Кейт Мос
Лабиринтът (41)

34.

Каркасон

Юли 1209 година

Когато наближиха Каркасон, подкараха конете един след друг на дълга върволица. Отпред яздеше Реймон-Роже Транкавел, следван плътно от Бертран Пелтие. Отзад беше chevalier Гилем дю Ма.

На края заедно с духовниците яздеше и Алаис.

Беше тръгнала на път преди по-малко от седмица, а й се струваше, че е минало много повече време. Знамената на Транкавел се вееха непокътнати на лекия ветрец. У дома се завръщаха всички, които бяха тръгнали на път, но по лицето на виконта се четеше мъка от провала на похода.

Щом наближиха портата, конете забавиха ход. Алаис потупа Тату по врата. Кобилата беше уморена, едната й подкова беше паднала.

Когато минаваха под герба на Транкавел, окачен между двете кули на Нарбонската порта, ги посрещна огромно множество. Малчуганите подтичваха до конете и хвърляха по пътя им цветя. Жените размахваха от прозорците кърпички и знаменца, докато Транкавел водеше хората си по улиците към замъка Контал.

Тръгнаха по тесния мост, минаха и през Източната порта и Алаис изпита огромно облекчение. Парадният двор се огласи от приветствени викове. Към тях се втурнаха слуги, за да поемат конете на господарите си, други се разтичаха, за да затоплят банята, носачите се отправиха с кофи вода към кухнята, където се приготвяше угощение.

Сред гората от ръце и лица Алаис зърна Ориан. До нея стоеше слугата на баща й Франсоа. Алаис се изчерви при мисълта как го беше измамила.

Забеляза, че Ориан оглежда множеството. Тя спря за миг поглед върху мъжа си, Жеан Конгост. По лицето й проблесна презрение, после Ориан видя сестра си, от което явно й стана неприятно. Алаис се престори, че не я е забелязала.

Като внимаваше да не удари натъртеното си рамо, слезе от Тату и подаде юздите на Амиел. Облекчението, че отново си е у дома, беше преминало. Над нея като зимна мъгла се спусна тъга. Всички бяха в обятията на близки и роднини. Алаис затърси с поглед Гилем, но той не се виждаше никъде. „Вече е в банята.“ Нямаше го дори баща й.

Алаис бавно премина в по-малкия двор. Искаше да се усамоти. Не можеше да се отърси от един стих на Реймон дьо Мирвал, макар че той я натъжаваше още повече: „Res contr’ Amor non es guirens, lai on sos poders s’atura“. Няма защита срещу любовта, ако тя реши да те подчини на силата си.

Когато бе чула за пръв път стихотворението, Алаис още не познаваше чувствата, изразени в него. Въпреки това беше седяла в Парадния двор и обвила с тънки ръце детските си колене, бе слушала как trouvere^[1] пее за сърцето, разкъсано на две, и бе доловила какво се крие зад думите.

Очите й плувнаха в сълзи. Ядосана, тя ги избърса с ръка. Нямаше да се остави на самосъжалението. Седна на една отдалечена пейка в сянката.

В дните преди да се оженят, двамата с Гилем често се бяха разхождали в Двора на Миди. По онова време дърветата се бяха покрили със злато, а земята беше застлана с килим от есенни листа. Алаис се питаше как да се сдобрят с Гилем. На нея й липсваше умение, а на него — желание.

Ориан често не говореше с дни на мъжа си. После точно толкова бързо започваше да се държи мило и внимателно с Жеан — до следващия път. Алаис имаше малко спомени от брака на майка си и баща си, но светлината и мракът се бяха редували по същия начин и в него.

Не беше очаквала съдбата й да бъде такава. Докато беше стояла с червеното було пред свещеника в параклиса и беше давала брачния обет под сиянието на трепкащите червени рождественски свещи, си мислеше — а дълбоко в себе си и досега смяташе, — че има любов, която продължава вечно.

Влюбените умоляваха как ли не нейната приятелка и наставница Есклармонд да им приготви отвари и китки, с които да спечелят или да си върнат любовта. Вино, подправено с ментови листа и пащърнак, незабравки, с които да се подклажда желанието, букети жълта иглика. Колкото и да уважаваше уменията на Есклармонд, Алаис отхвърляше такова поведение като суеверни глупости. Не искаше да повярва, че любовта може да бъде купена и измамена толкова лесно.

