Кейт Мос
Лабиринтът (81)

74.

— Искам да знам истината — повтори Алис. — Искам да знам как са свързани лабиринтът и Граалът. Ако изобщо са свързани.

— Истината за Граала — натърти Бейар. Погледна я вторачено. — Кажете ми, madomaisèla Танър, какво знаете за Граала?

— Предполагам, обичайните неща — отговори Алис.

— Не, наистина. Любопитно ми е да разбера какво сте открили.

Алис се размърда притеснена на стола.

— Вероятно се придържам към обичайната представа, че това е бокал, съдържащ в себе си еликсир, който носи дара на вечния живот.

Тя замълча и погледна смутено Бейар.

— Дар ли? — попита той и поклати глава. — Не, не е дар. — Старецът въздъхна. — И откъде според вас идва това предание?

— Вероятно от Библията. Или може би от Свитъците от Мъртво море. Или от други раннохристиянски писания, не съм сигурна. Всъщност никога досега не съм се замисляла.

Одрик кимна.

— Това е едно твърде разпространено погрешно схващане. Всъщност първите разновидности на преданието, за което говорите, водят началото си от дванайсети век, макар да има очевидни прилики с теми в класическата и келтската литература. И особено в средновековна Франция.

Най-неочаквано в съзнанието на Алис изникна споменът за картата, която беше намерила в библиотеката в Тулуза.

— Например лабиринтът.

Той се усмихна, но не каза нищо.

— През последната четвърт на дванайсети век е живял поет на име Кретиен дьо Троа. Негова първа покровителка е била Мария, една от дъщерите на Елеонора Аквитанска, жена на графа на Шампан. След като Мария умира през 1181 година, под крилото си го взима един от братовчедите й, Филип Елзаски, граф на Фландрия. Кретиен дьо Троа е бил изключително популярен сред съвременниците си. Прочул се е с преводите на класически писания от латински и гръцки, после е насочил уменията си към написването на поредица от творби за рицари, които вие познавате като Ланселот, Парсифал и Гавейт. Тези алегорични писания са дали тласък за появата на многобройните разкази за Крал Артур и неговите рицари на Кръглата маса. — Бейар се замисли. — Разказът за Парсифал — Li contes del graal — е най-ранното повествование за Светия Граал, достигнало до нас.

— Но… — понечи да възрази Алис. — Кретиен дьо Троа със сигурност не си е съчинил историята. Тя едва ли се е появила като гръм от ясно небе.

Върху лицето на Одрик отново се появи същата загатната усмивка.

— Когато го призовават да разкрие източника си, поетът твърди, че е прочел за Граала в книга, дадена му от неговия покровител Филип. Всъщност творбата на Кретиен дьо Троа е посветена именно на него. За съжаление той загива при обсадата на Акра през 1191 година, по време на Третия кръстоносен поход. Така поемата си остава незавършена.

— А какво е станало с Кретиен?

— След смъртта на Филип за него не се знае нищо. Просто е изчезнал.

— Странно, нали е бил много известен?

— Не е изключено смъртта му да не е била вписана в регистрите — отвърна бавно Бейар.

Алис го погледна изпитателно.

— Защо мислите така?

Старецът не отговори.

— Въпреки решението на Кретиен дьо Троа да не довършва повествованието за Светия Граал, то придобива свой живот. В среднохоландския и староуелския има явни адаптации на писанието на старофренски. Няколко години по-късно, в началото на тринайсети век, друг поет, Волфрам фон Ешенбах, пише доста бурлесков вариант — „Парцивал“. Той твърди, че се е осланял на повествованието не на Кретиен дьо Троа, а на неизвестен писател.

— Как Кретиен дьо Троа описва всъщност Граала? — попита Алис.

— Мъгляво. Представя го не като бокал, или чаша, а като чиния, като съд, какъвто през средновековието са наричали на латински gradalis, откъдето идва старофренското gradal, или graal. Ешенбах е по-недвусмислен. Неговият Граал, или gral, е камък.

— Откъде тогава води началото си представата, че Светият Граал е чашата, от която Христос е пил на Тайната вечеря?

