Чингиз Айтматов
Майка-земя (15)

16

Така войната за последен път напомни за себе си. И пътят, по който вървях в онова утро, беше най-трудният път в живота ми и ми се струваше, че е по-добре да умра, отколкото да живея така… Новороденото, сгряло се в ръцете ми, току мърдаше като топла мека топчица и не преставаше да плаче. Носех го и си говорех: „Колко нещастен се роди ти, с първия си вик се прости с майка си.“ Но изведнъж някъде отдалече до мен стигна мисълта: „Ами че животът не е съвсем загубен, останало е едно малко кълнче.“ Ала веднага си помислих: „Че как ще оживее, щом не е опитало майчино мляко? Не, няма да кара дълго.“ А така ми се искаше детето да остане живо, че се замолих на съдбата: „Хайде, поне него ми остави! Не позволявай да умре. Може да се оправи? Може да изкара някак!“ Вървях, губех кураж, проблясваше ми надежда, отново се отчайвах и докато се доберем до аила, утрото незабелязано настъпи.

Снегът все така кротко и щедро се стелеше, все същата бяла тишина обгръщаше всичко. И сред тази тишина запустелите развалини на недостроената улица изглеждаха още по-страшни. От започнатото преди седем години тук имаше само жалки останки. Снегът се виеше над мъртвата улица, навяваше преспи върху зиналите пусти руини и посърнали трънаци. Някогашният двор на Алиман и Касим, като спомен за техните грижи и мечти, си стоеше все така — куп камъни и разпаднали се тухли.

Завинаги успокоената Алиман лежеше бледа, със затворени очи. Главата й се поклащаше, снегът падаше на лицето й и не се топеше.

Още с влизането ни в аила Бекташ скочи от бричката и за пръв път в живота си със силен, мъжки плач извести на хората за смъртта на човек. Насъбра се народ, наобиколиха ни разплакани съседи. Дотича Айша, занарежда високо, грабна детето от мен и го занесе у дома си.

На другия ден погребахме Алиман. Според обичая жените не ходят на гробища, но аз отидох и никой нищо не ми рече: в къщи нямахме мъже, та да спазвам обичая. Сама погребах Алиман, сама я спуснах в гроба, сама хвърлих първата шепа пръст. Валеше гъст пухкав сняг. Червената купчина глина бързо се превърна в бяла могилка.

Напролет посадих на гроба на Алиман цветя. И всяка пролет садя. Тя много обичаше цветята!

И животът започна отново. През първите дни снахата на дядо Джоробек кърми Жанболот, а сетне почнах да му давам козе мляко. Доста зор видяхме с него, но защо да говорим за това. С една дума, писано му било да живее и той оживя. И за това благодаря на съдбата. Сега е на дванадесет години. Докторът, дето го лекуваше като мъничък, сега известен в окръга човек, като ме срещне, все пита:

— Как е, бабке, расте ли внучето?

— Слава богу — казвам, — джигит е вече!

Гледа ме той и се усмихва:

— Това е хубаво, направи ти от него човек!

Отдавна ни знае той. Тогава Жанболот беше на годинка и половина. Болнав растеше, ами как. Веднъж настина яко, разболя се не на шега. Гледам, устничките му посинели, очи не отваря и едва-едва диша. Грабнах го и бързо в болницата. Пак нощем се случи, и то през зимата. Прегазих реката през брода. Докторът — един младичък, сигурно наскоро беше завършил. Като ме видя, че треперя от студ и дрехата ми е мокра, уплаши се, замаха с ръце:

— Ама вие ум нямате, кой ви пусна да газите реката? Къде са родителите му?

— Аз съм му и за баща, и за майка, сине. Не го оставяй да умре. Умре ли то, и аз няма да живея.

Цяла нощ се въртя с него, на два часа му правеше инжекции. Даде на мен сухи дрехи, лекарство ми сипа, ама на, огънят пак ме свали, захраних кръв. Лежах в унес, като в пареща мъгла. Помня само, че докторът идваше до мен, слагаше ръка на челото ми и казваше:

— Не се предавай, майчице, дръж се! Внучето ти вече се смее, оздравя.

— Щом е тъй, и аз ще се оправя — прошепвах. Може би защото внук ми остана жив — и аз се вдигнах.

