Иван Цветков
Чингиз Айтматов (От „Джамиля“ до „Ранни жерави“)

Моето усещане за световната популярност на Чингиз Айтматов като писател е свързано с едно пътуване до Италия. Към края на април 1974 година в град Парма трябваше да се състои поредният симпозиум на Международната асоциация на литературните критици. Влакът от Рим за Парма пристигна чак в полунощ. В него се оказаха и стари познати от Полша и Румъния. Италианските домакини ни посрещнаха на гарата весели и приветливи и ни настаниха в хотел „Стендал“ (авторът на „Пармският манастир“ се почита и до днес от жителите на стария културен център). На другия ден в Дома на дружеството „Джузепе Верди“ трябваше да се открие симпозиумът. Сутринта слязох в малък салон за закуска и докато оглеждах масите, забелязах, че двама непознати ме канят при себе си. Те бяха местни литератори, единият от тях известен литературен критик — редовен сътрудник на пармския вестник. Запитаха ме откъде съм, с какво се занимавам, каква специалност имам. Казах им, че моята най-пряка специалност е съвременната съветска литература.

— О! Съветска литература! — възкликна критикът. — Сигурно сте чели „Белият параход“ от Чингиз Айтматов?

— Да, четох го, и ми хареса много.

— Нали? Какви герои! Това славно момче, което се хвърля в планинската река, този старец Момун и онзи — зловещият — как се казваше? Орозкул. Чудесно произведение!

Всичко можех да очаквам, но че в Парма ще срещна толкова възторжен почитател на един от младите съветски прозаици от националните републики — никога не съм предполагал. Не можех и да си помисля, че историята на едно киргизко момче от далечните средноазиатски планини ще развълнува до такава степен потомците на древната римска цивилизация. Но вероятно отговорът се криеше другаде.

Понякога в жизнената и творческа биография на младия писател се намесват случайности, които после цял живот играят немаловажна роля. Примерите с Мопасан и Чехов не са единствените в световната литература. Такава случайност в живота на Чингиз Айтматов бе една статия на Луи Арагон за повестта „Джамиля“. След отпечатването й на страниците на „Новий мир“ през есента на 1958 г. „Джамиля“ попада в ръцете на известния френски писател, който е изненадан и очарован. Много скоро той я превежда на френски и я включва в антологията „Съветски литератури“. В статия за повестта Арагон нарича „Джамиля“ „най-хубавата повест за любовта в световната литература“.

„Поразителният успех на «Джамиля» се състои в това — пише Арагон, — че от нея научаваме за една непозната нам страна, за живота на нейните мъже и жени, още тясно свързани с патриархалните традиции на чергарите, но преминали вече безболезнено към съветската епоха с нейните учреждения. И научаваме това отвътре, от хората, за които всичко тук е близко и не се нуждае от никакви пояснения, и затова повествованието тече с удивителна непринуденост, нещо, което толкова липсва на най-новите литературни произведения с тяхното влечение към репортажа, където всичко е предварително разпределено по лавиците.“

Не бива да абсолютизираме тази случайност. Тя има отношение към готовия резултат, но не го обяснява. Къде по-важна е историческата закономерност на нашия 20-и век, която доведе до Великата октомврийска революция с нейните наистина чудодейни, несравними последици за културното развитие на безписмените народи. В едно общежитие се оказаха народи с древна и богата култура — като руския, украинския, грузинския, арменския — и народи, които познаваха само устното творчество, своя героичен епос. Руският език се оказа оня велик мост, по който минаха младите представители на току-що зараждащите се национални писмени култури, руската литература спомогна за формирането на техните традиции, за да могат те да се явят пред света и да го поразят с ускореното си развитие, в което се побираха хилядолетия — и древният поетичен свят, и обичаи съседствуваха с поезията на новия живот, породен от революцията.

Не е трудно сега, близо двадесет години след излизането на „Джамиля“, да отгатнем кое е поразило най-силно Луи Арагон в тази малка повест, кое се е сторило съвсем нова вселена, отдавна изчезнала на Запад. Това е преди всичко новото поетично състояние на света, новият, с всемирно значение поврат в човешките отношения, когато хилядолетните обичаи и традиции отстъпват пред ренесансовото възраждане на личността, пред нейното духовно пробуждане за самостоятелен живот за свой личен избор на жизненото поприще. Макар и да е белетристична творба, поради особеното развитие на киргизката социалистическа литература, „Джамиля“ звучи като лироепична поема, като възвишен химн на любовта, в който присъствуват и музиката, и живописта, и отгласи от устното народно творчество. Героят на повестта — Данияр — подобно на древни митични герои превзема сърцето на любимата девойка с песните си, в които излива и страст, и болка, и жажда за красота и щастие.

