Кейт Мос
Лабиринтът (19)

12.

Беше почти трийсет и три градуса на сянка. Наближаваше три часът следобед. Алис седеше под брезентовия навес и покорно пиеше оранжадата, която някой беше тикнал в ръцете й. Миришеше силно на брезент, на палатки и спирт.

Промиха раните й, а бинтованата й китка беше станала като топка за тенис.

„Сама си го навлече.“

Погледна се в огледалцето, окачено на една от подпорите на палатката. Видя в него малко сърцевидно лице с умни кафяви очи. Кожата под луничките й беше бяла. Изглеждаше ужасно. Косата й беше пълна с прах, по тениската й имаше петна засъхнала кръв.

Единственото, което Алис искаше, беше да се прибере в хотела във Фоа, да метне мръсните дрехи в мивката и да стои дълго под душа. После да отиде на площада, да си поръча бутилка вино и да не мърда до вечерта.

„И да не мисля за случилото се.“

Но вероятността за това бе твърде малка.

Преди половин час бяха дошли полицаите. До очуканите ситроени и рена на археолозите имаше цяла върволица бяло-сини полицейски автомобили. Приличаше на нашествие.

Алис очакваше да се заемат първо с нея, но след като потвърдиха, че именно тя е намерила скелетите, полицаите я оставиха за по-късно. Никой от останалите не идваше при нея. Алис ги разбираше. Тя беше виновната за цялата бъркотия. От Шийла нямаше и следа.

Полицаите бяха десетима, в светлосини ризи, с черни ботуши до коленете и с пистолети на кръста. Пъплеха по склона и си подвикваха нещо.

Веднага отцепиха пещерата с найлонова лента. Тишината в планината беше нарушена от врявата и от бръмченето на самозареждащи се фотоапарати.

Лекият ветрец донасяше откъм спрените автомобили гласове. Алис се обърна и видя, че доктор Брейлинг се качва по стъпалата заедно с Шийла и набит полицай, явно някакъв шеф.

— Очевидно е, че тези скелети не са на двамата души, които издирвате — настоя доктор Брейлинг. — Личи, че костите са на стотици години. Когато съобщих на властите, и за миг не ми е минавало през ума, че последиците ще бъдат такива. — Той махна с ръка наоколо. — Имате ли представа какви вреди нанасят подчинените ви? Уверявам ви, тази работа не ми харесва никак.

Алис огледа полицая, нисък мургав мъж на средна възраст с шкембе и с много малко коса. Едвам си поемаше дъх, жегата очевидно го мъчеше. Стискаше намачкана носна кърпа, с която без особен успех бършеше лицето и врата си. Алис забеляза кръговете пот под мишниците му и по маншетите на ризата.

— Извинявайте за безпокойството, господин директор — подхвана той бавно и любезно на английски. — Но тъй като експедицията е частна, съм сигурен, че ще обясните на спонсорите си за какво става въпрос.

— Това, че имаме щастието да ни финансира не учреждение, а частно лице, не променя нещата. Принудени сме не по своя воля да прекратим работа, което ни създава големи неудобства. Това, което правим тук, е изключително важно.

— Доктор Брейлинг — рече Нубел така, сякаш от известно време говорят едно и също, — аз съм с вързани ръце. Разследваме убийства. Видели сте обявите със снимките на двамата изчезнали, нали? Затова въпреки неудобствата сме длъжни да докажем по удовлетворителен начин, че костите, които сте намерили, не са на безследно изчезналите, и дотогава работата ще бъде прекратена.

— Не ставайте за смях, господин следовател. Не може да има никакво съмнение, че скелетите са на стотици години!

— Изследвали ли сте ги?

— Е, не — поруменя той. — Не цялостно, разбира се. Но е очевидно. Вашите криминалисти ще ме подкрепят.

— Не се и съмнявам, доктор Брейлинг, но дотогава… — Нубел сви рамене. — Нямам какво друго да ви кажа.

Шийла също се включи.

— Разбираме в какво положение се намирате, господин следовател, но можете ли поне да ни кажете кога ще приключите?

— Bientôt. Скоро. Не аз определям правилата.

Доктор Брейлинг вдигна отчаян ръце.

— В такъв случай ще бъда принуден да се обърна към някого от началниците ви! Това наистина е нелепо.

— Както решите — отвърна Нубел. — Междувременно ми изгответе списък на всички, които освен жената, намерила телата, са влизали в пещерата. Щом приключим с предварителното разследване, ще извадим телата от пещерата и вие с подчинените ви ще можете да си тръгнете.

