Кейт Мос
Лабиринтът (71)

64.

Когато започна да се зазорява, Алис беше на няколко километра от Тулуза. Спря на една бензиностанция и изпи две чаши горещо сладко кафе, за да поуспокои нервите си.

Прочете още веднъж писмото. Беше пуснато в сряда сутринта във Фоа. Писмо от Одрик Бейар, в което той й даваше напътствия. Алис знаеше, че е истинско. Беше познала ситния почерк.

Чувстваше, че няма друг избор и трябва да отиде.

Разгъна картата върху барплота, за да разгледа къде точно отива. Селцето, където живееше Бейар, не беше отбелязано, макар че той беше посочил достатъчно знаци и имена на близки градове.

Пишеше й, че тя ще разпознае мястото веднага щом го види — убеден бил в това.

Като предпазна мярка, която, както сега осъзна, е трябвало да вземе по-рано, на летището Алис смени колата под наем с друга, в случай че тръгнат да я търсят.

Подмина Фоа, насочи се към Андора, сетне влезе и в Тараскон и продължи да следва указанията на Бейар. При Люзнак отби от главния път и мина през Лорда и Бестиак. Пейзажът се промени. Сега й напомняше на алпийските склонове. Ситни планински цветя, висока трева, къщи като швейцарски хижи.

Алис прекоси река Лоз. Видя се принудена да превключи на втора, защото пътят стана по-стръмен, а завоите — по-остри. Вече й призляваше от постоянните серпантини, когато се озова в малко селце.

Имаше два магазина и кафене с две маси и столове отвън на тротоара. Алис реши, че не е зле да провери дали не е сбъркала посоката, затова влезе в кафенето. Вътре беше задимено и около бара бе пълно със сгърбени намусени мъже с изпръхнали от слънцето лица и сини гащеризони.

Алис си поръча кафе и извади картата така, че да я видят всички. Тук хората не гледаха с добро око на непознатите, особено пък на сами жени. Известно време никой не я заговори, накрая обаче тя успя все пак да подхване разговор. Никой не беше чувал за Лос Серес, затова пък познаваха областта и доколкото можаха, й помогнаха.

Алис се качи с колата още по-нависоко и малко по малко започна да се ориентира. Шосето се превърна в селски път, който накрая съвсем изчезна. Алис спря и слезе от автомобила. Едва сега, сред познатия пейзаж, тя си даде сметка, че всъщност се е върнала там, откъдето тръгна. Намираше се от другата страна на връх Суларак.

Качи се на най-високото място и затули с длан очите си, за да не я заслепява слънцето. Разпозна езерото Тор с неговата особена форма, което мъжете в кафенето й бяха казали да търси. Наблизо имаше още едно езеро, известно сред местните жители като Дяволското.

Накрая Алис се ориентира по връх Сен Бартелеми, възправил се между връх Суларак и самия Монсегюр.

Точно отпред сред зелените храсти, кафявата пръст и яркожълтия зановец се виеше тесен път. Тъмнозелените листа на чемшира бяха дъхави и остри.

Изкачва се десет минути. После пътят я изведе на поляна и тя видя, че е пристигнала.

Сред развалините се виждаше самотна едноетажна къща от кафяв камък, който се сливаше с планината. На прага стоеше мъж, много слаб и много стар, с гъста бяла коса и в светлия костюм, който Алис помнеше от снимката.

Краката й я понесоха едва ли не сами. Земята стана равна, докато Алис правеше последните няколко крачки към Бейар. Той я гледаше застинал, без да казва нищо. Не се усмихна, не вдигна ръка за поздрав. Дори след като Алис се приближи, мъжът не се помръдна и продължи да мълчи. Нито за миг не свали очи от лицето й. Те бяха с изумителен цвят.

„Кехлибар, примесен с есенни листа.“

Алис спря пред него. Най-сетне той се усмихна. Сякаш слънцето излезе иззад облаците и преобрази гънките и бръчките по лицето му.

— Madomaisela Танър — подхвана Бейар. Гласът му беше гърлен и стар, като вятъра в пустинята. — Benvenguda. Знаех, че ще дойдете. — Той се дръпна и я пусна да влезе. — Заповядайте.

Притеснена и плаха, Алис се наведе, за да мине през ниската врата, и все така усещайки вперения поглед на мъжа, влезе в стаята. Бейар сякаш искаше да запечата всяка нейна черта в паметта си.

— Господин Бейар — каза Алис и млъкна.

Не се сещаше какво да добави.

Радостта му, учудването, че е дошла, примесено с вярата, че тя ще се появи на всяка цена, правеха обичайния разговор невъзможен.

