Кейт Мос
Лабиринтът (68)

61.

Гилем стоеше в сянката на бряста в средата на Парадния двор.

По заръка на абата на Сито графът на Оксер беше дошъл с коня си при Нарбонската порта и най-изненадващо беше предложил преговори. Така виконт Транкавел си беше възвърнал вродения оптимизъм. Това личеше в лицето и държането му, когато той се обърна към придворните си. Надеждата и мъжеството му се предадоха донякъде и на онези, които го слушаха.

Причините абатът да промени толкова внезапно мнението си бяха спорни. Кръстоносците почти не напредваха, макар че обсадата бе наложена едва преди седмица. Важни ли бяха подбудите на абата? Според виконт Транкавел — не.

Гилем почти не го слушаше. Беше се хванал в капан, който сам си беше заложил, и не виждаше как да се измъкне било с думи, било с меч. Живееше на ръба на острието. Алаис я нямаше от пет дни. Без да се вдига излишен шум, Гилем беше пращал да я издирват из града и бе претърсил замъка Контал, но така и не бе успял да разбере къде Ориан я държи като затворница. Сам се беше хванал на въдицата на собственото си предателство. Твърде късно си бе дал сметка, че Ориан е подготвила добре почвата. Ако не изпълнеше желанието й, щеше да бъде изобличен като изменник и Алаис щеше да страда.

— И така, приятели мои — каза в заключение Транкавел. — Кой ще дойде с мен на това пътуване?

Гилем почувства върху гърба си острия нокът на Ориан. Още преди да се е усетил, направи крачка напред. Падна на колене с ръка върху дръжката на меча и предложи услугите си. Когато Реймон-Роже го потупа по рамото в знак на признателност, на него му идеше да потъне в земята от срам.

— Имаш огромната ни благодарност, Гилем. Кой още ще дойде с теб?

Към Гилем се присъединиха още шестима рицари. Ориан се промуши между тях и се поклони на виконта.

— С ваше разрешение, messire.

Конгост не беше забелязал жена си сред множеството. Той се изнерви и плесна притеснен с ръце, сякаш разгонва гарги на нива.

— Назад, госпожо — изпелтечи пискливо. — Тук не ти е мястото.

Ориан не му обърна внимание. Транкавел вдигна ръка и я повика да се приближи.

— Какво искаше да ни кажеш, госпожо?

— Простете ми, messire, достопочтени рицари, приятели… съпруже. С ваше разрешение и с Божията благословия бих искала да предложа услугите си и да се включа в свитата. Изгубих баща си, а сега, както личи, и сестра си. Трудно ми е да понеса такава скръб. Но ако съпругът ми ме пусне, бих искала с тази постъпка да възмездя някак загубата и да засвидетелствам любовта си към вас, messire. Такава щеше да бъде волята и на баща ми.

Конгост очевидно предпочиташе земята под него да се отвори и да го погълне. Гилем беше забил поглед надолу. Виконт Транкавел не успя да скрие изненадата си.

— Моите почитания, госпожо Ориан, но това не е работа за жена.

— В такъв случай, messire, предлагам себе си за заложница. Присъствието ми ще докаже добрите ви намерения и ще се превърне в залог, че Каркасон ще спази постигнатите договорености.

Транкавел се замисли и се обърна към Конгост.

— Тя ти е жена. Готов ли си да я жертваш за нашето дело?

Жеан изпелтечи нещо и избърса потни длани в туниката си. Искаше му се да откаже, но беше ясно, че според виконта предложението има своите достойнства.

— Моите желания са подчинени на вашите, господарю — смотолеви той.

Транкавел се обърна към Ориан:

— Покойният ти баща, мой дълбокоуважаван приятел, щеше да се гордее с днешната ти постъпка.

Ориан го погледна изпод черните си мигли.

— С ваше разрешение, господарю, мога ли да взема със себе си и Франсоа? Обединява ни споделената скръб по достойния ми баща, а и той също би искал да служи вярно.

Гилем усети как в гърлото му се надига жлъч: не можеше да повярва, че Ориан успя да убеди присъстващите в любовта й към баща си. По лицата на околните бе изписано възхищение. Гилем се навъси. Двамата с Конгост знаеха колко струва Ориан. Всички други бяха заблудени от хубостта и красивите й думи. Както навремето и самият Гилем.

Погнусен до дън душа, Гилем погледна Франсоа, който стоеше в края на групата с безизразно лице.

— Щом си убедена, че това ще помогне на делото, имаш разрешението ми, госпожо — отвърна виконт Транкавел.

Ориан отново направи реверанс.

— Благодаря, messire.

Той плесна с ръце.

— Оседлайте конете.

 

 

Ориан не се отдалечаваше от Гилем, докато яздеха през опустошените земи към шатрата на граф Невер — мястото за преговорите. Част от защитниците мълком ги наблюдаваше от градските стени.

Веднага щом навлязоха в стана, Ориан се измъкна. Без да обръща внимание на похотливите подвиквания на войниците, тя тръгна след Франсоа из морето от палатки и знамена, докато двамата не се озоваха сред зелено-сребристото на Шартр.