Някои съветски изследователи наричат „Джамиля“ „поетичното самосъзнаване на днешна Киргизия“, „акт на самопознание на киргизкия народ“, като смятат, че в нея през призмата на изкуството народът съзерцава три всемирно-исторически епохи, изминати от него за няколко десетилетия в условията на социалистическия строй: патриархалния живот, епохата на пробуждане на вътрешния мир на човека като индивидуалност, със свое собствено отношение към света, и времето на хармония между личното и общественото в резултат на трудното и драматично самопознание, когато стават ясни отговорите на най-мъчителните въпроси. В повестта представители на първата епоха са родителите, пазителите на родовия адат, на непоклатимата хилядолетна старина, и някои от младите (Садък, Осмон); втората епоха се олицетворява от Джамиля и Данияр — рушителите на вековната традиция, които носят в себе си нещо епично и трагично едновременно; представител на третата епоха е младият художник Сеит, който благодарение на разигралата се пред очите му любовна история започва да разбира какво нещо е животът, защо е толкова сложен и непонятен понякога.

Пред нас се разгръщат наистина процеси с историческо значение в живота на един народ, на едно национално съзнание: скъсване с досегашния ред, който сковава индивидуалната изява на личността, нейното право на лично решение, на лична съдба, и процесът на размисъл, на анализ на околния свят, на небивалите в него постъпки, процесът на самопознание на личността и на определяне свое място в живота. Оригиналната художествена задача на Чингиз Айтматов е да ни покаже един възвишен миг от историята на своя народ, в който буквално звучат като песен образите на Джамиля и Данияр, и втория важен момент — как се ражда високото призвание на художника, кое разтърсва из основи юношеското съзнание и пробужда у него потребността да рисува, да обезсмърти за идните поколения тоя възвишен, единствен миг, на който той е станал свидетел и който му е разкрил най-голямата тайна на живота.

Едно биографично обстоятелство дава допълнителни обяснения за съдържанието и стила на „Джамиля“. Нейният автор Чингиз Айтматов е роден в планинската Таласка долина — край, съседен на Казахстан, огнище на много народни приказки и легенди и място, където се е разигравало основното действие в националния епос „Манас“. По-внимателният поглед ще открие не само постепенното разгръщане на сюжета в повестта и засилването на напрежението, на ритъма на повествованието до кулминацията с августовската нощ и песните на Данияр. Отношенията между главните герои започват с подчертано и като че ли нарочно пренебрежение, равнодушие, незаинтересованост, минават през проверки и изпитания, през характерните за героичния епос състезания, в които юнакът трябва да заслужи девойката. Джамиля предизвиква състезание първо с надбягването с бричките, след това с разтоварването на житото и накрая — съдбовното надпяване, което окончателно покорява нейната поетична волна натура. Между другото Данияр пее и за Манас — национален киргизки герой, който благославя мъжете, заминаващи на фронта срещу немските нашественици.

„Джамиля“ е моделът, зърното, от което израстват богатите плодове в прозата на Чингиз Айтматов. Тя съдържа в себе си всички елементи на по-нататъшното му развитие, на националния колорит и атмосфера; от нея тръгват различните съотношения между лирично и епично и все по-органичното вмъкване на фолклора, на древното поетично съзнание в една модерна проблематика и модерно повествование. Дори да вземем формата на разказа от първо лице, която търпи известни промени, но отново се появява в „Тополчице моя с червена забрадка“ и в „Майка-земя“. Всъщност „Джамиля“ съдържа в себе си две истории — едната е уж вмъкната, но става основна и определя стилното звучене и жанра на повестта — с епичния размах, патетиката, приповдигнатия тон на разказвача; и другата — уж основна, но останала в сянка: как се случи, кое ме накара да стана художник и ми посочи на коя страна е смисълът и красотата на живота, неговото неизбежно течение и развръзка. От втората история идва чисто прозаичното начало, свързано с рефлексията, размишленията, анализа и самоанализа, сравнението. В резултат на откритото сблъскване на две различни състояния на света се ражда и съзнанието за собственото призвание и предназначение.