Одрик поясни:

— От друг писател — Робер дьо Борон. Някъде между „Парсифал“ на Кретиен дьо Троа и 1199 година той пише поемата „Йосиф Ариматейски“. Описва Граала не само като съсъд, като чашата от Тайната вечеря, която нарича san gréai, но и я напълва с кръвта, взета от Кръста. На съвременен френски sang real, или „истинска“, „кралска“ кръв. — Той замълча и погледна Алис. — За пазителите на Трикнижието за лабиринта това езиково объркване: san gréai и sang real, е било твърде удобно като прикритие.

— Но Светият Граал е мит — заяви вироглаво Алис. — Не може да е истина.

— Светият Граал определено е мит — потвърди Бейар, без да сваля очи от нея. — Увлекателна басня. Ако се взрете по-внимателно, ще видите, че всички тези писания всъщност са една и съща тема, която е била разкрасена. Средновековната християнска представа за жертвата и за търсенето, които водят до изкупление и спасение. В светлината на християнството Светият Граал е духовен, символичен образ на вечния живот, а не нещо, което трябва да се тълкува като буквална истина. Това е представата, че чрез Христовата саможертва и Божията благодат човекът ще живее вечно. — Той се усмихна. — Но няма никакво съмнение, че съществува такова нещо като Граала. Такава е истината, съдържаща се в Трикнижието за лабиринта. Именно заради нея пазителите на Граала, Noublesso de los Seres, са пожертвали живота си, за да опазят тайната.

Алис заклати невярващо глава.

— Твърдите, че представата за Граала изобщо не е християнска. Че тези предания и митове се градят… на погрешно схващане.

— Не толкова на погрешно схващане, колкото на хитрост.

— Но две хилядолетия се спори дали Светият Граал съществува. Ако сега вече се знае, че са верни не само преданията за Граала, но и… — Алис не се доизказа. Не можеше да повярва, че изрича такова нещо. — Граалът изобщо не е християнска реликва, дори не си представям…

— Граалът е еликсир, който притежава силата не само да изцерява, но и да удължава значително живота. Но при определени условия. Открит е преди около четири хилядолетия в Древен Египет. И онези, които са го създали и са осъзнали силата му, са си давали сметка, че тайната трябва да се пази от хора, които ще го използват не за благото на другите, а в своя изгода. Свещеното познание е било изложено с йероглифи върху три отделни папируса. Единият съдържа точния план на залата с Граала, самия лабиринт, във втория са изброени съставките, необходими за направата на еликсира, а в третия е посочено заклинанието, с което еликсирът се превръща в Граал. Скрили са ги под земята в пещерите край древния град Аварис.

— Египет — побърза да добави Алис. — Докато четях различни книги, за да разбера какво точно съм видяла тук, ми направи впечатление колко често се появява Египет.

Одрик кимна.

— Папирусите са написани с класически йероглифи — самата дума означава „Божии слова“ или „божествена реч“. След като великата египетска цивилизация изживява упадък и се срива на прах, умението да се разчитат йероглифи също е изгубено. Познанието, съдържащо се в папирусите, е запазено и се предава от поколение на поколение и от пазител на пазител. Ала никой не е знаел как да прочете заклинанието, с което се призовава Граалът. Събитията са се развивали хаотично, но те на свой ред са добавили още един пласт тайнственост — продължи той. — През девети век от християнското летоброене един арабски алхимик, Абу Бакр Ахмед ибн Вахшия, разчита тайната на йероглифите. За щастие пазителят Хариф е разбрал за опасността и е успял да осуети опитите на алхимика да разпространи познанието. По онова време средищата на науката са били малко и връзката между хората е била бавна и несигурна. След това папирусите са пренесени тайно в Йерусалим и са скрити в подземия в равнините край Елеонската планина. От девети до деветнайсети век никой не напредва в разчитането на йероглифите. Никой. Значението им е изяснено едва след като през 1799 година Наполеон отива в Северна Африка заедно с войската си, в която има и учени. Те откриват подробен надпис на тайния език на йероглифите, той е на демотично писмо, каквото по времето на Древна Гърция египтяните са използвали във всекидневието си. Чували ли сте за Розетския камък?

Алис кимна.

— От този миг нататък е само въпрос на време. Един французин, Жан-Франсоа Шамполион, упорито се залавя с шифъра. През 1822 година успява. Най-неочаквано могат да се разчетат чудесата на древните, техните магии и заклинания, всичко, от надписи върху надгробни плочи до „Книга на мъртвите“. — Той се замисли. — И така, две от книгите в Трикнижието за лабиринта са били в ръцете на хора, които са могли да злоупотребят с тях, и това е пораждало страх и загриженост.