Брейлинг тръгна нанякъде, Шийла хвана ръката на следователя и веднага след това я пусна. Двамата явно обсъждаха нещо. По едно време се обърнаха и погледнаха надолу към автомобилите. Алис също погледна натам, но не забеляза нищо интересно.

 

 

Мина половин час, а при нея все още не идваше никой.

Тя бръкна в раницата си, която Стивън или Шийла вероятно бяха свалили от планината, и извади молив и скицник. Отвори го на празна страница.

„Представи си, че стоиш на входа и гледаш прохода.“

Алис затвори очи и си представи как стои на входа. Скалата. Скалата бе изумително гладка, сякаш някой я е лъскал. Крачка напред, в мрака.

„Имаше лек наклон.“

Алис започна да рисува. Проход, отвор, пещера. Върху втори лист нарисува по-ниската част, от стъпалата до жертвеника и скелетите по средата. Отстрани на скицата на гроба състави списък на вещите: нож, кожена кесия, парче плат, пръстен. Отгоре пръстенът бе съвсем гладък и плосък, изненадващо дебел, с мъничка вдлъбнатинка по средата. Странното бе, че образът беше издълбан от вътрешната страна, където не можеше да го види никой. За него можеше да знае само човекът, който носи пръстена. Точно умалено копие на лабиринта, изсечен на стената зад жертвеника.

Алис се облегна на стола, кой знае защо, не й се искаше да повтори образа върху хартия. Колко ли беше голям? С диаметър някъде около метър и двайсет? Или повече? И с колко окръжности?

Тя нарисува кръг, с който запълни почти цялата страница, после спря. Колко черти? Алис знаеше, че ако види рисунката отново, ще я познае, но сега й беше трудно да си го припомни: беше държала пръстена само няколко секунди и беше видяла изсечения върху скалата лабиринт в далечината съвсем смътно в тъмнината.

Някъде в разхвърляния таван на паметта й се пазеха познанията, които сега й бяха необходими. Часовете по история и по латински в училище, документалните филми по Би Би Си, които, свита на канапето, беше гледала заедно с родителите си. В детската стая имаше дървена библиотечка с любимата й книга на долната лавица. Илюстрирана енциклопедия на древните митове с лъскави, шарени страници, които вече се бяха опърпали, толкова често Алис ги беше разгръщала.

„Имаше изображение на лабиринт.“

Тя отвори наум енциклопедията точно на тази страница.

„Но беше различен.“

Алис взе молива и опита отново. Нарисува вътре в първия кръг втори и се помъчи да ги съедини. Не успя. Следващият й опит не беше по-добър, по-следващият — също. Младата жена си даде сметка, че тук става въпрос не само колко са окръжностите, които се вплитат като спирала и се доближават до центъра, а че рисунката й поначало е сбъркана.

Но не се отказа, продължи да упорства, макар че първоначалното вълнение бе заменено с едва доловимо отчаяние. Купчинката смачкани на топка листове в краката й ставаше все по-голяма.

— Madame Tanner^[1]?

Алис подскочи.

— Docteur^[2] — поправи тя по инерция мъжа и се изправи.

— Извинявайте, докторе. Казвам се Нубел. От криминалната полиция на департамент Ариеж.

Нубел й поднесе служебната си карта. Алис се направи, че я чете, като същевременно пъхаше всичко в раницата. Не искаше следователят да види неуспешните й рисунки.

— На английски ли предпочитате да говорим?

— Да, ще бъде по-лесно, благодаря ви.

Инспектор Нубел беше заедно с униформен полицай с будни шарещи очи. Изглеждаше така, сякаш току-що е завършил училище. Той не беше представен.

Нубел се намести на един от тесните сгъваеми столове. Едвам успя. Бедрата му стърчаха над брезентовата седалка.

— И така, госпожо, как се казвате?

— Алис Грейс Танър.

— Дата на раждане?

— Седми януари 1974 година.

— Омъжена ли сте?

— Важно ли е? — тросна се тя.

— Само за сведение, доктор Танър — отвърна меко следователят.

— Не, не съм омъжена — отвърна Алис.

— Адресът ви.

Алис му посочи най-подробно в кой хотел във Фоа е отседнала и домашния си адрес, като произнесе буква по буква непознатите английски имена.

— Не е ли далеч всеки ден да пътувате дотук от Фоа?

— Тук нямаше места, затова…

— Bien^[3]. Доколкото разбрах, сте доброволка, нали?