В същата знаменателна година 1958 — няколко месеца по-рано — пак в „Новий мир“ излиза една новела на Чингиз Айтматов, която той и до днес цени като свой успех в психологическото повествование и драматичното разгръщане на сюжета — „Лице срещу лице“. Историята на един дезертьор — Исмаил, неговото нравствено падение е показано на фона на народните бедствия през войната, когато общите изпитания и жертви сближават още повече хората, облагородяват ги, засилват сцеплението в трудовия народ. Айтматов ни представя и паралелната история с нравственото узряване и презрение на Сайде — съпругата на Исмаил, която дълго време е в плен на егоистичните представи за любов и семейство, семейно щастие, но бива потресена от чуждите беди и сама предава дезертьора. Тук наистина се срещаме с нравствена проблематика, която бе подхваната от младите руски белетристи като Валентин Распутин („Живей и помни“), и същевременно усещаме първите елементи на драмата и трагедията, които скоро ще навлязат като силна струя — жанрово образуваща в по-късните повести на Чингиз Айтматов.

В края на 50-те и началото на 60-те години в съветската литература се водиха продължителни дискусии за така наречената „лирична проза“, т.е. проза, в която много силно присъствува лиричното „аз“ на автора, то доминира над сюжета, то определя цялостната атмосфера в творбата. Много се писа тогава за „Дневните звезди“ на Олга Бергхолц и за „Владимирските селца“ и „Капка роса“ на Владимир Солоухин, за „Ледената книга“ на Юхан Смуул. Търсеха се литературните предшественици на тази проза и най-често се споменаваше Константин Паустовски. За всички беше ясно, че тя е пряко последствие и рожба на големия обществен и идеен прелом след 1956 г., когато интересът към личността, към нейния вътрешен мир и поглед към света отново попадна в центъра на литературното развитие. Чингиз Айтматов не остана вън от литературния процес, от това силно, обновително течение. През тези години той написа „Тополчице моя с червена забрадка“ и „Майка-земя“, където елементите на епоса са разтворени в лиричния разказ, в новия подход за разкриване на героя.

Струва ми се, че първата от тези две повести не можеше да бъде написана не само без опита на руската лирична проза, но и без опита на такова класическо произведение като „Съдбата на човека“ от Михаил Шолохов. В образа на малкия Самат, в неговите взаимоотношения с новия баща Байтемир има много от поуките, от атмосферата на нравствено благородство в разказа на Шолохов. Но сама по себе си повестта е една горчива изповед за изгубеното щастие, за пропиляната любов и за катастрофата на индивидуализма в социалистическото общество, на егоистичните, користни представи за служебна кариера, без оглед на общите интереси на околните и близки хора. В известно отношение — традиционна тема и съветската литература, но тук тя е лирично обагрена, драматичните преживявания и катастрофа са уравновесени от сиянието на светлия и чист образ из Леел, въплъщение на нежност и преданост, а когато потрябва — на непримиримост към грубостта и фалша. И тук имаме две истории — на Иляс и на Асел. На Иляс — която започва като песен, с избухнало, всепоглъщащо чувство, и завършва с падение, с нравствена катастрофа, и на Асел — която от нежна тополка в червена забрадка става силна и горда жена и намира истинското си щастие. Веднъж скъсала с родителите си, с омразния старозаветен обичай, който оскърбява достойнството на младото момиче, тя не се помирява с новите „обичаи“ на грубия собственик и индивидуалист, твърде чужд на новите представи за социалистическа нравственост. В самия конфликт, в образите — особено женските и на тая повест, и на другите („Джамиля“) — понякога чувствуваме стилистиката, опита на класика от XIX в. Иван Тургенев, неговите незабравими уроци по лирична проза. В самата интонация на разказа, в обратите на мисълта — например в началото на „Джамиля“ — трептят отгласи от тургеневско-чеховски интонации.