Думите му прозвучаха като предупреждение. Алис потрепери. Внезапно видя, че се свечерява. Лъчите на залязващото слънце отвън бяха обагрили планините в червено, златно и оранжево.

— Щом познанието е било толкова пагубно, ако се е използвало не за добро, а за зло, защо тогава Алаис или другите пазители не са унищожили книгите, когато това е било възможно? — попита тя.

Усети как Одрик застива. Даде си сметка, че е докоснала сърцевината на историята, която й разказваше.

— Ако книгите не бяха нужни, да. Може би това е щяло да реши въпроса.

— Нужни ли? По какъв начин?

— Пазителите винаги са знаели, че Граалът дава живот. Нарекохте го дар и… — Бейар затаи дъх. — Разбирам, че някои сигурно го разбират така. Други може би го възприемат с различни очи. — Старецът замълча. Вдигна чашата и отпи няколко глътки вино, после я остави тежко на масата. — Но това е живот, даван с определена цел.

— Каква? — попита тихо Алис от страх да не би той да замълчи.

— Силата на Граала е била използвана многократно през последните четири хилядолетия, когато е трябвало да се свидетелства. Познаваме великите патриарси дълголетници от християнската Библия, Талмуда, Корана. Адам, Яков, Мойсей, Мохамед, Матусал. Пророци, чието дело не е могло да бъде осъществено за времето, което обикновено се отрежда на човеците. Всеки от тях е живял по няколко века.

— Но това са притчи — възрази Алис. — Алегории.

Одрик поклати глава.

— Живели са по няколко века именно за да разкажат на какво са станали очевидци, за да свидетелстват за истината на своето време. Хариф, който е убедил Абу Бакр да скрие трудовете си, където е разчел езика на Древен Египет, е доживял да види падането на Монсегюр.

— Но това са петстотин години.

— Живели са — повтори простичко Одрик. — Представете си, Алис, живота на пеперудата. Толкова бляскав, а трае само един човешки ден. Цял живот. Времето има много значения.

Алаис избута стола назад и се отдалечи от масата — вече не знаеше какво чувства и в какво вярва.

Обърна се.

— Символът на лабиринта, който видях върху стената на пещерата и върху пръстена на ръката ви — това ли е символът на истинския Граал?

Старецът кимна.

— А Алаис? Тя знаела ли го е?

— В началото и тя като вас се е съмнявала. Не е вярвала в истината, съдържаща се върху страниците на Трикнижието, но от любов към баща си е правела всичко по силите си, за да ги опази.

— Тя вярвала ли е, че Хариф е на повече от петстотин години? — продължи да упорства Алис, сега вече без да се опитва да прикрива скептицизма в гласа си.

— В началото не е вярвала — призна Бейар. — Но с времето е започнала да вижда истината. А когато е дошъл моментът, е установила, че е в състояние да изрече, да разбере словата.

Алис се върна и седна на стола.

— Но защо Франция? Защо изобщо папирусите са били донесени тук? Защо не са ги оставили, където са били?

Одрин се усмихна.

— Хариф е отнесъл папирусите в Свещения град през десети век от християнското летоброене и е пратил да ги скрият недалеч от Елеонската планина. Близо столетие те са били в безопасност, после обаче войската на Саладин е предприела настъпление към Йерусалим. Хариф е избрал един от пазителите, млад рицар християнин ма име Бертран Пелтие, който да донесе папирусите във Франция.

„Бащата на Алаис.“

Алис се усмихна, сякаш току-що бе чула вест за стар приятел.

— Хариф е осъзнавал две неща — продължи Одрик. — Първо, че папирусите ще бъдат на по-сигурно, ако се сложат между страниците на книга и така ще бъдат по-неуязвими. Второ, че из дворците на европейските владетели вече е плъзнала мълвата за Граала и истината ще бъде съхранена най-добре под пласт от легенди и митове.

— Повествованията, в които се казва, че Христовата чаша е именно у катарите — проумя внезапно Алис.

Бейар кимна.

