Кейт Мос
Лабиринтът (4)

I

Връх Суларак

Планината Сабартес

Югозападна Франция

Понеделник, 4 юли 2005 година

От вътрешната страна на ръката й на вадичка се стича кръв, която наподобява червен шев върху бял ръкав.

В началото Алис си мисли, че я е ухапала муха, и не обръща внимание. Насекомите са нещо неизбежно по време на археологически разкопки, макар че, кой знае защо, тук, високо в планината, те са повече, отколкото в подножието, където работи основният екип. После върху босия й крак пада капка кръв, която се взривява като фойерверки в нощта на Гай Фокс^[1].

Сега вече Алис се поглежда и вижда, че раната на свивката при лакътя пак се е отворила. Дълбока е и не иска да зарасне. Алис въздиша и залепва по-здраво лейкопласта с марлята. И тъй като наоколо няма никого, облизва с език червеното петно върху китката си.

Изпод шапката й са се подали кичури коса с цвят на карамелизирана захар. Алис ги прибира зад ушите си и попива с носната си кърпа избилата по челото й пот, после усуква прихванатата си на конска опашка коса в стегнат кок ниско на тила.

Вече не е така съсредоточена, изправя се, за да пораздвижи стройните си, загорели от слънцето крака. С отрязаните на шорти дънки и тясната бяла тениска без ръкави прилича по-скоро на тийнейджърка. Доскоро това не й е харесвало. Но сега, с напредването на годините, вижда предимствата да младееш. Не носи никакви накити, освен нежните сребърни обици с формата на звезди, които проблясват като пайети.

Алис развинтва капачката на бутилката с водата. Топла е, но тя е много жадна и я изпива на големи глътки. Толкова е горещо, че долу, над изровения асфалт на пътя, потрепва мараня. Небето горе наподобява безкрайно синьо покривало. Скрити в сянката на сухата трева, цикадите пеят неуморно в хор.

Алис е за пръв път в Пиренеите, макар че се чувства едва ли не у дома си. Казвали са й, че през зимата назъбените върхове на планината Сабартес са покрити със сняг. През пролетта от скривалищата си сред необходните скали надзъртат нежни цветя, розови, морави и бели. В началото на лятото сред тучните пасища се жълтеят лютичета. Сега обаче слънцето е сплескало всичко наоколо и го е подчинило на себе си, изсушило е до кафяво всяко зелено стръкче. Алис си мисли, че местността е красива, ала някак негостоприемна. Тук се крият много тайни, тук са се разигравали какви ли не събития, за да цари мир и спокойствие.

В базовия лагер по ниските склонове колегите й са застанали под големия брезентов навес. Алис различава само Шийла, която, както винаги, е облечена в черно. Изненадва се, че вече са прекратили работа. Още е рано за почивка, макар че целият екип е доста обезсърчен.

Работата обикновено е трудоемка и монотонна: копаеш, махаш пръстта, описваш, а досега не са намерили почти нищо, което да оправдае усилията им. Открили са няколко парчета от глинени съдове от ранното средновековие и два-три върха на стрели от края на дванайсети и началото на тринайсети век, но не и доказателства, че тук е имало селище от палеолита, каквато всъщност е целта на експедицията.

Алис се изкушава да слезе долу при приятелите и колегите си и да си сложи нова превръзка. Раната смъди, а прасците вече я болят — тя дълго е стояла приклекнала. Мускулите на раменете й са се схванали. Но Алис знае, че ако спре, ще загуби устрема, който е набрала.

Усеща, че сега вече ще извади късмет. Забелязала е, че нещо блещука под голям камък, опрян отстрани на планината, сякаш там го е сложила ръката на великан. Още не може да определи какво представлява предметът и дори колко е голям, но е копала цяла сутрин и смята, че скоро ще стигне до него.

Знае, че би трябвало да повика някого. Или поне да каже на най-добрата си приятелка Шийла, която е и заместник-ръководителка на експедицията. Алис не е професионална археоложка, включила се е като доброволка по време на летния си отпуск, за да върши нещо интересно. Но днес е последният й ден на разкопките и тя иска да се докаже. Ако слезе в базовия лагер и признае, че се е натъкнала на нещо, всички ще поискат да се включат и находката вече няма да е само нейна.