Вероятно „Майка-земя“ е била голямо изпитание за Чингиз Айтматов. Тя ни връща отново към епоса, сказанието, които единствени могат да ни разкажат за народните мъки и бедствия, да ни разтърсят с правдивата история за нечовешката издръжливост по време на войната. „Майка-земя“ е изградена на необичайна основа — диалог между киргизката майка Толгонай, олицетворение на киргизкия народ, и полето, земята-хранилница. Един напрегнат диалог, в който усещаме нещо космическо — сякаш цялата природа, всичко живо на тоя свят, всички небесни светила вопият против нечовешките страдания, срещу океана, от мъки, който залива киргизката земя, връхлита жестоко върху обикновените мирни труженици. Ако не беше пределното обобщение — епично по звуците, — бихме я сменили с поемата на Твардовски „Къща край пътя“ — и там всичко е адресирано към човешката памет-съвест, всичко е изпято от сърце, което се облива в кръв и страстно призовава това военно безумие, предизвикано от варварите на XX век, да бъде последно. Но в „Майка-земя“ имаме съчетание на епос и висока трагедия, на най-дълбок реализъм и трагична патетика, която доближава повестта до скръбна оратория или симфония от Шостакович. Свикнали сме такива монолози, обърнати към майката-земя, към цялата вселена и човечеството, да свързваме само с шекспировите трагедии, защото само личности от крупна величина и с огромна нравствена култура могат да поберат в сърцето си мъките на цял народ, на цяла земя и така да ти изразят, че да предизвикат трагично пречистване, катарзис. Независимо от лиричното, поетичното начало, което е изцяло обагрено в трагични тонове, „Майка-земя“ ни напомня и за уроците на епоса-трагедня „Тихият Дон“, за шолоховския проницателен поглед и майсторство да разкрива с трагична суровост и сдържаност страшния лик на военното време. Имам пред вид не само мотива за живота и смъртта, философското му осмисляне от обикновения трудов човек, или силния контраст между красотата и опиянението от мирното щастие и жестоките удари на съдбата, които са премного за една майка, за отделния човек, но които не я прекършват. Но и онова презрение, с което е силен съветският човек, към което винаги ни насочва съветската литература:

„И аз помислих в тази минута, че майчиното щастие израства от народното щастие, както стъблото от корените. Няма майчина съдба без народната съдба. Аз и сега няма да се отрека от тази своя вяра, каквото и да преживея, колкото и немилостиво да се отнесе към мен животът. Народът е жив, затова и аз съм, жива…“

Това съзнание за неотделимост от своя народ придава истинските мащаби на личната трагедия, на личните преживявания, прави ги исторически значими, общонародни, издига героинята до символ на нацията. Тя се превръща в образ с голямо историческо, човешко съдържание, в един от най-мащабните образи в съветската литература за Великата отечествена война. Малко са художествените произведения с толкова силен, сгъстен хуманистичен, патос, с такова потресаващо отрицание на разрушителната стихия на войната и смъртта.

„Майко-земя, защо не падат планините, защо не се разливат езерата, когато загиват хора като Суванкул и Касъм? И двамата — бащата и синът — бяха велики стопани. Светът открай време се държи на такива хора, те го хранят, поят, а по време на война го защищават, те първи стават войници. Ако не беше войната, колко много неща още щяха да направят Суванкул и Касъм, колко хора щяха да ощастливят с плодовете на своя труд, колко ниви щяха да засеят, колко снопи щяха да овържат. И сами те, богато възнаградени от труда на другите хора, колко радости още щяха да видят в живота си! Кажи ми, майко-земя, кажи ми истината: могат ли хората да живеят без война?“

И Толгонай среща в живота си бяла тишина и черен сняг — като Шолоховите герои, — но в новото съветско време, преминала през хиляди изпитания, тя се извисява до Човек — с главна буква, до най-високото и мъдро стъпало на нашия живот.

„Майка-земя“ беше една от повестите за степите и планините, които бяха удостоени с най-високата награда в Съветския съюз. В 1963 г. 35-годишният киргизки белетрист Чингиз Айтматов стана Лауреат на Ленинската награда.

След тази награда не спря възходящата линия в творчеството на Айтматов. Напротив — тъкмо след нея той написа най-зрелите си, можем да добавим, класически произведения: „Сбогом, Гюлсаръ!“ и „Белият параход“.

