Кейт Мос
Лабиринтът (55)

48.

Симеон дойде на себе си в нещо като краварник. Имаше смътното усещане, че е пътувал дълго.

Смрадта беше ужасна — вонеше на пот, на кози, на влажна слама. На стената бяха окачени няколко хамута, в ъгъла до вратата, стигаща едва до раменете, беше подпряна вила. На отсрещната стена имаше пет-шест железни халки за връзване на добитък.

Симеон се огледа. Качулката, която му бяха сложили на главата, беше паднала до него на земята. Ръцете и краката му още бяха вързани.

Закашля се и се опита да изплюе грубите влакна от плата, после седна с усилие. Беше скован, всичко го болеше, затова припълзя бавно заднишком до вратата. Отне му доста време, но му олекна неимоверно, когато усети нещо твърдо зад гърба си. Изправи се търпеливо и за малко да удари с глава тавана. Заблъска по вратата, но тя беше залостена.

Симеон нямаше представа къде се намира. Помнеше като в просъница, че са го качили на кон и той е яздил през гора, сетне в равнина. Не познаваше добре околността, но предполагаше, че са някъде край Треб.

В тесния процеп под вратата виждаше ивица светлина, тъмносиня, но още не непрогледно черна, както е нощем. Долепи ухо до земята и чу шепота на похитителите си някъде наблизо.

Чакаха някого. При тази мисъл Симеон се вцепени — тя беше доказателство, от каквото той всъщност не се нуждаеше, че похищението не е извършено от случайни хора.

Дотътри се до другия край на краварника. След известно време се унесе, клюмнал на една страна.

Отърси се от съня, когато чу нечий крясък. Тутакси напрегна всяка клетка в тялото си. Чу как мъжете скачат на крака, после тъп удар: бяха махнали дебелата греда, която подпираше вратата.

На прага изникнаха три смътни силуета, откроили се на фона на ярката слънчева светлина отвън. Симеон примига, за да вижда по-добре.

— Къде е той?

Гласът беше на образован северняк, студен и властен. Настъпи мълчание. Някой вдигна по-високо факлата и озари Симеон, който продължаваше да стои и да примига в здрача.

— Доведете го при мен.

Сграбчиха Симеон за ръцете и го събориха на колене пред главатаря.

Французинът беше с жестоко дълго лице и с безизразни очи с цвят на кремък. Туниката и панталоните му бяха хубави, с кройка, каквато носеха мъжете на север, макар че от тях не личеше какво е положението му.

— Къде е тя? — попита той.

Симеон вдигна глава.

— Не разбирам — отвърна на идиш.

Ритникът го завари неподготвен. Едно от ребрата му изпука и той падна с подкосени крака. Нечии груби ръце го изправиха.

— Знам кой си, евреино — заяви мъжът. — Безсмислено е да ме разиграваш. Пак те питам. Къде е книгата?

Симеон отново вдигна глава.

Този път мъжът замахна към лицето му. В главата му се взриви болка, зъбите му изтракаха и устата му се напълни с кръв.

— Преследвам те като звяр, евреино — продължи французинът, — чак от Шартр и Безие дотук. Търпението ми се изчерпва. — Той направи крачка към Симеон и в студените му сиви очи блесна омраза. — Още веднъж: къде е книгата? На Пелтие ли я даде?

В съзнанието на Симеон изникнаха две мисли едновременно. Първо, че той не може да се спаси. И второ, че трябва да защити приятелите си. Още можеше да го направи. Очите му бяха подути и полузатворени, в разкъсаните му клепачи се събираше кръв.

— Имам правото да знам как се казва обвинителят ми — заяви той с разранена уста. — Ще се моля за теб.

Мъжът присви очи.

— Хич не се заблуждавай! Все някога ще ми кажеш къде си скрил книгата.

Симеон отметна глава.

Изправиха го на крака. Разкъсаха дрехите му и ги смъкнаха, сетне го проснаха върху една каруца, като единият мъж го държеше за ръцете, а другият — за краката. Кожен колан изплющя във въздуха точно преди токата да се забие в голата му кожа. Тялото му се сгърчи от болка.

— Къде е книгата? — Симеон затвори очи — коланът отново изплющя и се стовари върху гърба му. — В Каркасон ли е вече? Или още е у теб, евреино? — Французинът крещеше в такт с ударите. — Ще ми кажеш. Ти. Или те.

От раздраната кожа шурна кръв. По обичая на своите праотци Симеон започна да се моли, да изрича отколешни святи думи, които политаха в мрака и отклоняваха мислите му от болката.

— Où… est… le… livre^[1]? — настояваше мъжът и всяка дума беше съпроводена с поредния удар.

Това беше последното, което Симеон чу, после мракът се пресегна и си го прибра.