Кейт Мос
Лабиринтът (21)

14.

Шартр

Величествената готическа катедрала „Нотр Дам“ в Шартр се извисяваше над пъстрата шарка на оранжевите покриви и фронтони, над обкованите до половината с дърво къщи и над сградите от варовик в историческия център на града. Река Йор лъкатушеше в шарената сянка на късното следобедно слънце, под оживената плетеница от тесни криви улички.

Пред Западната врата на катедралата се тълпяха туристи. Мъжете насочваха като пистолети видеокамерите и по-скоро записваха, отколкото да изживяват бляскавия калейдоскоп от багри, плиснали се от трите стреловидни прозореца над Кралската врата.

До осемнайсети век деветте врати на катедралата са могли да се запечатват в случай на опасност. Портите бяха махнати преди много време, но нагласата си оставаше. Шартр още беше град, състоящ се от две части: стара и нова. Най-скъпите улици се намираха северно от Манастира, където навремето се е възправял Дворецът на епископа. Постройките от светъл камък гледаха властно към катедралата, обвита с многовековното влияние и сила на Римокатолическата църква.

На улица „Шовал Блан“ се открояваше къщата на рода Орадор. Беше надживяла Френската революция и нацистката окупация и сега се възправяше като паметник на старите пари. Месинговото чукче и пощенската кутия проблясваха, декоративните растения в саксиите от двете страни на стълбището бяха оформени съвършено.

От вратата се влизаше в огромен вестибюл. Подът беше от тъмно, лъснато до блясък дърво, на овалната маса в средата имаше тежка стъклена ваза с току-що набрани амарилиси. Покрай стените имаше витринки, свързани с аларма. В тях беше подредена безценна сбирка от древноегипетски предмети — Орадорови се бяха сдобили с тях в началото на деветнайсети век, след победоносното завръщане на Наполеон от кампаниите в Северна Африка. Това бе една от най-големите частни колекции с древноегипетски произведения на изкуството.

Сегашната глава на рода, Мари-Сесил дьо л’Орадор, търгуваше с антики от всички времена и епохи, но и тя като дядо си предпочиташе средновековното минало. На стената с ламперия срещу входната врата бяха окачени два големи френски гоблена, които Мари-Сесил беше закупила вече след като бе наследила къщата преди пет години. Най-ценните вещи, които родът притежаваше: картини, накити, ръкописи, бяха заключени в касата, далеч от любопитните очи.

В голямата спалня на първия етаж с изглед към улица „Шовал Блан“ сегашният любовник на Мари-Сесил — Уил Франклин, лежеше по гръб на леглото с балдахин, завит до кръста с чаршаф.

Беше пъхнал под главата си ръце със силен тен, а красивото му лице с усмивка като на момченце, което се е изгубило, беше обрамчено със светлокестенява коса, тук-там изрусена от престоя му в Мартас Вайнярд^[1], където като малък бе ходил всяко лято.

Мари-Сесил седеше в богато украсено кресло в стил „Луи XIV“ до камината и беше кръстосала дългите си красиви крака. Късата й копринена нощница с цвят на слонова кост блещукаше на фона на тъмносинята плюшена тапицерия.

Тя беше с характерния профил на рода Орадор, бледа орлова хубост, но устните й бяха големи и чувствени, а зелените й като на котка очи бяха с гъсти тъмни мигли. Съвършено подстриганите й черни къдри стигаха до изваяните й рамене.

— Невероятна стая — отбеляза Уил. — Съвършен декор за теб. Скъпа, обзаведена с изтънчен вкус.

Мари-Сесил се пресегна да угаси цигарата и мъничките й диамантени обици проблеснаха.

— Била е на дядо ми.

Английският й беше безупречен, с едва доловим френски акцент, който още възбуждаше Уил. Тя се изправи, прекоси безшумно по дебелия светлосин мокет стаята и отиде при него.

Той й се усмихна с очакване — беше усетил неповторимата й миризма: секс, „Шанел“ и едва доловимия дъх на цигари „Голоаз“.

— Обърни се — нареди му Мари-Сесил и той се подчини.

Тя започна да разтрива врата и широките му рамене. Уил усети как от допира й тялото му се отпуска. И двамата не обърнаха внимание на звука от входната врата, която се отвори и пак се затвори.

На вратата на спалнята се почука силно два пъти.

— Maman^[2]!

Уил изтръпна.

— Няма страшно, синът ми — успокои го Мари-Сесил. — Какво има, Франсоа-Батист?

— Maman! Трябва да поговоря с теб.

Уил надигна глава.

— Мислех, че ще се върне чак утре.

— Не.

— Maman! — повтори Франсоа-Батист. — Важно е!

— Ако преча… — рече смутен Уил.

Мари-Сесил продължи да разтрива раменете му.