В „Сбогом, Гюлсаръ!“ (1966) задачата на писателя е вече много по-сложна, още в началото крие в себе си необходимостта от по-дълбоко философско обобщение. На пръв поглед това е историята на един човек, и на неговия кон и оттам някои критици подхвърляха сравнението с „Холстомер“ на Лев Толстой. Струва ми се, нещата са доста по-многозначни, трудно се побират в кратка формула. Жизнената равносметка на един съветски труженик — Танабай Бакасов, киргизки селянин, който е вградил младостта си в революцията, в победилия след нея нов живот. Който е бил понесен от устрема, от вихъра на мечтите за безвъзвратно скъсване с всичко старо. Затова той е обзет от социален и нравствен максимализъм, целият е непрекъснато горене, до последни сили, до самозабрава. Красотата на неговата младост и всеотдайност по особен начин се отразява в историята с раванлията кон Гюлсаръ, в поетичния образ на този кон. Нови щрихи към образа на Танабай Бакасов добавя неговата любов към Бюбюжан, неговата непримиримост към бездушието и бюрократизма, към кариеризма на хора като Сегизбаев. По Танабай не понася и мекушавостта, примирението на своя най-близък приятел Чоро. Така в повестта се разгръща широка картина на следвоенния живот в Киргизия с неговите противоречия, с драматичните сблъсквания и нови перспективи. Тя ни навежда на размисли за верността към идеалите на младостта, към себе си, за неизбежните загуби и поражения в борбата за нов живот, които съвсем не сломяват героя, но му нанасят тежки рани. За грубо потъпканата, погубената поезия и красота, за враждебните сили на вчерашния и днешния ден, чиято зла воля може да нанесе не малки опустошения, да посее съмнения в нашата вяра.

Много точно е уловил това ново качество в реалистичната проза на Чингиз Айтматов известният познавач и изследовател на съветските национални литератури Корнелий Зелински: „Струва ми се, най-силната страна на Айтматов като писател-реалист е поразителното усещане за диалектиката на живота, за неговите противоречия. Животът е драматичен и нещо повече, трагичен по своята същност. Животът е вечна смяна на мечтите с действителността, вечна среща и борба между тях. Може би затова стилът на повествованието у Айтматов е пълен с контрасти, с преходи от най-възвишената светла нота на душата до мрачното умиране. Всичко се е смесило. Във всяко зрънце от битието виждаме раздалечаване и съединяване, мечта и действителност, покой и борба.“

Това наблюдение намира пълно потвърждение в мислите на Тинабай Бакасов — най-сложния образ в творчеството на Айтматов в социално и психологическо отношение: „Е, какво, половината живот преминава в мечти, може би и затова е така сладък животът. Може би затова е скъп той, че не всичко, не всичко се сбъдва от това, за което мечтаеш. Гледаше той на планините и небето и си мислеше, че едва ли всички хора могат да бъдат еднакво щастливи. Всеки си има своя съдба. И свои радости, и свои скърби, както светлините и сенките на една и съща планина, в едно и също време. С това е пълен животът…“

Наистина тази повест е „цял свят от мисли за човека и за света“, за това, което го обкръжава и съпътствува в дългия му живот. Многоплановата постройка на „Сбогом, Гюлсаръ!“ прилича на богата с различни мотиви симфония — от лиричния, бих казал, фееричен лайтмотив с летящото конче до трагичния мотив с „плача на камилата“. Ние сварваме героя в края на пътя му и цялата ретроспекция трябва да ни обясни неговия характер, неговата драматична личност, която непрекъснато спори с живота, отхвърля несправедливостите, търпи поражения, но не губи вяра в победата. Отделни страници ни карат да си спомним „Старецът и морето“ с нейното такова силно внушение: човек не бива да се предава дори когато губи борбата, дори когато търпи отчайващи поражения.

Четири години по-късно — в 1970 г., пак на страниците на „Новий мир“ (където Чингиз Айтматов е член на редколегията), се появи „Белият параход“. Една повест, която е върхът в творчеството на киргизкия писател и която по дълбочината на социално-психологическия анализ на философското проникване в законите на живота, на човешкото битие се нарежда до най-хубавите творби в съветската литература. Може би най-правилно ще бъде, ако я наречем нова оптимистична трагедия, приказка за едно осиротяло момче, което влиза в неравен двубой със злото в живота, не понася предателството и напуска тоя свят. Тук влечението на Айтматов към контрастите, към рязкото противопоставяне на характери и ситуации стига своя предел. Алданов от предишната повест на писателя сега се е превъплътил в образа на Орозкул, символ на уродливото себелюбие, алчност, жестокост, насилие. Срещу него са старецът Момун — за разлика от Танабай той е самият дух на примирение, на несъпротивление на злото, макар че е изпълнен с доброта и душевна близост и съчувствие към малкото момче. И тук конфликтът назрява в самото начало на повестта: светът на приказките, на народните предания за миналото на киргизкия народ, светът на одухотворените предмети край планинската река, светът на малките радости на нерадостното детство и на детската мечта за Исък Кул, за белия параход, в която усещаме пронизващата тъга за родителите — този свят е противопоставен на зверската алчност, на грубия деспотизъм, на всичко онова, което е дълбоко враждебно на светлото видение на белия параход. Орозкул не е само, психологическо, явление, той е социално обусловен и прикрепен, към определено време. Той е идеална рожба на култа към личността с неговите нарушения на ленинските норми, на ленинския хуманизъм и законност. Друг ред той не признава, общоприетите съветски морални норми го стесняват, пречат му да се разгърне както трябва.

