Кейт Мос
Лабиринтът (57)

50.

Ориан отиде на пръсти по коридора пред стаята на сестра си.

— Алаис! — Гиранд беше сигурна, че е излязла с баща им, но Ориан беше предпазлива. — Sòrre^[1]?

Отвори вратата и се пъхна вътре. Бързо и ловко се зае да претърсва вещите на Алаис. Стъкленици, шишенца, купи, дрешника, шкафовете, пълни с парчета плат, благовония и уханни билки. Ориан потупа с ръка възглавниците и откри торбичка с лавандула, към която не прояви любопитство. Сетне провери и леглото, както и под него. Нямаше нищо, освен мъртви насекоми и паяжини.

Извърна се отново с лице към стаята и забеляза, че върху стола, където Алаис шиеше, е метнато дебело кафяво ловджийско наметало. Защо зимно наметало по това време на годината?

Ориан го взе и веднага забеляза, че нещо не е наред. Дрехата увисна на една страна. Вдигна подгъва и видя, че вътре в него е зашито нещо.

Разпра набързо шева, пъхна пръсти и извади малък правоъгълен предмет, увит в парче лен.

В този миг вниманието й бе привлечено от звук в коридора. Ориан скри светкавично пакета под дрехата си и върна наметалото на стола.

На рамото й се стовари тежка ръка. Ориан подскочи.

— Какво правиш? — попита мъжки глас.

— Гилем! — ахна Ориан и притисна ръка до гърдите си. — Уплаши ме.

— Какво правиш в стаята на жена ми, Ориан?

Тя вирна брадичка.

— Бих могла да ти задам същия въпрос.

Забеляза в здрача на стаята, че Гилем помръква, и разбра, че го е засегнала по болното място.

— Аз имам пълното право да съм тук, докато ти… — Той погледна наметалото, после отново Ориан. — Какво правиш?

Тя се взря в очите му.

— Не те засяга.

Гилем изрита с ток вратата и я затвори.

— Самозабравяш се, госпожо — рече той и сграбчи Ориан за китката.

— Не бъди глупав, Гилем — каза тя тихо. — Отвори вратата. — И двамата не ни чака нищо добро, ако някой дойде и ни завари заедно.

— Не ме разигравай, Ориан. Нямам настроение за това. Няма да те пусна, докато не ми кажеш какво правиш тук. Той ли те прати?

Ориан го погледна, искрено объркана.

— Не знам за какво говориш, Гилем, наистина.

Той впи пръсти в кожата й.

— Нима си въобразяваше, че няма да забележа, а? Видях ви заедно, Ориан.

Плисна я облекчение. Сега вече разбра причината Гилем да е толкова ядосан. Ако той наистина не бе познал човека, с когото Ориан беше разговаряла, можеше да обърне недоразумението в своя полза.

— Пусни ме! — Тя се опита да се отскубне. — В случай че си забравил, messire, тъкмо ти настоя да не се срещаме повече. — Тръсна черната си коса и го погледна с пламнали очи. — И да реша да потърся утеха другаде, какво те засяга? Нямаш права над мен.

— Кой е той?

Ориан бързо трябваше да посочи име, което да го убеди.

— Преди да ти кажа, искам да ми обещаеш, че няма да правиш нищо безразсъдно — примоли се тя, за да печели време.

— Точно сега, госпожо, не си в положение да поставяш условия.

— Нека поне отидем някъде другаде — в стаята ми, на двора, навсякъде, но не и тук. Ако Алаис се върне…

Ориан долови, че е улучила слабото му място. Сега Гилем се страхуваше най-много да не би Алаис да открие изневярата му.

— Добре тогава — грубо каза той.

Отвори рязко вратата и почти изтика Ориан в коридора. Докато стигнат стаята й, тя вече беше събрала мислите си.

— Говори! — заповяда Гилем.

С очи, вперени в пода, тя призна, че се е поддала на ухажването на нов обожател, син на един от съюзниците на виконта. Бил отдавна влюбен в нея.

— Вярно ли е? — попита Гилем.

— Да, кълна се в живота си — пророни Ориан и го погледна с премрежени очи.

Гилем още имаше съмнения, но в очите му трепна нерешителност.

— Това не отговаря на въпроса какво търсеше в стаята на жена ми.

— Просто пазех доброто ти име — отвърна Ориан. — Връщах нещо твое там, където би трябвало да бъде.

— Какво?

— Мъжът ми намери в стаята мъжка катарама от мед и сребро.

— Изгубил съм точно такава — призна Гилем.

— Жеан реши да открие на кого е и да разгласи името му. Понеже знаех, че е твоя, си казах, че е най-безопасно да я върна в стаята ти.

Гилем се свъси.

— А защо не я върна на мен?

— Избягваш ме, messire — пророни тя едва чуто. — Не знаех кога и дали изобщо ще те срещна. Пък и ако ни видеха заедно, това щеше да бъде доказателство за онова, което е било между нас.

Ориан усети, че не го е убедила. Ръката му се плъзна към ножа на кръста му.

— Ако кажеш и дума на Алаис, Ориан, ще те убия, Бог да ме порази, ако не го сторя — закани се Гилем.

— Алаис няма да научи от мен — заяви тя, после се усмихна. — Освен, разбира се, ако нямам друг избор. Трябва да се защитавам. — Ориан замълча. Гилем си пое дълбоко въздух. — А и искам да те помоля за една услуга — допълни тя.

Той присви очи.

— И ако не го направя?

— Искам да знам само дали баща ми е поверил на Алаис да пази нещо ценно, нищо повече.