— Да. Шийла… доктор О’Донъл е една от най-старите ми приятелки. Следвали сме заедно, преди да… — „Само отговаряй на въпросите. Не му разказвай живота си.“ — Просто съм дошла за кратко, да се видим. Доктор О’Донъл познава добре тази част на Франция. Когато се разбра, че трябва да дойда по работа в Каркасон, Шийла предложи да се отбия дотук за няколко дни. И да съчетая почивката с работата.

Нубел си записа в бележника.

— Значи не сте археолог?

Алис поклати глава.

— Но е прието на археологически разкопки да работят и доброволци, любители, които проявяват интерес, и студенти по археология, които вършат грубата работа.

— Колко доброволци сте тук?

Тя пламна, сякаш са я хванали в лъжа.

— Всъщност съм само аз. Останалите са археолози и студенти.

Нубел се вторачи в нея.

— И ще останете докога?

— Днес е последният ми ден.

— А Каркасон?

— В сряда имам насрочена среща там, после няколко дни ще поразгледам. В неделя се прибирам в Англия.

— Красив град — отбеляза мъжът.

— Никога не съм била там.

Нубел въздъхна и отново избърса с носната кърпа зачервеното си чело.

— И какво е естеството на тази среща?

— И аз не знам със сигурност. Една роднина, която живее във Франция, ми е завещала нещо. — Алис замълча, не й се говореше за това. — Ще науча повече на срещата с адвоката в сряда.

Нубел пак си записа. Алис се опита да разчете на обратно почерка, но не успя. За нейно облекчение следователят заговори за друго.

— Значи сте доктор… — подхвана той.

— Не съм лекарка — уточни Алис, доволна, че сега са на по-безопасна почва. — Преподавателка съм, имам научна степен. По литература на средноанглийски. — Нубел я погледна неразбиращо. — Не съм лекарка. Преподавателка в университет съм.

Нубел въздъхна и пак си записа нещо.

— Добре. На въпроса. — Тонът му вече не беше разговорен. — Работили сте сама горе. Това обичайна практика ли е?

Алис застана нащрек.

— Не — отвърна тя бавно, — но тъй като днес ми беше последният ден, исках да поработя, въпреки че колегата не беше тук. Бях сигурна, че сме открили нещо.

— Под големия камък пред входа ли? Само за да си изясня как се решава кой къде ще копае.

— Доктор Брейлинг и Шийла… доктор О’Донъл де, имат план какво искат да постигнат за времето, с което разполагат. И в съответствие с него разпределят участъците.

— Значи там ви е пратил доктор Брейлинг? Или доктор О’Донъл?

„Инстинктът. Просто знаех, че там има нещо.“

— Не. Качих се по-нависоко, защото бях сигурна, че там има нещо… — Тя се поколеба. — Не успях да намеря доктор О’Донъл, за да й искам разрешение… затова отидох на своя глава.

Нубел се свъси.

— Ясно. Значи сте работели. Камъкът се е плъзнал. Паднал е. После какво?

В паметта й наистина имаше големи празноти.

— После чух в прохода зад мен нещо и…

Изведнъж думите заседнаха на гърлото й. Нещо, което Алис беше потискала в съзнанието си, отново изникна с трясък, сякаш…

„Сякаш какво? — Тя си отговори сама: — Сякаш са ме намушкали.“ Точно така се чувстваше. Сякаш я пробожда острие. Болка нямаше, имаше само студен въздух, който нахлува бързо, и притъпен ужас.

„И после?“

Искряща светлина, ледена и безплътна. И лице, скрито вътре в нея. Лице на жена.

Гласът на Нубел се вклини в избилите на повърхността спомени и ги натроши на парчета.

— Доктор Танър!

„Дали не е било халюцинация?“

— Доктор Танър! Да доведа ли някого?

Алис го погледна невиждащо.

— Не, не, благодаря. Добре съм. От жегата е.

— Казахте, че ви е стреснал някакъв шум…

Тя си наложи да се съсредоточи.

— Да. В тъмното загубих ориентация. Не разбрах откъде е дошъл звукът и се уплаших. Сега си давам сметка, че са били Шийла и Стивън…

— Стивън ли?

— Стивън Къркланд. К-ъ-р-к-л-а-н-д.

Нубел обърна бележника към нея да провери дали е написал правилно името.

Алис кимна.

— Шийла забелязала камъка и дошла да види какво става. Стивън вероятно е тръгнал след нея. — Тя отново се поколеба. — След това вече не знам какво е станало. — Този път лъжата излезе с лекота от устата й. — Вероятно съм се препънала в стъпалата. Когато дойдох на себе си, чух, че Шийла ме вика.