През следващите дни и седмици Алис ще се връща в мислите си към този миг отново и отново. Ще си припомня светлината, металния вкус на кръв и на прах в устата си и ще се изумява, че всичко е щяло да бъде различно, ако тя е предпочела да си тръгне, вместо да остане. Ако е играла по правилата.

Изпива последните капки вода в шишето и го мята в раницата си. Продължава да копае още около час, докато слънцето се качва още по-високо в небето и става по-горещо. Чува се само как металът стърже по камъка, как насекомите жужат и някъде в далечината от време на време прелита по някой малък самолет. Алис усеща, че над горната й устна и между гърдите й са избили капчици пот, но продължава да копае, докато накрая дупката под камъка е достатъчно голяма, за да пъхне ръка.

Алис прикляка на земята и се подпира с буза и рамо на камъка. После, внезапно развълнувана, бръква с пръсти дълбоко в черната сляпа пръст. Веднага разбира, че инстинктът не я е подвел и е намерила нещо ценно. То е гладко и слузесто под пръстите й и е метално, а не каменно. Алис си казва, че не бива да очаква кой знае какво, след което стисва предмета и бавно, много бавно го изважда на светло. Земята сякаш потреперва от нежелание да преотстъпи съкровището си.

Наситената натрапчива миризма на влажна пръст изпълва носа и гърлото на Алис, но тя почти не забелязва. Вече се е пренесла в миналото, запленена е от късчето история, което държи внимателно в ръце. Това е тежка кръгла катарама, която дълго е стояла в пръстта и от времето тук-там е почерняла и позеленяла. Алис я търка между пръстите си и се усмихва, когато изпод пръстта започват да изникват сребърни и медни детайли. На пръв поглед и катарамата явно е от средновековието, когато с такива накити са прихващали наметалата и мантиите. Алис е виждала подобни и преди.

Знае колко опасно е да прави прибързани заключения или да се поддава на съблазънта на първите впечатления, но въпреки това не се сдържа и си представя човека, на когото е принадлежала катарамата и който отдавна е мъртъв, но вероятно е вървял някога по тези пътеки. Непознат, за когото на Алис тепърва й предстои да научава.

Връзката е толкова силна, Алис е толкова погълната от мислите си, че и не забелязва кога огромният камък се е разместил. После нещо, някакво шесто чувство я кара да вдигне поглед. За стотна от секундата светът сякаш увисва извън пространството, извън времето. Алис е като омагьосана от древния плосък камък, който се люшва и се наклонява, после започва да пада полека към нея.

В последния момент светлината се натрошава. Магията е развалена. Алис отскача встрани и се премята точно навреме, за да не бъде премазана. Огромният камък се свлича с глух тътен на земята и вдига облак прах, после се търкаля и търкаля като в забавен кадър, докато накрая спира по-надолу на склона.

Алис се вкопчва отчаяно в храстите и шубрака, просва се за миг в прахта, зашеметена и объркана. Изтръпва при мисълта, че й се е разминало на косъм да бъде премазана. Поема си дълбоко въздух. Изчаква светът да престане да се върти шеметно.

Малко по малко бумтенето в главата й утихва. Алис сяда. Коленете й са издрани до кръв, изкълчила си е китката, докато е падала, но още стиска в длан катарамата. Всъщност се е отървала само с няколко драскотини.

Изправя се и изтупва прахта по дрехите си, чувства се последна глупачка. Още не може да повярва, че е допуснала такава елементарна грешка и не е обезопасила камъка. Поглежда към базовия лагер в подножието. Изумена е, че никой не е забелязал и не е чул нищо, и от това й олеква. Тъкмо понечва да вдигне ръка и да извика, когато забелязва, че отстрани, там, където е бил камъкът, се вижда тесен отвор. Като врата, прорязана в скалата.

Не е изненадана, чувала е мълвата, че в планините тук е пълно с тайни проходи и пещери. Имала е някакво предчувствие за този отвор, макар че той не се е забелязвал зад камъка. Знаела е, че го има.

Колебае се. Наясно е, че трябва да повика някого. Глупаво е, а може би и опасно да влиза сама. Шийла не знае. Но нещо я тегли, кара я да влезе. Струва й се, че това е нещо лично. Находката си е нейна.

