Кейт Мос
Лабиринтът (32)

25.

Тулуза

Алис се събуди с ужасно главоболие. В началото не разбра къде се намира. Погледна с присвито око празната бутилка върху нощното шкафче. „Така ти се пада.“

Обърна се и грабна ръчния си часовник.

Единайсет без петнайсет.

Алис простена и се свлече върху възглавницата. В устата й горчеше, върху езика й още се усещаше тръпчивият вкус на уискито.

„Трябва да глътна един аспирин. И да пийна вода.“

Отиде в банята и се погледна в огледалото. Изглеждаше точно толкова ужасно, колкото и се чувстваше. По челото й имаше синини. Под очите й се тъмнееха кръгове. Смътно си спомни съня си: гора, зимни клони с полепнал по тях скреж. Лабиринтът върху парче жълт плат? Алис не можеше да се сети.

Снощното пътуване от Фоа също тънеше в мъгла. Тя не помнеше дори какво я е накарало да тръгне към Тулуза, а не към Каркасон. Алис простена. Фоа, Каркасон, Тулуза. И дума не можеше да става да ходи където и да било. Легна пак и зачака хапчетата да подействат. Сетне дълго стоя под парещия душ. Мислите й я върнаха към Шийла и останалите от екипа. Запита се какво ли правят сега. Обикновено отиваха на разкопките в осем сутринта и стояха до мръкнало. Живееха и дишаха заради експедицията.

След като се загърна в мъничката опърпана хотелска хавлиена кърпа, тя отново провери телефона за съобщения. Нищо. Неведнъж и два пъти през десетгодишното им приятелство Шийла се беше затваряла в себе си и беше мълчала седмици наред. Всеки път Алис първа подаваше ръка и сега си даде сметка, че й е втръснало.

„Нека този път тя да му мисли.“

Порови в несесера с гримовете, докато не намери стара тубичка коректор, с който поприкри синините. Сложи си очна линия и малко червило. Подсуши си косата. Накрая избра най-удобната пола и нова блузка с гол гръб. Слезе да плати и тръгна да разглежда Тулуза.

Още се чувстваше зле, но щеше да й мине с малко свеж въздух и сериозна доза кофеин.

Качи саковете в колата и реши просто да повърви безцелно. Климатикът на автомобила под наем не беше в ред и беше по-добре да поизчака да се захлади и тогава да тръгне за Каркасон.

Докато вървеше под шарената сянка на чинарите и разглеждаше витрините, започна да идва на себе си. Беше смутена от начина, по който се бе държала предната вечер — като пълна параноичка, направо беше станала за смях. Днес сутринта мисълта, че някой я следи, й се струваше съвсем нелепа.

Тя напипа с пръсти телефонния номер в джоба си. „Но момчето не беше плод на въображение.“ Алис се отърси от мисълта. Щеше да разсъждава позитивно, да гледа напред.

Тръгна по криволичещите улички в стария град. Богато украсените розови фасади на сградите бяха изискани и ненатрапчиви. Имената на улиците и табелите по фонтаните и паметниците свидетелстваха за дългата славна история на Тулуза.

Алис влезе в катедралата „Сент Етиен“, за да се скрие от слънцето. Обичаше спокойствието и умиротворението на катедрали и църкви. Усети глад и реши, че след като разгледа и манастира, ще потърси къде да обядва. Беше направила само няколко крачки, когато чу плач на дете. Обърна се, но не видя никого. Леко смутена, продължи нататък. Хлипането като че ли се засили. Алис чу някой да шепти. Мъжки глас, който съвсем отблизо изсъска в ухото й:

— Hérétique, hérétique…

Тя рязко се обърна.

— Ей! Кой е там?

Нямаше никой. Думата започна да се повтаря като злокобен шепот в главата й: „Hérétique, hérétique“.

Алис си запуши ушите. По стълбовете и стените от сив камък сякаш започнаха да се появяват лица. Измъчени уста, ръце, които се усукват, протягат се за помощ и се подават от всеки ъгъл.

Сетне Алис зърна отпред жена в дълга зелена рокля и червено наметало, която ту потъваше в здрача, ту отново се показваше. Носеше плетена кошница. Алис извика, за да привлече вниманието й, точно когато иззад стълба изникнаха трима мъже, монаси. Жената изпищя, когато те я сграбчиха. Започна да се дърпа, а монасите я повлякоха.

Алис отново се опита да привлече вниманието им, ала от устата й не излезе и звук. Сякаш я чу само жената, защото се обърна и я погледна право в очите.

— Оставете я на мира — изкрещя Алис и се завтече към тях.

Но колкото повече тичаше, толкова повече силуетите се отдалечаваха. Сякаш се бяха слели със стените на самия манастир.