— Той знае, че не бива да ме безпокои. Ще поговоря с него по-късно. Pas maintenant^[3], Франсоа-Батист — подвикна тя. После заради Уил добави и на английски, докато прокарваше длани по гърба му: — Сега не е… удобно.

Все по-притеснен, Уил се обърна по гръб и седна. Познаваше Мари-Сесил от три месеца, а никога не беше виждал сина й. Франсоа-Батист все го нямаше — първо беше в университета, после отиде на почивка заедно с приятели. Чак сега на Уил му хрумна, че Мари-Сесил нарочно е наредила нещата така.

— Ще разговаряш ли с него?

— Ако така ще бъдеш по-спокоен — отвърна тя и бавно стана от леглото.

Открехна съвсем леко вратата. Последва приглушен разговор, който Уил не чу, сетне тупуркане надолу към вестибюла. Мари-Сесил завъртя ключа в ключалката и пак се обърна към Уил.

— Сега по-добре ли е? — попита тя тихо.

Върна се бавно при него, като го гледаше премрежено през дългите си тъмни мигли. В движенията й имаше нещо преднамерено, сякаш предварително репетирано, но въпреки това Уил усети как тялото му откликва.

Мари-Сесил го събори на леглото и го яхна, като обви тънките си ръце около раменете му. Острите й нокти оставиха леки драскотинки по кожата му. Уил усети как коленете й го притискат отстрани. Прокара пръсти по гладките й красиви ръце, после загали през коприната гърдите й. Тънките презрамки се смъкнаха от изваяните й рамене.

Клетъчният телефон, оставен на нощното шкафче, иззвъня. Уил не му обърна внимание.

— Ще се обадят пак, ако е важно.

Мари-Сесил погледна номера на дисплея. Настроението й веднага се промени.

— Трябва да вдигна!

Уил се опита да я спре, но тя го изтика припряно.

— Не сега.

Наметна се и отиде на прозореца.

— Oui. J’écoute^[4].

Уил чу пукот по линията.

— Trouve-le, alors^[5]! — каза жената и прекъсна връзката.

Лицето й пламна от гняв, тя се пресегна за цигара и я запали.

Ръцете й трепереха.

— Да не е станало нещо?

Уил реши, че Мари-Сесил не го е чула. Тя сякаш беше забравила за него. После вдигна поглед.

— Изникна нещо.

Уил зачака, докато накрая не разбра, че няма да получи друго обяснение и Мари-Сесил разчита той да си тръгне.

— Извинявай — рече тя помирително. — Предпочитам да остана с теб, но…

Подразнен, Уил стана от леглото и си обу дънките.

— Ще се видим ли на вечеря?

Тя направи физиономия.

— Заета съм. Имам работа, ако случайно си забравил. — Жената сви рамене. — По-късно, oui?

— Колко късно е по-късно? Десет часът? Полунощ?

Тя се приближи до Уил и вплете пръсти в неговите.

— Извинявай.

Уил се опита да се дръпне, макар че Мари-Сесил не го пускаше.

— Постоянно го правиш. Никога не знам какво става.

Мари-Сесил се приближи, така че той да усети през тънката коприна гърдите й. Въпреки че беше ядосан, Уил почувства как се възбужда.

— По работа е — прошепна тя. — Нямаш причини да ревнуваш.

— Не ревнувам. — Уил не помнеше вече колко пъти бяха водили този разговор. — По-скоро…

— Довечера — каза тя и го пусна. — Трябва да се приготвя.

Влезе в банята и затвори вратата.

 

 

След като си взе душ, Мари-Сесил с облекчение видя, че Уил си е тръгнал. Нямаше да се изненада, ако го беше заварила да се излежава още с изражение на момченце, което се е изгубило.

Вече я дразнеше с настойчивостта си. Искаше да му отделя все повече време и внимание — нещо, за което тя не беше готова. Уил явно не разбираше естеството на отношенията им. Очевидно се налагаше да му го изясни.

Реши сега да не мисли за него. Огледа се. Камериерката беше идвала да почисти в стаята. Нещата й бяха оставени на леглото. До него бяха сложени златистите ниски обувки, ръчна изработка.

Мари-Сесил извади от табакерата поредната цигара. Пушеше много, но тази вечер беше нервна. Първо почука с филтъра по капака на табакерата и чак тогава запали. Поредният навик, който беше наследила заедно с толкова много други неща от дядо си.

Отиде до огледалото и тръсна от раменете си белия копринен халат. Той се нагъна в краката й. Погледна оценяващо образа в огледалото. Стройно тяло, което в разрез с модата бе бяло, налети стегнати гърди, безупречна кожа. Мари-Сесил прокара ръка по тъмните зърна, сетне надолу по ханша и плоския си корем. Около очите и устата й може би имаше една-две нови бръчки, но иначе времето почти не беше й се отразило.