Знаеше, че има и други, по-опасни начини. Черни магии, с които можеш да омаеш някого или да навредиш на неверния любим. Есклармонд я предупреждаваше да не прибягва до тази тъмна сила, очевидно проявление на властта на дявола. От такова зло не може да излезе нищо добро.

Днес за пръв път в живота си Алаис започна да разбира какво тласка жените към такива отчаяни средства.

— Filha.

Алаис подскочи.

— Къде беше? — попита задъхан баща й. — Търсих те навсякъде.

— Не съм те чула, paire.

— Веднага щом виконт Транкавел се види с жена си и сина си, ще започне подготовката на Града. В дните напред няма да имаме време и дъх да си поемем.

— Кога очакваш да пристигне Симеон?

— След ден-два. — Пелтие се свъси. — Жалко, че не успях да го убедя да пътува с нас. Но според него, ако тръгне със сънародниците си, няма да бие толкова на очи. Може би е прав.

— И кога ще решите какво да правите, след като пристигне ли? — продължи да настоява Алаис. — Хрумна ми нещо…

Тя замълча.

— Какво? — попита той.

— А, нищо, само исках да попитам дали може и аз да присъствам на срещата ви със Симеон.

По набразденото от бръчки лице на Пелтие се мерна тревога. Алаис забеляза, че се колебае.

— След всичко, което направи досега, можеш да чуеш какво имаме да си казваме — заяви той накрая. — Но… — Пелтие вдигна пръст, за да я предупреди. — Нека сме наясно, само ще наблюдаваш. И дума не може да става да участваш активно в това дело. Няма да допусна отново да се излагаш на опасност.

Алаис усети как в нея се надига вълнение. „Ще го убедя да размисли, когато му дойде времето.“ Сведе очи и скръсти смирено ръце на коленете си.

— Разбира се, paire. Ще се съобразя с твоята воля.

Пелтие я стрелна с поглед, но смени темата.

— Искам да те помоля още нещо, Алаис. Докато не се е разчуло, че не сме успели да се споразумеем с Тулуза, виконт Транкавел ще ознаменува публично благополучното си завръщане в Каркасон. Днес господарката Агнес ще присъства на вечерната служба не в параклиса, а в катедралната църква в Сан Назари. — Известно време той мълча. — Искам да отидеш и ти с нея. Сестра ти също.

Алаис беше изумена. Макар че от време на време ходеше на службите в параклиса на замъка Контал, баща й не се беше противопоставил на решението й да не ходи на службите в катедралата.

— Знам, сигурно си уморена, но според виконт Транкавел сега е важно към поведението му — неговото и на най-близките му хора — да не се отправят нападки. Ако в Ciutat има съгледвачи, а аз не се и съмнявам в това, — не искаме духовните ни грешки, както те би могло да се изтълкуват неправилно, да стигнат до ушите на нашите врагове.

— Тук не става въпрос за умора — ядоса се тя. — Епископът на Рошфор и неговите свещеници са лицемери. Проповядват едно, а вършат друго. — Баща й почервеня, Алаис не знаеше дали от гняв или от смущение. — И ти ли ще отидеш на тази служба? — попита тя настойчиво.

Пелтие избегна погледа й.

— Ти ще ме разбереш — имам работа с виконт Транкавел.

Алаис го погледна разгневено.

— Чудесно — отсече тя. — Ще се подчиня на волята ти, paire. Но не очаквай да падна на колене пред изображението на един сломен човек, качен на дървен кръст, и да се моля.

За миг Алаис си помисли, че е прекалила. После за нейна изненада баща й прихна.

— Точно така — отвърна той. — Не съм и очаквал такова нещо от теб. Все пак внимавай, Алаис. Не изразявай безразсъдно възгледите си. Може да ни чуят.

 

 

Алаис прекара следващите няколко часа в стаята си. За схванатия си врат и за рамото направи компрес от пресен див риган. Междувременно слушаше добродушното дърдорене на своята прислужница Риксанд.

Според нея мненията за бягството на Алаис от замъка били различни. Някои се възхищавали от силата и храбростта й. Други, сред които и Ориан, я укорявали. С припрените си действия Алаис била направила мъжа си за смях. И още по-лошо, заради нея походът можел да се провали. Алаис се надяваше, че Гилем не е на същото мнение.