— Насам, господарке — прошепна Франсоа и посочи една шатра, опъната встрани от другите.

Когато двамата се приближиха, войниците на пост застанаха мирно и препречиха входа с копията си. Единият кимна на Франсоа.

— Предай на господаря си, че при него е дошла господарката Ориан, дъщеря на покойния майордом на Каркасон, която би искала господарят Еврьо да я приеме.

Ориан поемаше ужасен риск. Тя знаеше от Франсоа колко жесток и избухлив е Еврьо. Но залогът беше голям.

— По какъв въпрос? — попита войникът.

— Господарката няма да разговаря с никой друг освен със самия Еврьо.

Мъжът се поколеба, после изчезна в шатрата. След малко ги повика.

Щом зърна за пръв път Ги д’Еврьо, Ориан се уплаши. Когато влезе в шатрата, той стоеше с гръб към нея. Обърна се, върху бледото му лице пламтяха кремъчносиви очи. Черната му коса бе пригладена назад, каквато беше модата сред французите. Еврьо приличаше на ястреб.

— Слушал съм много за вас, госпожо. — Гласът му беше спокоен и изобщо не трепна, в него обаче се долавяше стоманена нотка. — Не съм очаквал да имам удоволствието да се запознаем лично. С какво мога да бъда полезен?

— Надявам се да установим с какво мога да бъда полезна аз, а не вие — отвърна тя.

Еврьо я сграбчи за китката.

— Не ви препоръчвам, госпожо Ориан, да си играете пред мен с думите. Южняшките ви любезности не ме впечатляват. — Ориан усети, че Франсоа едва се сдържа. — Имате ли вести за мен? — попита Еврьо. — Говорете.

Ориан не изгуби самообладание.

— Бива ли да се отнасяте така към човек, който ви носи най-желаното? — възкликна Ориан и го погледна право в очите.

Той вдигна ръка.

— Бих могъл да изтръгна информацията от вас, вместо да седя тук и да чакам, така и двамата ще спестим време.

Ориан не извърна очи.

— В такъв случай ще научите само част от онова, което имам да ви съобщавам — заяви тя възможно най-спокойно. — Вложили сте много в издирването на Трикнижието за лабиринта. Мога да ви дам каквото търсите.

Известно време Еврьо я гледа, после свали ръка.

— Не ви липсва смелост, госпожо Ориан, няма как да не ви го призная. Остава да видим дали притежавате и мъдрост.

Той щракна с пръсти и слугата донесе поднос с вино. Ръцете на Ориан трепереха и тя не искаше да рискува и да вземе някоя от чашите.

— Не, благодаря, господарю.

— Както решите — рече Еврьо, след което й посочи да седне. — И така, госпожо, какво е вашето желание?

— Ако ви предоставя онова, което търсите, искам, когато тръгнете да се прибирате на север, да вземете и мен. — От изражението му Ориан разбра, че най-сетне е успяла да го изненада. — Като своя съпруга.

— Вие си имате съпруг — рече Еврьо и погледна над главата й към Франсоа — за потвърждение. — Доколкото съм чувал, е писар на Транкавел. Нали?

Ориан продължи да го гледа право в очите.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че съпругът ми беше убит. Повален вътре в градските стени, докато е изпълнявал дълга си.

— Моите съболезнования за загубата. Обсадата може да продължи с години. Откъде сте толкова сигурна, че ще се завърна на север?

— Убедена съм, господарю Еврьо, че присъствието ви тук е подчинено на една-единствена цел — отвърна тя, като подбираше внимателно думите. — Ако с моя помощ успеете да приключите бързо на юг, не виждам причина да останете тук повече от четирийсет дни.

Еврьо се усмихна сковано.

— Не вярвате ли в способността на своя владетел Транкавел да убеждава?

— При цялото ми уважение към онези, под чието знаме сте дошли, господарю, не вярвам, че преподобният абат наистина възнамерява да приключи това начинание с дипломатически средства.

Еврьо продължаваше да я гледа вторачено. Ориан затаи дъх.

— Добре си използвате козовете, госпожо Ориан — рече той накрая.

Тя сведе глава, но не каза нищо. Еврьо се изправи и тръгна към нея.

— Приемам предложението ви — заяви той и й подаде бокал с вино.

Този път Ориан го взе.

— Има още нещо, господарю — каза тя. — В свитата на виконт Транкавел има един рицар, Гилем дю Ма. Той е съпруг на сестра ми. Стига да е по силите ви, е препоръчително да вземете мерки, за да намалите влиянието му.

— За постоянно ли?

Ориан поклати глава.

— Не е изключено той и занапред да играе някаква роля в плановете ни. Но не е зле влиянието му да се ограничи. Любимец е на виконт Транкавел, а сега, след кончината на баща ми…

Еврьо кимна и отпрати Франсоа.

— А сега, госпожо Ориан — подхвана той, след като двамата останаха сами, — нека говорим без недомлъвки. Кажете какво можете да ми предложите.