Изумена, Алис опипа камъка. Озърна се, търсейки обяснение, но бе пусто. Обхвана я паника. Хукна към изхода с очакването мъжете в черни сутани да я преследват.

На улицата всичко си беше както преди.

„Всичко е наред. Ти си добре.“ Алис се отпусна запъхтяна до стената. Докато се съвземаше, си даде сметка, че чувството, което изпитва, вече не е ужас, а скръб. Не й беше необходим учебник по история, за да разбере, че на това място се е случило нещо ужасно. Тук витаеше духът на страданието, имаше белези, които никакъв цимент или камък не можеха да прикрият. Призраците сами разказваха своята история. Изведнъж усети, че по бузите й се стичат сълзи.

 

 

След като събра сили, Алис се отправи към центъра на града. Искаше да се отдалечи възможно най-много от „Сент Етиен“. Не можеше да си обясни какво й се е случило, но нямаше намерение да му се поддава.

Обичайният делничен живот наоколо я поуспокои и тя спря пред някаква бирария.

Алис седна на единствената свободна маса и веднага си поръча. Изпи на един дъх две чаши вода, после се облегна на стола и се опита да се наслади на милувката на слънцето върху лицето си. Наля си чаша розе, добави няколко кубчета лед и отпи голяма глътка. Обикновено не се плашеше лесно, както беше станало днес.

„Е, не може да се каже, че си в добра емоционална форма.“

Цяла година се опитваше да дойде на себе си. Беше се разделила с приятеля си, с когото ходеше отдавна. От години връзката им не вървеше и на Алис й олекна, когато остана сама, но от това болката не ставаше по-малка. Гордостта й беше засегната, душата й бе наранена. За да забрави момчето, беше се отдала изцяло на работата си. Надяваше се с двете седмици във Франция да презареди батериите. И да си стъпи на краката.

Направи физиономия. „Чудна почивка, няма що!“

Сервитьорът дойде при нея и сложи край на самоанализа. Омлетът беше съвършен и Алис го изяде с апетит. Докато топеше с хляб последните следи от зехтин, се запита как ще прекара остатъка от следобеда.

Когато й донесоха кафето, вече знаеше.

 

 

Тулузката библиотека се помещаваше в голяма квадратна каменна сграда. Алис разтвори рязко читателската си карта от Британската библиотека пред лицето на отегчения мъж на пропуска и така успя да влезе безпрепятствено. Няколко пъти се губи по стълбището и накрая се озова в огромната читалня, посветена на общата история. От двете страни на пътеката имаше дълги, лъснати до блясък дървени маси с настолни лампи. По това време на горещия юлски следобед малко от местата бяха заети.

В дъното на залата бе онова, което Алис търсеше: компютри. Регистрира се при библиотекарката и й дадоха парола.

Щом компютърът се включи, Алис написа в „Търсене“ думата „лабиринт“. Предпочиташе да не се осланя на паметта си и беше сигурна, че някъде из стотиците файлове ще намери съответствие на своя лабиринт. Беше толкова близо до ума, че тя недоумяваше как не се е сетила досега.

Веднага проличаха разликите между традиционния лабиринт и спомена й за изображението, изсечено върху скалата и пръстена. Класическият лабиринт се състоеше от сложно свързани концентрични окръжности, които се смаляваха все повече и отвеждаха към центъра, докато Алис бе почти сигурна, че лабиринтът под връх Суларак е с прави линии, които после се обръщат в обратната посока и не водят наникъде. Приличаше повече на плетеница.

Древният произход на символа на лабиринта и на свързаните с него митове беше сложен и труден за проследяване. Смяташе се, че най-ранните достигнали до нас образци са на повече от три хилядолетия. Имаше открити символи с лабиринти, изрязани върху дърво, скала, плочи или камък, имаше и лабиринти върху тъкани или в природата — в градини, оформени от чимове.

Първите лабиринти в Европа датираха от къснобронзовата и ранната желязна епоха, от времето между дванайсети и пети век преди Христа, и бяха открити около ранните търговски средища в Средиземноморието. Във Вал Камоника, Северна Италия, и Понтеверда, Галиция, както и в най-северозападния ъгъл на Испания, в Кабо Фистера Финистере, бяха намерени изсечени изображения на лабиринти от периода между девети и пети век преди Христа. Алис съсредоточено се взря в илюстрацията. Изображението наистина приличаше на онова, но не беше същото.

Съвсем логично бе търговците да са пренесли символа от Изтока, от Египет и другите далечни провинции на Римската империя, и после заради взаимодействието с други култури той да е бил променен. Пак съвсем логично беше Християнската църква да заимства лабиринта, който очевидно беше дохристиянски символ. И Източноправославната, и Римокатолическата църква бяха вместили в ортодоксалната си вяра много по-древни символи и митове.