Това лято се случи нещо интересно. През ваканцията той по цял ден тичаше по улиците, един път гледам — измъкнал на двора велосипеда на Касим. Същият, дето двайсет години вися под сайванта. Измъкнал го и взел да го оправя. Е, нищо не му рекох, момче е, мислех си, ще се помъчи малко, па ще го зареже. То и какво ли имаше за оправяне: желязото ръждясало, гумите нацепени. Дотичаха другарчетата му и се смеят. Това, казват, е бракма, допотопна машина. А той упорит, сумти и си гледа работата. Кой знае дали щеше да стане нещо от тази вехтория, ако не беше Бекташ. И той се захвана. И то най-сериозно, като хлапак, макар да беше глава на семейство. Бекташ обича Жанболот, ако потрябва, и при учителите в училището ходи. Ожени се, Айша беше още жива. Тя умря три години подир Алиман. Много скърбях аз за приятелката си. Колко нещо претеглихме ние с нея. А Бекташ излезе добър човек — разумен, работлив. Три дечица си има, жена му Гулсун ми е добра съседка. А той отдавна работи като комбайнер.

И ето че идва веднъж Жанболот с велосипеда — излъскан, смазан, а и той самият целият в смазка.

— Бабо — казва, — виж какъв стана татковият велосипед!

Ръцете ми отмаляха: и радостно, и болно ми стана от тия думи. А той горд-горд.

— Вече мога и да карам — казва. — Виж.

Да седне на седлото — не стига педалите, понаведе велосипеда, хвана се здраво, цял се преви и подкара като пиян, насам-натам, аха-аха да падне.

— Слизай, ще паднеш! — викнах аз.

А той кара ли, кара, през вратата, та на улицата. Аз подире му. Засили се, че като полетя, пльосна се заедно с велосипеда. Удари се силно. Настигнах го, вдигнах го от земята и взех да му се карам:

— Искаш да се пребиеш ли? Ама че го измислил! Повече да не си се качил!

А той казва:

— Няма да падам вече, бабо. Исках да опитам само, нали не съм падал още от велосипед.

Разсмях се. Гледам, Бекташ стои на вратата. Стои си уж просто така и си гледа. Не казва нищо и аз нищо не му рекох. Разбрахме се без думи.

Скоро след това започна жътвата. Отби се една вечер Бекташ у нас.

— Искам — казва — да взема ваш Жанболот за помощник на комбайна.

— Ако го бива, вземи го — съгласих се аз. Колкото до съгласие, съгласих се, ама след два дни отидох да го навестя. Дете е още, тежичко е на жътва.

Моят Жанболот работеше на комбайна при сламата. Видя ме и се развика като че от връх планина:

— Бабо! Виж ме!

А Бекташ ми махна с ръка от кормилото, поздрави ме.

Чак до тъмно седях аз под сянката на дървото край аръка и гледах как жънат. Камионите вдигаха прахоляк напред-назад по пътя — извозваха овършаното зърно.

Надвечер по мръкнало комбайнерите дойдоха да си починат. Жанболот вървеше уморено, но гордо, подражавайки на Бекташ, и също като него мълчаливо и с пръхтене започна да се мие до кръста в аръка. А като видя вързопчето в ръцете ми, зарадва се.

— Бабо, донесе ли ми ябълки?

— Донесох — отговорих аз.

Дотича той при мен, прегърна ме и ме целуна.

Бекташ се разсмя.

— Какво се правиш на важен? Отдавна трябваше така. Погали се, погали се, че после няма кога.

Седнахме да вечеряме на тревата край фургона. Хлябът пареше, току-що изваден. Жанболот разчупи питките и каза:

— Вземи, бабо!

Благослових хляба, отхапах залък, усетих познатия мирис на комбайнерски ръце. Дъхаше на бензин, на желязо, слама и зряло зърно. Да, да, също както тогава! Преглътнах залъка заедно със сълзите си и си рекох: „Хлябът с безсмъртен, чуваш ли, Касим, сине мой! И животът е безсмъртен, и трудът е безсмъртен!“

Комбайнерите не ме пуснаха да си ходя. Вие сте ни, казват, гостенка, останете да нощувате на полето. Постлаха ми върху сламата. Гледах аз тази нощ небето и ми се струваше, че Млечният път е посипан с прясна златиста слама, разпилени зърна и плява от овършаното жито. И в тази звездна вис през Кумовата слама като далечна песен се носи ешелон, заглъхва тракането на колелата. Аз заспивах с това замиращо потракване и мислех, че днес на света се е родил нов земеделец. Дано дълго да живее той, дано има толкова жито, колкото са звездите на небето!

А на разсъмване станах и за да не преча на момчетата, си тръгнах.

Отдавна не бях виждала такова величествено зазоряване над планините. Отдавна не бях чувала чучулигата да пее така. Тя се стрелкаше все по-нагоре и по-нагоре в просветващото небе, увисна там като малка сива топчица и подобно на човешко сърце все потрепваше, пърхаше и не спираше да лее песента си над цялата степ. „Виж, нашата чучулига запя!“ — казваше ми някога Суванкул. Чудесно, имахме си дори наша чучулига. А ти си безсмъртна, чучулига моя!