Кейт Мос
Лабиринтът (70)

63.

Планината Сабартес

Петък, 8 юли 2005 година

Одрик Бейар седеше на маса от лъснато до блясък тъмно дърво в къщата си в сянката на планината.

Таванът във всекидневната беше нисък, подът беше покрит с големи квадратни плочки с цвят на червена планинска пръст. Той беше внесъл малко промени. Толкова далеч от цивилизацията нямаше електрически ток, течаща вода, автомобили и телефони. Единственият звук, който се чуваше, беше тиктакането на часовника.

На масата имаше газениче, което сега беше угаснало. До него беше оставена стъклена чаша, пълна почти догоре с гиньоле — от него цялата стая ухаеше на алкохол и череши. В другия край на масата беше оставен месингов поднос с две чаши и бутилка червено вино, неотворено, както и чинийка с дъхави курабийки, покрити с бяла ленена кърпа.

Бейар беше отворил капаците на прозорците, за да вижда изгрева. През пролетта дърветата около селото бяха окичени със стегнати сребристи и бели пъпки, от живите плетове и бреговете свенливо надзъртаха жълти и розови цветя. По това време на годината почти не бяха останали багри — само сивото и зеленото на планината, в чието вечно присъствие Бейар беше живял толкова дълго.

Леглото му беше отделено със завеса. Цялата стена в дъното беше покрита с тесни лавици, които сега бяха почти празни. Старо хаванче и чукало, две-три паници и черпаци, няколко стъкленици. А също книги, написани и от самия Бейар, и от великите гласове на катарската история: Делтей, Дюверноа, Нели, Марти, Брьонон, Рукет. Трудовете на арабски философи стояха редом с преводи на древноюдейски писания и текстове на писатели, древни и съвременни. Пространството, където навремето беше имало церове, отвари и билки, беше запълнено с редици евтини книги с меки корици, които не се вписваха в обстановката.

Бейар беше готов да чака.

Доближи чашата до устните си и отпи голяма глътка.

Ами ако тя не дойдеше? Ако Бейар така и не научеше истината за онези последни часове?

Старецът въздъхна. Ако тя не дойдеше, той щеше да бъде принуден да направи сам последните стъпки от това дълго пътуване. Както винаги се беше опасявал, че ще стане.