Алберт Лиханов
Чисти камъчета (45)

9

Дрехите му ги нямаше на пясъка.

Михаска огледа от високото целия бряг.

На брега нямаше никого, но на моста имаше тълпа от хора. Всички гледаха една лодка. В лодката имаше някакви мъже, които потапяха дълги прътове в реката.

Михаска се успокои, както винаги в подобни мигове. Скочи на пясъка и тръгна към моста, а по пясъка оставаха следите му.

Отначало никой не му обърна внимание, после хората на моста го видяха и две малки фигурки се затичаха към него.

Позна ги веднага. Сашка и малката Лиза. Те тичаха към него и по лицата им беше изписан страх, не радост.

Стигнаха до него и спряха; той тръгна с тях и ги чуваше как тежко дишат.

Хората на моста го гледаха, от тълпата се отдели още един човек. Баща му. С военната риза без колан — като арестуван. Веднъж Михаска беше видял един арестуван войник — и той беше така, без колан.

Баща му се движеше бавно, трудно измъкваше крака от пясъка, отпуснат, прегърбен, сякаш се връщаше от тежка и продължителна работа.

Майка му тичаше, протегнала ръце към Михаска. Едва тичаше по пясъка, едва-едва, като че всеки миг щеше да падне, но не падаше, само тичаше, тичаше, тичаше към Михаска и не виждаше нищо друго.

Сграбчи Михаска, прегърна го, стисна го така, че чак го заболя, притисна го до себе си и Михаска чу тупкането на сърцето й. Сърцето й биеше с всичка сила, като че искаше да изхвърчи от гърдите й…

Тя не плачеше, не, само по лицето й, потъмняло от прахоляка, белееха две ивички — следи от изплакани сълзи.

Още и още го притискаше, прегръщаше, а той стоеше с увиснали ръце, най-сетне я прегърна — прегърна я, както отдавна не беше я прегръщал, сви се в нея и скри лице в меката й коса.

Когато я пусна, видя баща си, застанал малко встрани от тях.

Погледна го и видя две дълбоки бръчки край устата му. Помисли си, че баща му не е чак толкова млад и веднага се учуди, че помисли така.

Баща му го погледна, както се гледа възрастен човек — без яд, без учудване, просто го погледна сериозно и замислено.

Михаска направи крачка към него и се спря. Стояха така един срещу друг — син и баща, родна кръв, и Михаска гледаше баща си и съвсем лекичко се усмихваше. Без обида, без омраза и отчаяние.

В усмивката му имаше само жал, скръбна жал към този едър човек без колан на ризата. После пристъпи встрани и заобиколи баща си, както се заобикаля стълб или изобщо нещо неодушевено.

Михаска вървеше с майка си към моста, зад него шумоляха и подсмърчаха Сашка и малката Лиза.

Михаска сякаш излетя нагоре като птица и погледна всичко от високото. Погледна вятъра над сините покриви. Моста с хората, които се трупаха там. Мрачния си баща, комуто много неща предстоеше да разбере. Сашка и Лиза. Самия себе си.

Не, не може самия себе си, не е възможно!

Не може да видиш земята и само себе си на нея. Повече никого. Повече нищо. Всичко наоколо съществува и не може с вълшебна пръчица да изчезне, да се стопи, да се промени.

Всичко съществува както си съществува. Няма вълшебни пръчици, няма и да има. Нито трябват.

Вълшебната пръчица беше за Михаска. Но него вече го няма в Михаска. Има един зрял човек.

Един човек, който може да се вдигне като птица и да види моста, хората там, баща си, Сашка, Лиза, себе си.

Да види всичко както си е и да го разбере.