Кейт Мос
Лабиринтът (23)

16.

Беше единайсет часът вечерта, когато Алис навлезе в предградията на Тулуза. Беше много уморена, за да продължи към Каркасон, и реши да потърси къде да пренощува.

Пътуването сякаш трая само миг. Главата й беше пълна с разбъркани образи на скелетите и на ножа между тях, на бялото лице, изникнало пред нея от мъртвешки сивата светлина, на момчето, повалено на земята пред църквата във Фоа. Дали беше мъртво?

„И лабиринтът.“ Накрая Алис винаги стигаше до лабиринта. Реши, че е обхваната от параноя. „Просто се озова на неподходящо място в неподходящо време.“ Но никак не беше убедена, че е така.

Изхлузи обувките и както беше с дрехите, легна на леглото. Всичко в стаята беше евтино. Безлика пластмаса и шперплат, сиви плочки и имитация на дърво. Чаршафите бяха много колосани и я жулеха.

Извади от раницата малцово уиски „Бушмилс“. В бутилката бяха останали към два пръста. Най-неочаквано Алис усети как на гърлото й засяда буца. Беше пазила остатъците от уискито за последната си вечер на археологическите разкопки. Пак набра номера на Шийла, но и този път се включи гласова поща. Алис се пребори някак с раздразнението и остави поредното съобщение. Ядоса се, че Шийла продължава с нейните игри.

Изпи с уискито две болкоуспокояващи хапчета, после си легна и угаси лампата. Беше капнала от умора. Главата й бумтеше, подутата й китка пареше, раната на ръката я болеше ужасно.

В стаята беше задушно и горещо. Алис дълго се мята, чу как камбаните отброяват полунощ, после и един часа и накрая стана и отвори прозореца. Това не помогна особено. Мислите й не искаха да се успокоят. Тя опита да си представи бели пясъци и бистра синя вода, карибски плажове и хавайски залези, но съзнанието й отново и отново я връщаше към сивата скала и леденостудения подземен въздух в планината.

Страхуваше се да заспи. Ами ако сънят отново се върнеше?

Часовете се изнизваха бавно. Устата й беше пресъхнала, от уискито сърцето й прескачаше. Умът й най-сетне се предаде чак когато белезникавата предизгревна светлина пропълзя иззад опърпаните краища на пердетата.

 

 

Този път сънят беше различен.

Тя яздеше през снега дорест кон. Зимната му козина беше гъста и лъскава, в бялата му грива и опашка беше вплетена червена панделка. Алис беше облечена като за лов: с най-хубавото си наметало с качулка, поръбено с кожа от катерица, и с дълги кожени ръкавици с кожа на бялка, които й стигаха чак до лактите.

До нея на сив скопен кон, по-едър и як, с черна грива и опашка, яздеше мъж. Той постоянно придърпваше юздите, за да озапти коня. Кестенявата му коса беше прекалено дълга, стигаше до раменете. Наметалото му от синьо кадифе се развяваше отзад. Мъжът носеше кама на кръста. На врата му висеше сребърна верига със зелен камък.

Мъжът току поглеждаше Алис с нещо средно между гордост и собственическо чувство. Връзката между двамата беше силна. Алис се намести насън и се усмихна.

Някъде в далечината екна ловджийски рог, който огласи ледения декемврийски въздух в знак, че хрътките са надушили дирята на вълк. Алис знаеше, че е декември, особен месец. Знаеше и че е щастлива.

После светлината се промени.

Сега тя беше сама в гора, която не познаваше. Дърветата бяха по-високи и по-гъсти, голите им усукани клони се чернееха като пръстите на мъртвец на фона на бялото от снега небе. Някъде зад нея, невидими и страховити, хрътките я догонваха, тръпнещи от обещанието за кръв.

Тя вече беше не ловецът, а плячката.

Гората се тресеше от хиляди чаткащи копита, които се приближаваха все повече. Сега вече Алис чуваше крясъците на преследвачите си. Те си подвикваха на език, който Алис не разбираше, но тя знаеше, че търсят нея.

Конят й се препъна. Хвърли я и тя падна на твърдата земя. Рамото й изпука и я проряза силна болка. Парче дърво, замръзнало и твърдо като връх на стрела, беше разкъсало ръкава й и се беше забило в ръката.

Стиснала очи, Алис отчаяно задърпа парчето, докато не го извади. Спря кръвта с подгъва на наметалото, скочи и хукна през голите клони и вледенените шубраци. Чупливите вейки пукаха под нозете й, мразовитият въздух я щипеше по бузите, в очите й избиха сълзи.

Сега ушите й пищяха по-силно и по-настойчиво и тя се почувства съвсем лека. Безплътна като призрак.

Изведнъж гората свърши и Алис се озова на края на урва. Нямаше накъде да бяга. Под краката й зееше обрасла с дървета пропаст.

Отпред беше заснежената по върховете планина, разпростряла се докъдето поглед стига. Беше толкова близо, та на Алис й се стори, че стига да се пресегне, и ще я докосне.

Тя се намести притеснена насън.

„Искам да се събудя. Нека се събудя, моля.“

Замъчи се да се отърси от съня, но не успя. Той я беше стиснал здраво в гънките си.

От прикритието на гората изскочиха кучетата, които залаяха и заръмжаха. Затракаха със зъби, от дъха им във въздуха се образуваха валма пара, от устата им потече кървава слюнка. Върховете на копията на ловците проблеснаха ярко в сгъстяващия се мрак. Очите им бяха изпълнени с омраза и възбуда. Алис ги чу как си шушукат и се смеят.

— Hérétique, hérétique^[1].

Решението беше взето за стотна от секундата. Дори да беше дошло време да умре, Алис нямаше да допусне да я убият такива мъже. Вдигна и разпери ръце, после скочи и предаде тялото си на въздуха.

Светът тутакси притихна.

Времето изгуби смисъла си, докато Алис падаше бавно и полека, с издути около нея зелени поли. Чак сега усети, че на гърба й има закачено нещо, парче плат във формата на звезда. Не, не на звезда, а на кръст. На жълт кръст. Rouelle. Докато непознатата дума нахлуваше в съзнанието й, а после също толкова бързо го напускаше, кръстът се разхлаби, откачи се и политна като есенен лист.

Земята не се приближи. Алис вече не се страхуваше. Още докато образите от съновидението се разпадаха и изчезваха, подсъзнателно разбра онова, което съзнанието й не можеше да схване. Че пада не тя, Алис, а някой друг.

И че това е не съновидение, а спомен. Частица от живот, изживян много, много отдавна.