Алберт Лиханов
Чисти камъчета (14)

8

На другия ден Нина Петровна не го изпита, макар че Михаска я пресрещна в коридора и я помоли да го вдигне. Чак в края на часа, с поглед, забит в дневника на класа, тя измърмори:

— Михайлов, ако искаш да си поправиш двойката, остани след часовете.

Михаска остана. Седеше в празната класна стая и за сетен път преглеждаше учебника. Много е гадна тази Русалка! Сега ще го разкара из целия учебник, ще гледа настрани и ще въздиша. После ще му пише една тройка: в смисъл, и това ти е много, да се благодариш, че съм толкова добра и те съжалих.

Вратата се отвори, той стана, без да поглежда към Нина Петровна, после се бърна и се засмя. Не беше учителката, ами баба Ивановна с кофите. До нея стоеше малката Лиза.

— За след часовете ли те оставиха? — попита старицата.

— Ъхъ — отвърна Михаска. — Имам двойка.

— Сигурно при Нина Петровна, а? — каза Ивановна.

Михаска кимна.

— Да-а… — въздъхна Ивановна. — Кораво сърце има тя. Нали не е майка…

Лиза запретна ръкави, топна парцала в кофата и взе да забърсва чиновете. Цялата се зачерви, косата й падна в очите и Лиза смешно я духаше с издадена долна устна. Ивановна миеше пода с четка и главата й трепереше, сякаш от уплаха.

Двете работеха мълчаливо, съсредоточено. Само баба Ивановна от време на време поспираше, обърсваше потното си чело с опакото на дланта и пак хващаше четката.

Сякаш нещо удари Михаска изведнъж. Чак се изчерви. Ето, малката Лиза и баба й работят, а той си седи и прехвърля страниците. Запретна ръкави, насила измъкна четката от Ивановна и се хвана да търка пода. Но нещо не му потръгна добре с четката, затова взе парцал и започна да мие с ръце.

— Стига, Михасик, стига! Михасик… — бърбореше бабата, но той не спираше и работата му спореше с голяма скорост.

После отидоха в следващата класна стая и Михаска изми пода и там, само се ядосваше, че децата толкова цапат и оставят подире си много мръсотия. Намираше по пода ръждиви перца, стърготини от молив, а на едно място насмалко да се убоде в игла.

Когато свършиха, вече почти се беше стъмнило и Михаска се сети, че Нина Петровна го чака. Втурна се надолу към учителската стая. Нина Петровна си беше отишла вече и Михаска се качи да си вземе чантата.

— Само не казвай на баба — помоли го Лиза. — Много ще се притесни.

От долния етаж се качи Ивановна.

— Златно момче си, Михасик — каза тя, докато си стягаше багажа. — Виж колко по-бързо свършихме.

Лиза донесе голям пакет. Вътре имаше корички черен хляб, огризки, случваха се дори цели краешници. Ивановна взе да ги прехвърля в чантата си, и сякаш на себе си тихо говореше:

— Е, много хубаво… Хубави корички.

— За какво са ви? — попита Михаска.

— За квас, Михасик, за квас — каза Ивановна. — От тези корички варим квас и го продаваме. По малко ни спасява, ама не много…

Михаска си спомни Катка с бутилката, с кошницата, как продаваше квас на пазара, спомни си за петлето, което му беше донесла, и умря от срам, че Катка го беше видяла тогава. Можеше да отмине, да не й се навира в очите, а той на всичко отгоре пи и квас, сякаш за да й каже: „Аз пък те видях!“.