— Приличате на нея — провлече Бейар.

— Виждала съм я само на снимка, но и на мен ми се стори, че си приличаме.

Той се усмихна.

— Не ви говорех за Грейс — рече тихо, после се обърна, сякаш бе казал прекалено много. — Заповядайте, седнете.

Алис огледа крадешком стаята и забеляза, че няма съвременни уреди. Запита се дали изобщо има кухня.

— Господин Бейар — подхвана пак Алис. — Радвам се да се запознаем. Питах се… откъде разбрахте как да ме откриете?

Той се усмихна отново.

— Толкова ли е важно?

Алис се замисли и се съгласи.

— Madomaisela Танър, знам за връх Суларак. Искам да ви попитам нещо, преди да продължим. Намерихте ли книга?

На Алис й се прииска повече от всичко да каже, че е намерила.

— Съжалявам — поклати тя глава. — Той ми зададе същия въпрос, но не съм виждала книга.

— Кой?

Алис се смръщи.

— Мъж на име Пол Отие.

Бейар поклати глава.

— А, да — рече той. — Но мисля, че сте намерили това, нали?

Бейар вдигна лявата си ръка и я сложи на масата. За свое изумление Алис видя, че той е с каменния пръстен. Усмихна се. Пръстенът й беше до болка познат, макар да го беше държала в ръка само няколко секунди.

Тя преглътна.

— Може ли?

Бейар го свали от палеца си. Алис го взе и го завъртя между пръстите си, и този път смутена от вторачения поглед на стареца.

— Ваш ли е? — запита, макар да се опасяваше от утвърдителния отговор на Бейар и всичко, което той значи.

Мъжът се замисли.

— Не — каза той накрая, — въпреки че навремето и аз имах такъв.

— Тогава на кого е принадлежал?

— Нима не знаете?

За стотна от секундата на Алис й се стори, че наистина знае. После искрата на ясното съзнание угасна и умът й отново се замъгли.

— Не съм сигурна — отговори тя плахо и поклати глава, — но ми се струва, че не му достига това. — Алис извади от джоба си диска с лабиринта. — Беше при родословието в къщата на леля ми. — Тя му го подаде. — Вие ли сте й го пратили?

Бейар не отговори.

— Грейс беше обаятелна жена, високообразована и умна. При първия ни разговор установихме, че имаме много общи интереси и сме изживели много сходни неща.

— За какво служи? — попита Алис, защото не искаше да се отклоняват от темата.

— Нарича се merel. Навремето е имало много. Днес се е запазил само този.

Алис загледа изумена как Бейар пъха диска в отвора на пръстена.

— Aquì. Готово.

Бейар се усмихна и отново сложи пръстена на палеца си.

— Само за украса ли служи, или има и друго предназначение?

Той се усмихна, сякаш Алис е издържала някакъв изпит.

— Това е ключът, без който не може — промълви тихо.

— Без който не може какво?

И този път старецът не отговори.

— Алаис ви навещава понякога насън, нали?

Алис се сепна от внезапния обрат в разговора. Не знаеше какво да направи.

— Ние носим миналото вътре в нас, в костите и кръвта си — обясни Бейар. — Алаис е била с вас през целия ви живот и е бдяла. Имате много общи качества. Точно като вас и тя притежаваше огромна смелост и решителност. Беше вярна и предана, вероятно също като вас. — Той замълча и отново и се усмихна. — И тя сънуваше сънища. За едно време, за началото. Те й разкриваха съдбата, макар тя да не искаше да я приеме, точно както сега вашата съдба ви осветява пътя.

Алис имаше чувството, че словата му идват от много далеч и сякаш нямат нищо общо с нея, с Бейар и с когото и да било, и са съществували винаги във времето и пространството.

— Винаги съм я сънувала — сподели тя, без да знае къде ще я отведат думите. — Винаги съм сънувала огъня, планината, книгата. Тази планина ли? — Бейар кимна. — Чувствам, че Алаис се опитва да ми каже нещо. От няколко дни лицето й става все по-ясно, но още не я чувам да ми говори. — Алис се поколеба. — Не разбирам какво иска от мен.

— Или може би вие от нея — каза ведро старецът.

Наля от виното и й подаде чаша. Въпреки че беше рано, тя отпи няколко глътки и усети как течността се плъзга надолу по гърлото й и я стопля.

— Трябва да знам какво се е случило с Алаис, господин Бейар. Докато не го сторя, всичко ще ми се струва безсмислено. Вие го знаете, нали?

Изведнъж той се натъжи.

— Тя все пак се е спасила — каза бавно Алис, която се страхуваше да чуе отговора. — След Каркасон… те не са ли… тя не е ли била заловена?

