Алберт Лиханов
Чисти камъчета (26)

20

В магазина се влизаше на групи по сто души. И макар че никой не се опитваше да превари другия, щом се отвореше вратата и ставаше страшна блъсканица. Хората, все така хванати за лакти, не влизаха, ами на бегом се втурваха в магазина. Понякога някой пускаше лакътя на предния, опашката се разкъсваше като прежулено въже, и наставаше паника. Задните се блъскаха и крещяха. Милиционерите се опитваха да затворят вратата, за да възстановят реда, но още не беше влязла цялата група и хората протестираха.

В най-голямата блъсканица неочаквано се появяваше Саватей с приятелите си и след малко наистина се изясняваше, че на един му изчезнали купоните, на друг парите.

Опашката моментално освирепяваше, напрягаше се като пружина и ако тази пружина изхвърлеше някого навън — ако ще да вика, ако ще да реве — опашката нямаше да го пусне на мястото му, докато вълнението не се поулегне и пружината не се успокои.

Тя беше същинско живо същество, тази опашка. Движеше се, мърдаше. Но дори гръм да удареше изведнъж, да ливнеше като из ведро, град да паднеше, никой не би се мръднал от мястото си. И Михаска стоеше заедно с всички и нищо не го учудваше, защото тази опашка, тези хора бяха съвсем наясно какво значи храна, какво значи бонбонки за малките, какво представлява магазинът за свободна продажба, дето да можеш да си купиш поне малко захар, брашно или масло без купони.

Първият човек, когото Михаска видя още щом опашката го внесе като вълна в магазина, беше майка му.

Тя се намираше оттатък изпъкналия стъклен щанд и това криво стъкло сякаш я беше прегънало на две. Все едно че майка му се беше привела да проси. Михаска понечи да отиде при нея, но баща му го дръпна за ръката. Първо трябваше да си запазят ред на касата, после да се втурнат към щандовете — да изберат какво да си купят.

Хората купуваха кашкавал, масло, салам, а баща му кой знае защо плати за бонбони, после още три пъти се наредиха на касата и всеки път плащаха пак за бонбони.

Сега вече се бяха наредили на опашката за майка му. Михаска я гледаше, без да мигне. Майка му беше някак непозната, строга. Михаска и по-рано я беше виждал в работна обстановка. В болницата. И тогава майка му ставаше строга, когато вършеше нещо важно, но лицето й си беше топло, ясно, светло. А сега сякаш сянка го бе помрачила. Намръщена, не откъсва поглед от кантара, дори към тях с баща му не поглежда.

Михаска стигна до везната. Подаде на майка си касовата бележка, искаше да каже: „Дайте ми бонбони“, но не можа. Просто езикът му не се обърна да й го каже като на някаква продавачка. Но тя наистина сега беше продавачка и всички й казваха: „Дайте ми това, дайте ми онова“ — никой не искаше от нея нищо друго.

На опашката й беше все едно какъв е този човек там, зад щанда; важното беше да премери стоката точно, да не сбърка нещо, да не натиска с пръст, да не шмекерува.

Майка му го гледаше и май някаква прашинка й влезе в окото, тя взе да премига, дано прашинката излезе.

Малко се отплесна, като видя Михаска, а опашката веднага взе да роптае: всички бързаха, никой нямаше време да я чака — и майка му подаде кесийката с бонбоните като на непознат, като на някакъв клиент, и продължи да мери бонбони с поглед, забит във везната.

А по бузата й потече сълзица и тя се опитваше да я духне с крайчеца на устните, опитваше се да я духне, но не можеше, не можеше…

В къщи беше неуютно и студено. Майка му не беше сварила да запали печката преди работа и сега баща му започна да цепи съчки. Михаска отвори кесийката. Бонбоните бяха шоколадови, с плодов пълнеж.

За последен път беше ял такъв бонбон у Юлия Николаевна. Миналата Нова година беше поканила у тях Катя с Лиза, Сашка и още няколко деца. На всеки се падна по един такъв бонбон. Когато ги изядоха и прибраха хартийките в джобчетата си, Юлия Николаевна изведнъж им обясни защо бонбоните са малко. Защото машините за бонбони сега правели патрони.

— Браво! — каза тогава Сашка. — Ще подсладим чая на фашистите.

И се засмяха. Но всеки с удоволствие би хапнал още по един бонбон. А Юлия Николаевна нямаше повече.

Михаска често си беше мислил, че когато свърши войната, ще се налапа с бонбони. И ето ги сега пред него. Но хич не му се ядяха.

Легна си.

В печката бумтеше огънят, осветяваше лицето на баща му и лицето му изглеждаше яркочервено и злобно.

Михаска искаше непременно да дочака майка си, но неусетно заспа.

Събуди се изведнъж и изцяло от някакъв странен звук. Някой май плачеше. Михаска седна на леглото.

— Стига! — тихо каза баща му. — Виждаш ли, събудихме Михасик.

— Какво става? Какво? — уплашено попита Михасик.

— Нищо, нищо, сине, спинкай — отвърна майка му.

Баща му пушеше и в тъмното ярко светеше червена точица.

Михаска си спомни как преди войната, още като съвсем малък, беше молил баща си да му нарисува с цигарата нещо в тъмното. Той бързо завърташе цигарата и ставаше картинка. Забавно. Баща му сякаш го чу.

— Да ти нарисувам ли нещо? — попита го той.

И Михаска си легна поуспокоен.

— Нарисувай ми — отвърна той със сънено дрезгав глас.

Баща му дръпна от цигарата да я разпали, и взе да рисува във въздуха кръгчета, осморки, топки, после му каза:

— Сега гледай.

Очерта един червен квадрат, над него триъгълник, на триъгълника малко квадратче. От малкото квадратче литнаха кълбенца. „Къща — разбра Михаска. — Пак тая къща!“

Михаска се обърна към стената, сви се и се помъчи да заспи.

През нощта сънува дървена къщичка. Гредите бяха червени като главни. И пушекът над комина не беше пушек, ами къдрав огън. Михаска си мислеше: как ще живеем в такава къща?