Кейт Мос
Лабиринтът (77)

70.

— Господин Бейар, аз…

Одрик вдигна ръка.

— Benlèu — рече той, после се върна на масата и продължи разказа си, сякаш изобщо не са го прекъсвали. — Ще ви разправя всичко, каквото трябва да знаете, давам ви думата си.

Алис понечи да каже нещо, но се отказа.

— В цитаделата било пренаселено — продължи старецът, — но въпреки това всички били щастливи. За пръв път от доста години Алаис се чувствала в безопасност. Много от децата, които живеели в и около крепостта, обичали Бертранд, която скоро щяла да навърши десет години. Макар и стар и немощен, Хариф също се чувствал прекрасно. Имал с кого да общува: очарователната Бертранд, parfaits, с които да спори за естеството на Бога и на света. Почти през цялото време Сажо бил до Алаис. Тя била щастлива.

Алис затвори очи и остави миналото да оживее в съзнанието й.

— Живеели добре и това сигурно щяло да продължи и занапред, ако не бил един безразсъден акт на отмъщение. На двайсет и осми май 1242 година Пиер-Роже дьо Мирпоа получил вест, че в град Авиньоне са пристигнали четирима инквизитори. Това означавало, че щели да бъдат хвърлени в тъмница или изгорени на клада още parfaits и credents. Той решил да действа. Въпреки препоръките на съветниците си, включително на Сажо, събрал осемдесет и пет рицари от гарнизона в Монсегюр, към тях пътьом се присъединили и други. Извървели осемдесетте километра до Авиньоне. Малко след като инквизиторът Гийом Арно и тримата му колеги легнали да спят, някой отворил отвътре заключената врата и пуснал рицарите в къщата. Те разбили вратите на стаите и изклали инквизиторите. Седем различни рицари твърдели, че са нанесли ударите. Според мълвата Гийом Арно издъхнал с Te Deum^[1]. Знае се със сигурност, че регистрите му били изнесени и унищожени.

— Какво по-хубаво!

— Тъкмо това предизвикателство наклонило везните. Клането бързо получило отговор. Кралят постановил Монсегюр да бъде разрушен веднъж завинаги. В подножието на планината се настанила войска от северни владетели, инквизитори католици, наемници и помагачи. Започнала обсада. Въпреки това мъже и жени от цитаделата спокойно излизали и влизали в нея. След пет месеца гарнизонът загубил само трима мъже и всички започнали да смятат, че обсадата ще се провали. Кръстоносците повикали наемници баски, които точно в началото на лютата зима изкачили планината и направили лагер само на хвърлей от стените на замъка. Нямало пряка заплаха, но Пиер-Роже решил да изтегли хората си от укрепленията по уязвимия източен склон. Тази грешка му струвала скъпо. Въоръжени със сведения от местни помагачи, наемниците успели да се покатерят по почти отвесния склон откъм югоизточната страна на планината. Наръгали с ножове стражата и завзели Рок дьо ла Тур, каменен връх в най-източната точка на билото на Монсегюр. Хората в крепостта не могли да сторят друго, освен да наблюдават безпомощно как наемниците качват на Рок каменохвъргачките и балистите. По същото време откъм източната страна на планината имало мощен trébuchet, който започнал да руши източните предни укрепления. По Коледа 1243 година французите успели да превземат предните укрепления. Сега вече били само на няколко десетки метра от крепостта. Разположили поредната каменохвъргачка. В обсега й били и южната, и източната стена на цитаделата.

Докато говореше, Бейар непрекъснато въртеше пръстена на палеца си. Алис го гледаше и в съзнанието й изникна споменът за друг мъж, който също е въртял такъв пръстен, докато е разказвал.

— За пръв път — продължи Одрик — жителите на крепостта осъзнали, че има вероятност Монсегюр да падне. В долината в подножието, макар и опърпани и избелели от жега, от дъжд и сняг, още се веели пряпорците и знамената на Римокатолическата църква и fleurs-de-lys^[2] на френския крал. Войската на кръстоносците, предвождана от Юг де Арси, тогавашния майордом на Каркасон, наброявала шест до десет хиляди души. Вътре в крепостта имало най-много стотина бойци. Алаис искала да… — Бейар замълча. — Било свикано събрание с водачите на Катарската църква, епископ Бертран Марти и Реймон Егиле.

— Съкровището на катарите. Значи е истина? Имало го е?

Бейар кимна.

