Кейт Мос
Лабиринтът (78)

71.

Монсегюр

Март 1244 година

Заметната с дебело зимно наметало, Алаис стоеше сама на стената на цитаделата Монсегюр. С годините осанката й бе станала изящна. Тя си погледна ръцете. В ранната утринна светлина изглеждаха сини, почти прозрачни.

„Ръцете на старица.“

Алаис се усмихна. Още не беше стара. Не беше навършила годините, на които баща й беше починал.

Светлината беше мека, изгряващото слънце се опитваше да върне на света неговата форма и да прогони сенките на нощта. Алаис погледна към покритите със сняг назъбени върхове на Пиренеите. Над острия връх Сан Бартелеми препускаха облаци. Зад тях се мержелееше връх Суларак.

Алаис си представи своята къща, скромна и гостоприемна, сгушена в гънките на хълмовете. Спомни си как в мразовити утрини като тази над комина се виеше пушек. В планината се запролетяваше късно, последната зима беше тежка. Алаис виждаше обещанието за пролет в розовите оттенъци по небето на здрачаване. Скоро дърветата в Лос Серес щяха да напъпят. До април планинските пасища щяха да се покрият отново с нежни сини, бели и жълти цветя.

Долу Алаис съгледа оцелелите сгради на село Монсегюр, малкото къщи и постройки, останали след десетмесечната обсада. Те бяха заобиколени от знамената и палатките на френската войска. И те като жителите на цитаделата бяха оцелели след тежката зима.

На западните склонове в подножието на планината имаше дървена площадка. Строяха я вече няколко дни. Вчера войниците бяха струпали в средата клада. На здрачаване Алаис беше видяла как слагат отстрани стълби.

„Клада за еретиците.“

Тя потрепери. След няколко часа всичко щеше да приключи. Не се страхуваше да умре, когато дойдеше и този миг. Но беше гледала как горят прекалено много хора, за да живее със заблудата, че вярата ще им спести болката. Беше раздавала отвари, с които да притъпят страданията. Повечето бяха избрали да се пренесат без такава помощ от този свят в отвъдното.

Моравите камъни под краката й бяха хлъзгави от скрежа. Алаис нарисува с върха на ботуша си лабиринт върху бялата земя. Беше притеснена. Ако хитрината успееше, търсенето на „Книга Слова“ щеше да приключи. Ако се провалеше, заради Граала Алаис беше заложила на карта живота на хората, които години наред й бяха давали подслон — хората на Есклармонд, хората на баща й.

Стана й страшно при мисълта за последиците.

Затвори очи и се остави да се пренесе през годините в пещерата на лабиринта. Хариф, Сажо, самата тя. Още помнеше нежната милувка на въздуха по голите си ръце, трепкащия пламък на свещите, красивите гласове, извили се на вихрушка в тъмното. Помнеше думите, които беше изрекла, толкова ярки, че сякаш усещаше вкуса им върху езика си.

Алаис потрепери при мисълта за мига, когато накрая беше разбрала и заклинанието беше излязло само от устните й. Онзи един-единствен миг на възторг, на просветление, когато всичко, случвало се дотогава, и всичко, което предстоеше да се случи, се сляха неповторимо и Граалът се спусна върху нея.

А чрез гласа и ръцете й — и върху него.

Някакъв звук прекъсна мислите й. Алаис отвори очи и се отърси от миналото. Обърна се и видя Бертранд, която се промушваше бавно през бойниците. Усмихна се и вдигна ръка, за да я поздрави.

Дъщеря й не бе така вглъбена, както Алаис на нейните години. Но беше й одрала кожата. Същото сърцевидно лице, същият прям поглед и дълга кестенява коса.

— Сажо каза, че войниците идват — рече плахо Бертранд.

Алаис поклати глава.

— Ще дойдат чак утре — отсече тя твърдо. — И дотогава има много неща, с които да запълваме времето. — Алаис стисна студените ръце на Бертранд. — Разчитам на теб да помогнеш на Сажо и да се грижиш за Риксанд. Особено довечера. Те имат нужда от теб.

— Не искам да те губя, mama — пророни момичето с треперещи устни.

— Няма да ме изгубиш — усмихна се Алаис и се помоли наум. — Скоро всички пак ще сме заедно. Бъди търпелива. — Бертранд й се усмихна едва-едва. — А сега ела, filha. Хайде да слизаме.