Бейар допря длани до масата. Те бяха слаби, на кафяви старчески петна и Алис си помисли, че приличат на крака на птица.

— Алаис не е умряла преждевременно — изрече предпазливо старецът.

— Това не ми казва дали… — подхвана Алис.

Бейар вдигна ръка.

— Под връх Суларак бяха отприщени събития и те ще ви дадат… ще ни дадат отговорите, които търсим. Истината за миналото ще се изясни само ако разберем настоящето. Вие издирвате приятелката си, нали?

И този път Алис се сепна от начина, по който старецът скачаше от тема на тема.

— Откъде знаете за Шийла? — попита тя.

— Знам за археологическите разкопки и за случилото се там. Сега приятелката ви е изчезнала. Вие се опитвате да я намерите.

Алис реши, че е безсмислено да се опитва да разбере какво знае старецът и как го е научил, затова отвърна:

— Преди два дни Шийла е напуснала мотела, където бяха отседнали членовете на експедицията. Оттогава не я е виждал никой. Знам, че изчезването й е свързано с лабиринта, който беше открит. — Тя се поколеба. — Всъщност ми се струва, че знам кой би могъл да стои зад всичко това. В началото си помислих, че Шийла е откраднала пръстена.

Бейар поклати глава.

— Взел го е Ив Био, който го е изпратил на баба си Жан Жиро.

Очите на Алис се разшириха: поредната плочка от пъзела си беше дошла на мястото.

— Ив и приятелката ви работят за жена на име Дьо л’Орадор. — Старецът се замисли. — За щастие Ив се е усъмнил. Предполагам, че и вашата приятелка.

Алис кимна.

— Био ми даде един телефонен номер. Намерих адреса и когато никой не ми вдигна, реших да отида и да проверя на място дали Шийла е там. Оказа се, че това е къщата на госпожа Дьо л’Орадор. В Шартр.

— Ходили сте до Шартр? — възкликна с блеснали очи Бейар. — Разкажете. Какво видяхте?

Той слуша, без да казва нищо, докато Алис разказваше.

— Но този младеж, Уил де, не ви е показал залата, така ли?

Алис поклати глава.

— След известно време започнах да си мисля, че такава зала всъщност не съществува.

— Не, съществува си — възрази Бейар.

— Забравих си раницата. Вътре са всичките ми записки за лабиринта, снимката ви с леля ми. Раницата ще ги доведе право при мен. — Алис се замисли. — Точно заради това Уил се върна да я прибере.

— И сега вие се притеснявате, че и на него му се е случило нещо, така ли?

— Да ви призная, не съм сигурна. Ту ме е страх за Уил, ту ми се струва, че може би и той е замесен.

— Но защо изобщо сте решили, че можете да му се доверите? — Алис вдигна поглед, стресната от промяната в тона му. Обичайното му благо изражение беше изчезнало. — Да не смятате, че му дължите нещо?

— Да му дължа нещо ли? — изненада се младата жена. — Не, няма такова нещо. Почти не го познавам. Но вероятно ми е допаднал. Чувствах се добре с него. Усещах, че…

— Que? Какво?

— Беше по-скоро обратното. Звучи налудничаво, но сякаш той смяташе, че дължи нещо на мен. И трябва да ме възмезди.

Най-неочаквано Бейар избута стола назад и отиде до прозореца. Определено беше объркан.

Алис зачака, не знаеше какво става. Накрая старецът се обърна.

— Ще ви разкажа живота на Алаис — каза той. — И с познанието за него може би ще намерим смелостта да посрещнем онова, което ни предстои оттук нататък. Ала знайте едно, madomaisela Танър. Щом чуете разказа ми, няма да имате друг избор, освен да извървите пътя до края.

Алис се намръщи.

— Звучи като предупреждение.

— Не — побърза да каже старецът. — Няма такова нещо. Но не бива да губим от поглед приятелката ви. От онова, което сте чули, можем да отсъдим, че засега не я застрашава нищо — най-малкото до довечера.

— Но аз не знам къде ще се състои срещата — рече Алис. — Франсоа-Батист не спомена. Каза само утре в девет и половина вечерта.

— Аз се досещам къде ще бъде — отвърна спокойно Бейар. — На здрачаване трябва да сме там и да ги чакаме. Разполагаме с малко време да поговорим.

— Но ако грешите?

Старецът сви рамене.

— Да се надяваме, че не греша.

Известно време Алис мълча.

— Просто искам да знам истината — заяви тя, изумена колко спокоен е гласът й.

Бейар се усмихна.

— Аз също — рече той.