— За задачата били излъчени двама credents, Матю и Петер Боне. Добре облечени, за да не замръзнат в хапещия студ на новата година, те прикрепили съкровището към гърбовете си и под прикритието на нощта се измъкнали от замъка. Заобиколили постовете по проходимите пътища от планината през селото и поели на юг към Сабартес.

Очите на Алис се разшириха.

— Към връх Суларак.

Старецът отново кимна.

— Там трябвало да предадат съкровището на други. От преспите проходите за Арагон и Навара били непроходими. Затова мъжете се отправили към пристанищата и се качили на кораб за Ломбардия в Северна Италия — там имало процъфтяваща общност на Bons Hommes, които не били подложени на такива гонения.

— А братя Боне?

— В края на януари Матю се върнал сам. Този път стражата на пътя се състояла от местни хора родом от Камон сюр л’Ер край Мирпоа и те го пуснали да мине. Матю донесъл вест, че скоро ще пристигне подкрепление. Мълвяло се, че през пролетта ще дойде новият крал на Арагон. Но това били само приказки. Обсадата вече била много плътна, за да бъде сломена от подкрепления. — Бейар вдигна кехлибарените си очи и погледна Алис. — Носели се слухове, че Ориан се е отправила на юг заедно със сина и съпруга си, за да осигури свежи сили за обсадата. Въпреки годините, през които Алаис бягала и се криела, сестра й научила, че тя е жива. Искала да се добере до „Книга Слова“.

— Но Алаис едва ли я е държала у себе си.

Одрик не отговори.

— В средата на февруари нападателите отново преминали в настъпление. На първи март 1244 година, след последен опит баските да бъдат изтласкани от Рок дьо ла Тур, откъм стената с бойниците на опустошената крепост прозвучал само един рог. — Бейар преглътна тежко. — Реймон дьо Перей, владетел на Монсегюр, и командващият на гарнизона Пиер-Роже дьо Мирпоа отишли на Голямата порта и се предали на Юг де Арси. Битката приключила. Паднала и последната крепост — Монсегюр.

Алис се облегна на стола — съжаляваше, че краят не е бил друг.

— Зимата по скалистите скатове на планината и в долината била сурова и мразовита. И двете страни били изтощени. Преговорите не продължили дълго. Капитулацията била подписана още на другия ден от Петер Амиел, архиепископа на Нарбон. Условията били прещедри. Някои биха казали — нечувани. Според тях крепостта преминавала във владение на Римокатолическата църква и френската корона, но на всички жители до последния се опрощавали престъпленията. Тежковъоръжените войници щели да получат съвсем леки наказания и после да бъдат пуснати на свобода, при положение че изповядат прегрешенията си пред инквизиторите и те ги впишат в регистрите. Всички, които се откажели от еретическите си възгледи, щели да бъдат пуснати да си тръгнат свободно и щели да бъдат наказани само със задължението да носят върху дрехите си кръст.

— А който не се откажел? — попита Алис.

— Щял да бъде изгорен на клада като еретик. — Бейар отпи отново от виното. — След края на всяка обсада споразумението обикновено се е скрепявало с размяна на заложници. Сред тях били братът на епископ Бертран — Реймон, старият рицар Арналд-Роже дьо Мирпоа и малкият син на Реймон дьо Перей. — Бейар замълча. — Необичайното в случая било — продължи той предпазливо, — че на водачите на катарите отпуснали половин месец, през който да останат в Монсегюр, преди да слязат от планината. Такава била молбата им и тя била удовлетворена.

Сърцето на Алис заби ускорено.

— Защо?

Одрик се усмихна.

— Вече столетия наред историци и богослови спорят защо катарите са поискали такава отсрочка на екзекуцията. Какво още е трябвало да направят? Съкровището е било на сигурно място. Какво ги е задържало в разрушената студена планинска крепост, след като били страдали толкова дълго?

— Какво?

— Алаис, която е била с тях — обясни Бейар. — Трябвало й е време. Ориан и хората й я причаквали в подножието на планината. Вътре в цитаделата били и Хариф, и Сажо, и дъщеря й. Било твърде опасно. Ако ги заловели, жертвите, които Симеон, баща й и Есклармонд били направили, за да запазят тайната, щели да се обезсмислят.

Най-сетне пъзелът беше подреден докрай и Алис видя цялостната картина — ясна и ярка, колкото и да не й се вярваше.

Погледна през прозореца към пейзажа — непроменлив и вечен. Навярно същият, както по времето на Алаис. Същото слънце, същият дъжд, същото небе.

— Кажете ми истината за Граала — помоли тя тихо.