— Доктор О’Донъл твърди, че когато са ви намерили, сте били в безсъзнание.

— За кратко. Най-много за минута-две. Поне така ми се стори.

— Друг път припадали ли сте, доктор Танър?

Алис трепна, когато в съзнанието й изникна ужасяващият спомен за първия припадък.

— Не — излъга тя.

Нубел не забеляза, че е пребледняла.

— Казвате, че е било тъмно и заради това сте паднали — рече той. — Но преди това сте имали светлина, нали?

— Имах запалка, но я изпуснах, когато чух шума. Пръстена също.

Следователят реагира на мига.

— Пръстен ли? — попита той рязко. — Не ми споменахте нищо за пръстен.

— Между скелетите имаше малък пръстен — поясни Алис, разтревожена от изражението на Нубел. — Взех го с пинцетите, за да го разгледам по-добре, но докато…

— Какъв пръстен? — прекъсна я следователят. — От какво беше направен?

— Не знам. От някакъв камък, не беше сребърен или златен. Всъщност не успях да го видя добре.

— Върху него имаше ли нещо? Букви, печат, изображение?

Алис понечи да отговори, но после изведнъж изгуби желание да продължи.

— Извинявайте. Всичко стана някак много бързо.

Известно време Нубел я гледа, сетне щракна с пръсти и повика младия полицай. На Алис й се стори, че момчето също е развълнувано.

— Био. Намерено ли е такова нещо?

— Не знам, господин инспектор.

— Тогава побързайте. Трябва да го потърсите… И уведомете господин Отие. Вървете! Бързо!

Болкоуспокояващите вече не действаха и Алис разтърка слепоочията си. Сякаш главата й беше стегната в обръч.

— Докосвали ли сте нещо друго, доктор Танър?

— Без да искам, изритах един от черепите и го разместих. Но освен това и пръстена не съм докосвала нищо. Вече ви казах.

— А предметът, който сте намерили под камъка?

— Катарамата ли? След като излязохме от пещерата, я дадох на доктор О’Донъл — уточни Алис и потрепери леко при спомена. — Не знам какво е направила с нея.

Нубел вече не я слушаше. От време на време поглеждаше през рамо. Накрая реши да не се преструва повече и затвори бележника.

— Бъдете така любезна да почакате малко, доктор Танър. Може би ще се наложи да ви задам още въпроси.

— Но аз нямам какво повече да ви кажа… — понечи да възрази тя. — Не може ли поне да отида при останалите?

— По-късно. Засега ви моля да останете тук.

Подразнена и капнала от умора, Алис се сгърби на стола, а Нубел излезе с тежка стъпка от палатката и тръгна нагоре по склона към неколцината полицаи, които оглеждаха големия камък.

Когато той се приближи, обръчът се разстъпи колкото Алис да зърне висок мъж в цивилни дрехи, който стоеше в средата.

Тя затаи дъх.

Мъжът беше облечен в добре скроен светлозелен костюм и в снежнобяла риза и очевидно беше някакъв шеф. Отдалеч личеше, че има власт, че е свикнал да заповядва. До него Нубел изглеждаше размъкнат. Алис усети как я побиват тръпки.

Мъжът се открояваше не само с облеклото и поведението си. Дори отдалеч Алис долови, че е силна, обаятелна личност. Лицето му беше бледо и изпито, черната коса беше пригладена назад над високото чело. У него имаше нещо отшелническо. Нещо познато.

„Не ставай смешна. Откъде ще го познаваш?“

Алис отиде до входа, откъдето загледа напрегнато как двамата мъже се отделят от групата. Говореха нещо. По-скоро говореше Нубел, а другият слушаше. След секунди той се обърна и се изкачи до входа на пещерата. Полицаят, оставен да пази, вдигна лентата, а мъжът с костюма се пъхна отдолу и изчезна в пещерата.

Кой знае защо, по дланите на Алис изби пот. Тя отново настръхна, както когато беше чула звука в пещерата.

„Ти си виновна. Ти го заведе там. — Алис се сепна. — Какви ги говориш? — Но гласът в главата й отказваше да замлъкне. — Ти го заведе там.“

Сякаш привлечени от магнит, очите й пак се насочиха към входа на пещерата. Това беше по-силно от нея. Само като си помислеше, че след всичко, което е било направено, та лабиринтът да остане скрит, мъжът все пак е влязъл вътре!

„Ще го намери.“

— Какво ще намери? — промърмори Алис.

И тя не знаеше.

Но съжали, че не е прибрала пръстена.