Позлатеният часовник върху полицата над камината отброи часа и й напомни, че трябва да се приготви. Тя се пресегна и свали от закачалката дългата до земята прозрачна мантия. Отпред беше с шпиц деколте и беше шита специално за нея.

Мари-Сесил пристегна върху високите си рамене връзките — тесни златисти панделки, — после седна пред тоалетката. Зае се да разресва с четка косата си, като усукваше около пръста си къдриците, докато те не заблестяха като лъснат черен кехлибар. Обичаше този миг, когато се преобразяваше в Navigataire^[6]. Това я свързваше през времето с всички, които преди нея бяха изпълнявали същата роля.

Мари-Сесил се усмихна. Само дядо й би разбрал как се чувства сега. Неописуемо щастлива, въодушевена, непобедима. Тази вечер не, но следващия път, когато го направеше, щеше да бъде на мястото, където навремето са стояли предците й. Ала не и дядо й. Болеше я много, че пещерата е само на хвърлей от мястото, където преди половин век дядо й бе правил археологически разкопки. Бил е прав още от самото начало. Ако ги беше преместил само няколко километра на изток, именно той, а не Мари-Сесил, щеше да се изправи, за да промени хода на историята.

След смъртта му преди пет години тя стана наследница на рода Орадор. Това беше роля, за която дядо й я беше подготвял, откакто Мари-Сесил се помнеше. Баща й — единственият му син — го беше разочаровал. Тя го знаеше от най-ранна възраст. Когато Мари-Сесил навърши шест години, дядо й се зае лично с образованието и обучението й: обществено, научно и философско. Той имаше страст към красивото в живота и изумителен усет за багрите и добрата изработка. Мебели, гоблени, облекло, картини, книги — вкусът му беше безупречен. Всичко, което Мари-Сесил ценеше у себе си, беше усвоила от него.

Беше я подготвил и за властта, как да я прилага и как да я задържи. Когато тя навърши осемнайсет години и дядо й реши, че е готова, той лиши сина си от наследство и прехвърли всичко на нейно име.

В отношенията им имаше само една спънка: неочакваната й и нежелана бременност. Колкото и да се беше посветил на Търсенето на древната тайна на Граала, дядо й беше заклет правоверен католик и не одобряваше извънбрачните деца. И дума не можеше да става Мари-Сесил да махне детето. Или да го даде за осиновяване. Дядо й я допусна отново в живота си едва след като се убеди, че майчинството не е подкопало решимостта й и дори обратното, изострило е амбициите и безпощадността й.

Тя всмукна дълбоко от пърлещия дим на цигарата, който проникна в гърлото и белите й дробове, и съжали, че помни толкова добре всичко. Дори след двайсет години споменът за заточението й я изпълваше с ледено отчаяние. Дядо й предпочиташе да го нарича отлъчване.

Уместно описание. По онова време Мари-Сесил се чувстваше едва ли не мъртва.

Тя тръсна глава, за да прогони сълзливите си мисли. Тази вечер не искаше нищо да помрачава настроението й. Не можеше да допусне нещо да хвърли сянка точно тази вечер. Не можеше да допусне грешки.

Извърна се отново към огледалото. Първо си сложи блед фон дьо тен, после и златиста пудра, която отразяваше светлината. След това очерта клепачите и веждите си с плътен черен молив, за да открои тъмните мигли и черните зеници, сетне нанесе зелени сенки, които като паунова опашка преливаха във всички оттенъци. Избра за устните си златисто червило. Накрая пръсна във въздуха малко парфюм, който полепна като мъгла по кожата й.

Върху тоалетката бяха подредени три кутии от червена кожа с месингови закопчалки, лъскави и блещукащи. И трите церемониални накита бяха на стотици години, но бяха точно копие на украшения отпреди хилядолетия. В първата кутия имаше диадема, която приличаше на тиара и бе по-широка в средата; във втората бяха сложени два амулета с формата на змии с блещукащи изумруди вместо очи; третата съдържаше огърлица от масивно злато с орнамент, окачен по средата. Лъскавите повърхности бяха отглас, въображаем спомен за прахта и горещината в Древен Египет.

След като се приготви, Мари-Сесил отиде на прозореца. Под нея улиците на Шартр се бяха разпрострели като върху пощенска картичка; делничните магазини и ресторанти се бяха сгушили в сянката на величествената готическа катедрала. Не след дълго от същите тези къщи щяха да излязат мъжете и жените, избрани да участват в обреда довечера.

Мари-Сесил затвори очи. Сега вече не виждаше познатите очертания на града и притъмнелия хоризонт, острата кула и сивата манастирска ограда. Вместо това виждаше, представяше си целия свят, който наподобяваше блещукаща карта и се беше ширнал пред нея.

Най-сетне беше достатъчно тя да се пресегне, за да го вземе.