Доста от сайтовете бяха посветени на най-прочутите лабиринти: на лабиринта в Кносос на остров Крит, където според преданието е бил държан Минотавър, получовек — полубик. Алис ги пропусна, защото инстинктът й подсказваше, че не това е посоката. Заслужаваха внимание изображенията с минойски лабиринти, намерени при археологически разкопки в древния град Аварис в Египет и достигнали до нас от 1550 година преди Христа, както и лабиринтите, открити в храмове край Ком Омбо в Египет и в Севиля.

От дванайсети-тринайсети век нататък символът на лабиринта се беше появявал често в преписвани на ръка средновековни ръкописи, обикаляли манастирите и дворците в Европа, а писарите бяха разкрасявали и усъвършенствали илюстрациите, като бяха създавали изображения, превърнали се в тяхна запазена марка.

В началото на средновековието като най-разпространен се беше наложил съвършеният от математическа гледна точка лабиринт с единайсет окръжности, дванайсет стени и четири оси. Алис разгледа репродукцията на лабиринта, изсечен върху стената на църквата „Свети Панталеон“, строена през тринайсети век в Арсера, Северна Испания, и на друг, малко по-ранен, от катедралата в Лука, Тоскана. Отвори сайт с карта, на която беше посочено къде в европейските църкви, параклиси и катедрали има лабиринти.

„Невероятно!“

Направо не повярва на очите си. Във Франция имаше повече лабиринти, отколкото в цяла Италия, Белгия, Германия, Испания, Англия и Ирландия, взети заедно: Амиен, Сен Кантен, Арас, Сент Омер, Кан и Бейо в Северна Франция, Поатие, Орлеан, Санс и Оксер в средата, Тулуза и Мирпоа на югозапад, списъкът нямаше край.

Най-прочутият лабиринт върху под беше в Северна Франция, в средата на нефа на първата — и най-внушителна — сред средновековните катедрали: катедралата в Шартр.

Алис стовари длан върху масата, при което доста от посетителите се извърнаха възмутено. Ами да! Може ли да е толкова глупава! Шартр беше побратимен с родния й град Чичестър на южното крайбрежие на Англия. Всъщност за пръв път беше пътувала в чужбина, когато единайсетгодишна замина от училище на екскурзия в Шартр. Помнеше смътно, че през цялото време беше валяло и премръзнала и мокра, тя беше стояла сгушена в дъждобрана под внушителни каменни колони и сводове. Но виж, лабиринт не помнеше.

В катедралата на Чичестър нямаше лабиринт, но градът беше побратимен и с Равена в Италия. Алис прокара пръст по екрана, докато не откри каквото търсеше. В мраморния под на църква „Сан Витале“ в Равена беше вграден лабиринт. Според обяснителната бележка като размер той бе едва една четвърт от лабиринта в Шартр и датираше от много по-ранен исторически период, може би още от пети век след Христа, въпреки това обаче беше същият.

Алис избра пасажите и ги прехвърли в текста, който искаше да разпечата, после натисна клавиша. След като принтерът се включи, тя написа в правоъгълника на „Търсене“ „Катедрала Шартр Франция“.

Научи, че макар още през осми век на мястото да е имало постройка, сегашната катедрала в Шартр е вдигната през тринайсети век. Още оттогава със сградата се свързвали какви ли не езотерични схващания и представи. Мълвяло се, че между сводестия й таван и каменните стълбове се крие изключително важна тайна. Въпреки упоритите усилия на Римокатолическата църква тези предания и митове продължавали да се ширят.

Никой не знаел по чия заповед и защо е бил построен лабиринтът.

Алис избра абзаца, който й трябваше, после излезе от сайта.

Разпечата и последната страница. Хората наоколо вече се приготвяха да си тръгват.

Алис се нареди на опашката, за да плати. Чакащите напредваха бавно. Мислите й отново се върнаха към лабиринта.

Дали беше възможно сред стотиците изображения, които беше разглеждала, сред хилядите думи да няма и едно-единствено съответствие на каменния лабиринт при връх Суларак?

„Не е изключено, но е малко вероятно.“

Мъжът зад нея стоеше прекалено близко. Алис се обърна и го изгледа ядосано. Той отстъпи крачка. Лицето му й се стори някак познато.

— Oui, merci^[1] — каза тя и застана пред гишето.

Точно когато излезе на стълбите пред библиотеката, камбаните на „Сент Етиен“ започнаха да бият за седем часа.

Беше време да потегля, затова забърза към отсрещния бряг на реката, където беше оставила автомобила. Погълната от мислите си, не забеляза мъжа от опашката, който вървеше на безопасно разстояние след нея. Не го забеляза и докато се вливаше в потока автомобили. Мъжът извади телефон и започна да набира.