— Последователите на Исус от Назарет не са очаквали Той да умре на кръста, но е станало точно това. Смъртта и възкресението Му дали тласък за появата на преданията за свещена чаша или бокал, за граал, който осигурява вечен живот. Не мога да кажа как са се тълкували те навремето, сигурно е обаче, че разпъването на Исус от Назарет е породило вълна от гонения. Мнозина избягали от светите земи, сред тях били Йосиф Ариматейски и Мария Магдалена, които се качили на кораб за Франция. Според преданието донесли със себе си познанието за древна тайна.

— Папирусите за Граала ли?

— Или съкровища, скъпоценности, взети от Соломоновия храм. Или чашата, от която Исус от Назарет е пил на Тайната вечеря и в която е събрана кръвта Му, докато Той е висял, разпънат на кръста. Или пергаменти, писания, свидетелство, че Христос не е умрял, разпънат на кръста, а още е жив и се укрива цял век и повече заедно с неколцина избрани вярващи в планините на пустинята.

Алис погледна изумена Одрик, ала лицето му беше затворена книга.

— Че Христос не е умрял, разпънат на кръста… — повтори тя, почти безсилна да повярва, че го казва.

— Или други предания — изрече бавно Бейар. — Според някои Мария Магдалена и Йосиф Ариматейски пристигнали с кораба не в Марсилия, а в Нарбон. Векове наред се шири убеждението, че някъде из Пиренеите е укрито нещо с огромна стойност.

— Значи не катарите, а Алаис е знаела тайната за Граала — каза Алис, след като подреди в съзнанието си плочките от пъзела. — А те са й предоставили убежище.

Тайна, скрита зад друга тайна. Алис се облегна на стола и отново си повтори наум събитията в тяхната последователност.

— А сега пещерата с лабиринта беше отворена.

— За пръв път от близо осем века книгите отново могат да бъдат обединени — рече Бейар. — А вие, Алис, и досега не знаете дали да ми вярвате, или да отхвърлите казаното от мен като старчески брътвежи. Има обаче хора, които изобщо не се съмняват.

„Алаис е вярвала в истината за Граала.“

Дълбоко в себе си, отвъд пределите на съзнателната мисъл, Алис знаеше, че Бейар говори истината. Само разумът й отказваше да го приеме.

— Мари-Сесил — каза тя със свито сърце.

— Довечера госпожа Дьо л’Орадор ще отиде в пещерата с лабиринта и ще се опита да призове Граала.

Алис усети как я залива тревога.

— Но тя не може да го направи — изрече бързо. — „Книга Слова“ не е у нея. Пръстенът също.

— Опасявам се, че знае: „Книга Слова“ би трябвало да е вътре в пещерата.

— А там ли е?

— Не съм сигурен.

— А пръстенът? Той също не е у нея.

Алис сведе поглед към тънките му ръце, които Бейар бе долепил до масата.

— Знае, че и аз ще отида.

— Но това е лудост — избухна Алис. — Как изобщо ви минава през ум да се доближите до тази жена?

— Довечера тя ще се опита да призове Граала — повтори той бавно и глухо. — И знаят, че ще отида и аз. Не мога да го допусна.

Алис удари по масата.

— Ами Уил? Ами Шийла? Не се ли притеснявате за тях? Няма да им помогнете, ако отвлекат и вас.

— Ще отида, Алис, именно защото се притеснявам за тях, а и за вас. Убеден съм, че Мари-Сесил ще ги принуди да участват в церемонията. Нужни са петима души — navigataire и още четирима.

— Мари-Сесил, синът й, Уил, Шийла и Отие ли?

— Не, не Отие. Друг.

— Кой тогава?

Той избегна въпроса.

— Не знам къде са сега Уил и Шийла — рече така, сякаш мислеше на глас, — но според мен на свечеряване те ще бъдат отведени в пещерата.

— Кой, Одрик? — повтори Алис, сега по-твърдо.

И този път Бейар не отговори. Стана от стола, отиде до прозореца и затвори капаците, после се обърна с лице към Алис.

— Не е зле да тръгваме.

Тя беше разстроена, притеснена, озадачена и най-вече уплашена. И в същото време разбираше, че няма друг избор.

Спомни си за името на Алаис върху родословието, от собственото й име го деляха осем века. Представи си символа на лабиринта, който ги свързваше през времето и пространството.

„Две истории, преплетени в една.“

Взе нещата си и излезе след Одрик. Навън се смрачаваше.