— Искаш от мен да шпионирам жена си?! — възкликна невярващо Гилем. — За нищо на света няма да направя такова нещо, Ориан, а ти няма да я разстройваш, разбра ли?

— Аз да я разстройвам? Страхуваш се да не бъдеш разкрит, затова си толкова великодушен. Не аз, а именно ти, Гилем, предаваше Алаис, когато лежеше до мен. А аз търся само сведения. И с твоя помощ, и без нея ще науча каквото ми трябва. Но ако започнеш да ми пречиш…

Тя остави заканата да виси във въздуха.

— Няма да посмееш.

— Колко му е да разкажа на Алаис всичко… Тя, Гилем, ще ми повярва. Душата ти се е изписала върху лицето.

Отвратен от нея и от себе си, Гилем отвори рязко вратата.

— Проклета да си, Ориан — рече той и излезе като хала.

Ориан се усмихна. Гилем се беше хванал в капана.

 

 

Цял следобед Алаис се беше опитвала да намери баща си. Не го беше виждал никой. Тя се бе престрашила да отиде до Града с надеждата да поговори с Есклармонд. Но тя и Сажо вече не бяха в Сан Микел и явно не се бяха прибрали у дома.

Накрая, изтощена и притеснена, Алаис се върна в стаята си. Не можеше да си легне. Беше много нервна и разтревожена, затова запали светилника и седна на масата.

Камбаните бяха били един часа, когато Алаис се събуди от стъпки пред вратата.

— Риксанд? — прошепна в тъмното. — Ти ли си?

— Не, не е Риксанд.

— Гилем!

Той излезе на светло и се усмихна, сякаш не бе сигурен, че е добре дошъл.

— Извинявай. Знам, обещах да те оставя, но… може ли?

Алаис изправи гръб на стола.

— Бях в параклиса — продължи Гилем. — Молих се, но не съм сигурен, че думите ми са се издигнали нагоре.

Той седна в края на леглото. След кратко колебание Алаис отиде до него. Беше очевидно, че нещо го мъчи.

— Ела — прошепна тя. — Нека ти помогна.

Алаис развърза връзките на ботушите му и му помогна да разкопчае доспехите и колана. Кожата и катарамата се свлякоха с трясък на пода.

— Какво ще стане според виконт Транкавел? — попита Алаис.

Гилем легна и затвори очи.

— Той смята, че кръстоносците ще нападнат най-напред Сан Висан, после Сан Микел, за да се доближат до стените на самия Ciutat.

Алаис седна до него и вдигна косата, паднала върху лицето му. Потрепери от допира.

— Не е зле да поспиш, messire. Трябват ти сили за предстоящата битка.

Той отвори лениво очи и й се усмихна.

— Би могла да ми помогнеш…

Алаис също се усмихна и се пресегна да вземе отварата от розмарин, която държеше на нощното си шкафче. Коленичи до Гилем и се зае да втрива в слепоочията му сладката течност.

— Ходих да търся татко и се отбих до стаята на сестра ми. Стори ми се, че при нея има някой.

— Сигурно Конгост — отвърна рязко Гилем.

— Едва ли. Той и другите писари спят в Пентската кула, в случай че виконтът има нужда от тях. — Тя се замисли. — Чу се смях.

Гилем сложи пръст върху устните й, за да я спре.

— Стига сме говорили за Ориан — прошепна той и я притегли към себе си. Алаис усети вкуса на вино върху устните му. — Миришеш на лайка и на мед — рече Гилем. Пресегна се и развърза косата й, която се спусна като водопад върху лицето й. — Mon cor.

Бавно и внимателно, без да сваля поглед от лицето й, смъкна роклята й, която падна на пода като зимна кожа. После вдигна покривалото на леглото и Алаис легна върху възглавниците, които още пазеха спомена за него. Гилем се надвеси над нея. Тя почувства дъха му като летен ветрец по кожата си. Устните му заиграха, езикът му се завъртя по гърдите й. Тя затаи дъх, когато Гилем стисна с устни зърното на гърдата й и започна да го възбужда с език.

Той вдигна глава. Усмихна се едва-едва.

После, все така без да сваля очи от нейните, се смъкна между голите й крака. Алаис се взря немигащо и тъжно в кафявите му очи.

— Mon cor — повтори Гилем.

Проникна бавно и полека в нея. За миг застина, сякаш си почиваше.

Алаис се почувства силна, могъща — в този миг можеше да направи всичко и да бъде всякаква. В крайниците й започна да се просмуква упойваща тежка топлина, която я изпълни и погълна сетивата й. Не чуваше нищо, освен сърцето си. Изгуби представа за време и пространство. За нея не съществуваше друго, освен Гилем и трепкащите сенки на светилника.

Гилем започна да се движи плавно.

— Алаис.

Думата се плъзна между устните му.

Алаис сложи ръце на гърба му. Усети силата, мощта в загорелите му от слънцето ръце и стегнати бедра, нежните косъмчета по гърдите му, които се докосваха до кожата й. Езикът му, топъл, влажен и ненаситен, проникна между устните й.

Тласкан от желание и похот, Гилем дишаше все по-учестено. Алаис го притисна до себе си, когато той извика името й. Потрепери, после застина.

Малко по малко тътенът в главата й утихна и накрая не остана нищо освен приглушената тишина в стаята.

По-късно, след трескав шепот в тъмното, двамата се унесоха и заспаха. Дървеното масло в светилника изгоря. Пламъкът трепна и угасна. Луната пое сребърния си ход по небето. Скоро се появи моравата светлина на изгрева. Двамата не забелязваха нищо, усещаха се само един друг, докато спяха прегърнати: съпруг и съпруга, отново влюбени.

Помирени.