— Но сега, господарке Алаис, вече не могат да говорят така — заяви Риксанд, докато чистеше остатъците от компреса. — Всички се завърнаха благополучно. И това ако не доказва, че Бог е на наша страна, не знам какво друго ще го докаже!

Алаис се усмихна едва-едва. Подозираше, че прислужницата ще види всичко в друга светлина, щом из Града плъзне новината как точно стоят нещата.

 

 

Докато вървяха от замъка Контал към Сан Назари, камбаните биеха, а небето беше изпъстрено с розово и бяло. Начело на шествието крачеше свещеник, който беше облечен в бяла сутана и държеше високо във въздуха златен кръст. Зад него бяха другите свещеници, монахините и монасите.

След тях вървяха господарката Агнес, жените на консулите и накрая придворните дами. Алаис от немай-къде крачеше редом със сестра си Ориан.

Тя не й каза и дума. Както винаги, привличаше погледите и възхищението на множеството. Беше облечена в наситеночервена рокля с красив сърмено черен широк колан, пристегнат, за да подчертава тънкото й кръстче и заоблените бедра. Черната й коса беше измита и намазана с елей, ръцете й бяха сключени благочестиво отпред, така че да откроят кесията с подаянията, поклащаща се на китката й.

Алаис предположи, че кесията й е подарък от някой обожател, при това заможен, ако се съди от бисерите в горния край и девиза, извезан със сърмена нишка.

Под церемониалността и показността Алаис долавяше уплаха и съмнения.

Стресна се, когато Франсоа леко я потупа по ръката.

— Есклармонд се е завърнала — пошушна й слугата. — Идвам направо оттам.

Алаис се извъртя рязко.

— Говори ли с нея?

Франсоа се поколеба.

— Всъщност не, господарке.

Тя веднага се откъсна от шествието.

— Отивам при нея.

— Не е ли по-благоразумно, господарке, да изчакате края на службата? — предложи той, като погледна вратата. Там на пост стояха трима монаси с черни качулки, които следяха кой присъства и кой не. — Ще бъде много неприятно, ако отсъствието ви се отрази на господарката Агнес или на баща ви. Може да се изтълкува като знак, че сте привърженица на новата Църква.

— Да, разбира се. — Тя се позамисли. — Но много те моля, предай на Есклармонд, че веднага щом се освободя, ще отида при нея.

Алаис топна пръсти в съда със светена вода и се прекръсти, в случай че някой я гледа.

Намери място в препълнения напречен неф — отдалечи се, доколкото беше възможно от Ориан, но така, че да не привлича вниманието. От окачените на тавана свещници, високо над нефа трепкаха свещи.

Епископът беше изненадан, че църквата отново е пълна, но въпреки това гласът му беше тих и почти не се чуваше в задушното помещение. Колко различно бе тук в сравнение с Църквата на Есклармонд и нейната простота.

С Църквата и на баща й.

Bons Hommes поставяха вътрешната вяра над външната показност. На тях не им трябваха осветени постройки, суеверни обреди и унизително послушание. Те не се кланяха на образи, не се молеха на идоли и на уреди за изтезания. За Bons Chrétiens силата Божия беше заложена в словото. На тях им трябваха само книги и молитви, думи, изречени и прочетени на глас. Те смятаха, че спасението няма нищо общо с подаянията, мощите и неделните молитви, изречени на език, който разбираха само свещениците.

Според тях всички бяха равни в благодатта на Светия Отец: евреи и сарацини, мъже и жени, зверовете в полето и птиците в небето. Те смятаха, че няма да има пъкъл, Ден на Страшния съд, защото с Божията благодат ще се спасят всички, макар че на мнозина им е съдено да живеят многократно на земята, докато влязат в Божието царство.

Алаис всъщност не беше присъствала на тяхна служба, но благодарение на Есклармонд познаваше словата на молитвите и обредите им. Най-важното бе, че в тези времена на сгъстяващ се мрак Bons Chrétiens бяха благочестиви хора, проявяващи търпимост, хора на мира, които славеха бога на светлината, вместо да треперят пред гнева на жестокия бог на римокатолиците.

Най-сетне Алаис чу думите на Benedictus^[2]. Точно сега беше моментът да се измъкне. Тя приведе глава. Бавно, за да не привлича вниманието, с долепени длани запристъпва към вратата.

Няколко мига по-късно вече беше свободна.