Казва си, че няма смисъл да безпокои останалите и безпричинно да им вдъхва надежди. Ако има нещо, което си заслужава да проучат, ще им каже по-късно. Тя само ще погледне.

„Ще стоя вътре най-много минута.“

Отново се качва горе. При отвора на пещерата, там, където камъкът е стоял като на страж, има дълбока вдлъбнатина в земята. Влажната пръст гъмжи от трескаво гърчещи се червеи и бръмбари, които след толкова време внезапно са изложени отново на светлината и горещината. Шапката на Алис лежи на земята, там, където е паднала. До нея е лопатката, стои си, където Алис я е оставила.

Тя надзърта в мрака. Отворът е висок най-много метър и половина и е широк към метър, краищата му са грапави и назъбени. Очевидно не е правен от човек, макар че когато прокарва пръсти по скалата, Алис напипва странно гладки участъци там, където се е опирал огромният камък.

Лека-полека очите й свикват със здрача. Кадифеночерното отстъпва място на графитеносивото и тя вижда, че пред нея има дълъг тесен проход. Усеща, че настръхва, и това сякаш е предупреждение, че в тъмнината отпред дебне нещо, което е по-добре да не бъде безпокоено. „Детинско суеверие“, казва си Алис и се отърсва от усещането. Тя не вярва в призраци и предчувствия.

Стиска здраво в ръката си катарамата, сякаш е талисман, и тръгва по прохода. Веднага я обгръща миризмата на отдавна затворен под земята въздух, който изпълва устата, гърлото и белите й дробове. Той е прохладен и влажен, за разлика от сухите отровни газове, за които са я предупреждавали, затова Алис решава, че отнякъде сигурно прониква чист въздух. Но за всеки случай търси из джобовете на дънковите шорти запалката. Маха капачето, пали я и я държи високо в мрака, за да се увери, че има кислород. Пламъкът трепва от лекия повей на вятъра, но не угасва.

Притеснена, с едва доловимо чувство на вина, Алис увива катарамата в носна кърпа и я пъха в джоба си, сетне пристъпва предпазливо напред. Пламъкът на запалката не е силен, но все пак осветява пътя точно пред Алис, като хвърля сенки по грапавите сиви стени.

Докато върви нататък, Алис усеща как леденият въздух обгръща като котка голите й крака и ръце. Спуска се надолу, по лек наклон, неравен и песъчлив. Камъчетата под нозете й пукат силно в затвореното притихнало пространство. Алис забелязва, че колкото по-навътре навлиза, дневната светлина отзад става все по-слаба.

Изведнъж губи желание да продължи нататък. Изобщо не иска да е тук. Но има нещо неизбежно, нещо, което я притегля все по-навътре в лоното на планината.

След още десет метра проходът свършва. Алис се озовава на естествена каменна площадка, от която по две широки стъпала се влиза в нещо като пещера. Пръстта долу е изравнена и изгладена. Пещерата е дълга около десет метра и широка може би пет метра и очевидно е прокопана не само от природата, но и от човешка ръка. Таванът е нисък и сводест като в крипта.

Алис се взира, като вдига по-високо трепкащото пламъче, и е смутена от странното усещане за нещо познато, от което отново я побиват тръпки и от което не може да се отърси. Тъкмо понечва да слезе по стъпалата, когато в горния край на камъка забелязва букви. Опитва се да разчете написаното. Виждат се само първите три думи и последната буква: Н или може би Х. Останалите са заличени от стихиите или с длето. Алис разчиства пръстта и изрича на глас буквите. Ехото прозвучава някак враждебно и заплашително в тишината.

„P-A-S A P-A-S… Pas a pas.“

Стъпка по стъпка? Стъпка по стъпка какво? На повърхността на подсъзнанието й изниква смътен спомен, който прилича на отдавна забравена песен. После изчезва.

— Pas a pas — шепне Алис, но не знае какво означава това.

Молитва? Предупреждение? Безсмислено е, ако не знаеш какво следва. Любопитството се бори с предчувствието и Алис усеща как тънките й голи ръце настръхват, ала не е сигурна от какво — дали от притеснение, или от студа в пещерата.

