам с думи, за да изхвърля баластта от стари обиди, натрупани дълбоко в мен. За начало започнах да обиждам канадката, като я нарекох с епитет, който подействува на Муш като убождане с нажежена до червено игла. Отстъпи крачка назад, хвърли по главата ми кутията с ракия и за малко не ме улучи. Изплашена от стореното, тя се приближи към мен с разкайващи се ръце, но моите думи, предизвикани от нейното буйство, бяха скъсали преградите: крещях й, че съм престанал да я обичам, че присъствието й ми е нетърпимо, че дори тялото й ме отвращава. И толкова ужасно трябва да й е прозвучал този непознат глас, изненада и за самия мен, че тя хукна на двора, сякаш след думите можеше да последва и някакво наказание. Но забравила за калта, тя се спъна и падна в пълната с костенурки локва. Като усети, че лежи върху мокрите черупки, които започнаха да се движат — сякаш брони на войни, затънали в тресавище, — нададе вик на ужас и събуди замлъкналата от известно време глутница кучета. Сред всеобщ концерт от кучи лай напъхах Муш в стаята, смъкнах вонящите й на тиня дрехи и я измих от главата до петите с една дебела скъсана кърпа. След това я накарах да изпие голяма глътка ракия, завих я в нейния креват и излязох на улицата, без да обръщам внимание, че хълцаше и ме викаше. Исках, необходимо ми беше да я забравя за няколко часа.

В една кръчма наблизо намерих гърка — пиеше огромни количества в компанията на дребничко човече с рошави вежди. Представи ми го като Аделантадо^[4] и ме предупреди, че жълтото куче, което лочеше до него бира от една чаша, било забележителен пес и се казвало Гавилан^[5]. Търсачът на диаманти се радваше, че му се е удал случай да ме свърже толкова лесно с човек, който много рядко се появявал в Пуерто Анунсиасион.

— Джунглата обхваща огромни пространства — обясняваше ми той — крие планини, пропасти, съкровища, скитащи се племена, останки от изчезнали култури, и все пак тя представлява единен, цялостен свят, които храни своите животни и своите хора, струпва свои облаци, трещи със свои гръмотевици, излива свои дъждове; тя е скрит свят, съкровищница, необятно, растително пространство с много малко врати.

— Нещо като Ноевия ковчег, където се събрали всички животни на земята. Но само с една малка вратичка — потвърди човечето.

За Да проникне в този свят, Аделантадо трябвало да намери ключовете към тайните входове: само той познавал някакъв проход между два ствола — единствен на петдесет левги, — водещ до една тясна стълба от камъни, по която можело да се слезе до необятната тайна на земните чудатости. Само той знаел къде се намира мостчето от лиани, по което можело да се мине под водопада; тайният вход през гъсталака, проходът през пещерата със скалните надписи, малкият скрит залив, който водел към удобни проходи. Умеел да разчита езика на препънатите клони, нарезите по корите на дърветата, езика на сложения нарочно, а не случайно паднал клон. Изчезвал за дълги месеци и когато най-малко се сещали за него, изскачал през някоя дупка в стената от растителност. Донасял разни неща: кога пеперуди или кожи от гущери; кога торби, пълни с пера от сиви чапли или живи птички, които свирели по особен начин; кога разни човекообразни глинени фигурки, музикални инструменти, редки кошничарски изделия, които биха могли да заинтересуват някой чужденец. Веднъж след дълго отсъствие се появил, следван от двадесет индианци, които носели орхидеи. Името Гавилан било дадено на кучето заради способността му да хваща птици и да ги носи на своя стопанин, без да им отскубне нито едно перо, за да прецени той дали представляват някаква ценност за общата работа. Повикаха Аделантадо от улицата, той се раздели с нас и отиде да се види с ловеца на делфини, който минаваше с неколцина от своите четиридесет и двама извънбрачни сина. А гъркът се възползува от това и ми каза, говорейки бързо, че по общо мнение този необикновен човек се натъкнал по време на своите скитания на баснословно богат златен залеж, чието местонахождение, разбира се, държал в пълна тайна. Никой не можел да си обясни защо, когато се появявал с носачи, те се връщали веднага, и то с по-голям товар, отколкото е необходимо за прехраната на няколко души, като отнасяли освен това и някое прасе, платно, гребени, захар и други неща, не особено нужни за хора, които плават по далечни тесни реки. Избягвал да отговаря на въпросите, когато го разпитвали за това, и отново с викове напъхвал своите индианци в гъстака, без да ги остави да се повъртят из селището. Говорело се, че навярно експлоатирал някоя жила с помощта на преследвани от закона хора, че използувал пленници, купени от някое войнствено племе, или че е станал вожд на негри-роби, избягали в гората преди триста години, и както твърдели някои, те си имали селище, заградено с ограда, откъдето винаги се чувало да гърмят тъпани. Но Аделантадо вече се връщаше и за да промени бързо разговора, миньорът заговори за целта на моето пътуване. Аделантадо бе свикнал да си има работа с хора, движени от необикновени цели, и познаваше някакъв странен билкосъбирач на име Монтсалватхе. Каза ми, че бих могъл да намеря търсените инструменти в първите селца на едно племе, което живеело на три дни път по реката, на брега на тесен приток, наречен Пинтадо^[6], защото цветът на пенливите му води непрекъснато се променял. Аз го заразпитвах за някои първобитни обреди и той ми изреди всичките предмети за свирене, които помнеше, като възпроизведе с глас — изпитата ракия бе изострила звукоподражателната му способност — и със съответните движения редица тъпани от стволове на дърво, свирки от кост, тръби от рогове и черепи, глинени съдове за оплакване на мъртъвци и дайрета за лекуване. В това време се появи брат Педро де Енестроса с вестта, че бащата на Росарио току-що починал. Леко развълнуван от внезапната новина и подтикван същевременно от желанието да видя младата жена, за която нищо не знаех от нашето пристигане насам, аз се запътих към мястото на смъртта — по улици с мътни потоци в средата — заедно с гърка, монаха-капуцин и Аделантадо, следвани от Гавилан, който не отсъствувал от никое бдение, щом се намирал в селището. В устата ми бе останал лешниковият вкус на ракията от агава. Току-що с удоволствие я бях опитал в кръчмата, на чиято табела, изрисувана с цветенца, със завъртулки беше написано милото абсурдно име: „Спомени за бъдещето“.