„Такова яростно, безпощадно, разобличаване на себичността не сме срещали нито в едно от произведенията на Айтматов не сме срещали, и такава степен на неприемане на страха, обществената страхливост, водеща до предателство“ — пише Лариса Лебедева в своята книга за Чингиз Айтматов. Всяко примирение със злото, всеки отказ от борба с него води до предателство, а когато това предателство докосне чистата детска душа — то, става гибелно. Нашият свят, в който растат деца като момчето от „Белият параход“, е несъвместим с търпимостта, към озоркуловци. Много скъпо струват те понякога, прекалено голяма е цената на компромиса с тях. Любовта, красотата, мечтата трябва да имат достатъчно сила да се защитят, за да не се повтаря трагедията, разгърнала се в далечното горско селище.

„Белият параход“ е повест-трагедия, тя е изцяло в руслото на онези съветски произведения, които водят началото си от „Тихият Дон“, на Шолохов. Нейният хуманистичен патос е толкова по-действен и по-актуален, че става дума, за нашето бъдеще, за силата на нашата нравственост. Нейният исторически оптимизъм се съдържа в последните редове, в обръщението на автора, към своя герой: „Ти отхвърли онова, с което не се помиряваше твоята детска душа. И в това е моето утешение. Ти живя като мълния, веднъж светнала и угаснала. А мълниите се изсичат от небето. А небето, вечно. И в това е моето утешение.

И в това още, че детската съвест в човека е като, зародиша в зърното, без зародиша зърното не израства. И каквото и да ни очаква в тоя свят, правдата ще пребъде навеки, докато се раждат и умират хората…“

Миналата година (1975) Айтматов публикува най-новата си повест „Ранни жерави“ за съдбата на няколко юноши през тежките военни години в тила, в родния аил, за тяхното ранно съзряване и възмъжаване. В тази творба има много нови картини, трогателни епизоди, по нов начин е пресъздадена атмосферата на военните тежести, срещаме и нови образи — като тоя на учителката. Но след „Сбогом, Гюлсаръ!“ и „Белият параход“ на нас ни е трудно да я възприемем като нов връх — струва ни се, че тая проблематика и тематика по-смело е разгърната в предишните повести. Вероятно тя е по-скоро преход, подстъп към нови художествени постижения, в които умъдреният талант на Чингиз Айтматов ще ни покаже нови моменти от духовното развитие на своя народ, на цялото съветско общество.

1952 — 1976 година! За изтеклите 24 години от своя творчески път Чингиз Айтматов създаде творби, които влизат вече в класиката на съветската литература. Какво по-голямо доказателство за жизнеността и историческата закономерност на социалистическия реализъм като най-правдивата и най-народната хуманистична литература на нашия век, неизбягваща драматичните сложности в живота на човека, помагаща му да се бори, да отстоява своите идеали! Погледнато от върха на трите четвърти на XX век — стана дума за нова социалистическа цивилизация, която все повече се възприема от цялото човечество.

Чингиз Айтматов ни показа как една млада национална литература може да абсорбира художествените богатства, историческия опит на голямата руска литература, опита на Гогол, Толстой, Чехов, да използува своите неизчерпаеми фолклорни богатства, да ГИ направи елемент на едно модерно белетристично съзнание, на един съвременен поглед, за да създаде произведения с неповторим поетичен национален колорит, който започва от отделните думи и обръщения, от пейзажа и стига до светоусещането, историята, философията, до особените човешки съдби, в които се оглежда както съдбата на свободния киргизки народ, така и историческото битие на всички съветски народи.

Това е литература, която всичко може, която „пробужда съвестта и съзнанието на читателя, разтърсва сърцето му с картините на прекрасното или, напротив, на безобразното в живота, заставя го по-внимателно да се вгледа в себе си“, в обкръжаващата го среда и по този начин служи на прекрасната цел на социализма и комунизма.