Държи високо пламъка и внимава да не се подхлъзне и да размести нещо. На по-ниското стъпало спира. Поема си дълбоко въздух и навлиза в мрака с цвят на абанос. Не различава друго, освен задната стена на пещерата.

От такова разстояние й е трудно да каже със сигурност дали това не е зрителна измама или сянка, хвърлена от пламъка, но й се струва, че върху скалата е нарисуван или изсечен с длето голям кръг с полукръгове и черти вътре в него. На пода отпред има каменна маса, която е висока към метър и двайсет и наподобява жертвеник.

Без да сваля очи от символите върху стената, по които да се ориентира, Алис тръгва напред. Сега вече вижда кръга по-ясно. Прилича на лабиринт, макар Алис да си спомня, че нещо в него не е както трябва. Не е истински лабиринт. Чертите не водят към средата. Рисунъкът е сбъркан. Алис не може да каже защо, но е убедена, че е права.

Вперила очи в лабиринта, тя се доближава все повече и повече. Изритва нещо на земята и то с глух звук се търкаля и размества.

Алис поглежда надолу.

Краката й се подкосяват. Бледият пламък в ръката й трепва. Толкова е стъписана, че остава без дъх. Стои в края на плитък гроб, всъщност на вдлъбнатинка в земята. Вътре има два човешки скелета. Празните очни кухини на един от черепите са се впили в Алис. Тя е изритала с крак другия скелет и сега той е обърнат на една страна, сякаш за да не я гледа.

Телата са били погребани едно до друго така, че да са с лице към жертвеника, и наподобяват изображение, изсечено върху гробница. Те са положени симетрично, но в гроба няма и следа от покой. От усещане за спокойствие. Лицевите кости при скулите на единия череп са смачкани, хлътнали са навътре, сякаш са папиемаше. Много от ребрата на другия скелет са се огънали и стърчат навън като чупливите клони на мъртво дърво.

„Те не могат да ти направят нищо.“ Решена да не се поддава на страха, Алис се насилва да приклекне, като внимава да не размества нищо. Плъзга поглед по гроба. Между телата има кинжал с потъмняло от времето острие и няколко парчета плат. До тях е оставена и кожена кесия с шнур в горния край, в която може да се побере малка кутийка или книга. Алис бърчи чело. Сигурна е, че е виждала и преди нещо подобно, но не може да се сети къде.

Кръглият бял предмет между пръстите като нокти на граблива птица на по-дребния скелет е толкова малък, че в началото Алис не го забелязва. После обаче, без дори да се замисля дали е редно да го прави, тя вади от джоба си пинцетите. Пресяга се, внимателно освобождава предмета и го доближава до пламъка, като духва леко прахта, за да го види по-добре.

Това е малък каменен пръстен, обикновен и незабележим, отгоре е заоблен и гладък. Освен това й е странно познат. В началото Алис си мисли, че е някакъв печат. После внезапно си спомня. Вдига очи към знаците върху задната стена на пещерата, сетне поглежда отново пръстена.

Шарката е еднаква.

Алис не е религиозна. Не вярва в рая и ада, в Бога и дявола, в съществата, които според преданието населяват планините наоколо. Ала за пръв път в живота си е застигната от чувството, че пред нея е нещо свръхестествено, нещо по-голямо от опита и разума й. Усеща как изтръпва цялата.

Смелостта я напуска. В пещерата изведнъж става студено. Страхът сграбчва Алис за гърлото, вледенява дъха й. Тя се изправя с усилие. Осъзнава, че няма какво да търси тук, на това древно място. Обзема я отчаяното желание да се махне от пещерата и от миризмата на смърт.

Но вече е твърде късно.

Чува стъпки някъде над или зад себе си, и тя не може да определи къде. Звукът оглася затвореното пространство, отеква в скалата и камъка. Някой идва.

Стресната, Алис се обръща рязко и изпуска запалката. Пещерата е потопена в мрак. Жената се опитва да се затича, но в тъмното не знае накъде, не може да намери пътя към изхода. Препъва се. Краката й омекват.

Алис пада. Пръстенът отхвърча и отново се озовава сред костите, където би трябвало да бъде.