Наистина бе ужасен. Считаха го за един от най-известните и изтънчени мъже в светското общество, а се бе превърнал в плах ученик, който очакваше и най-малката похвала от Пенелопе Федърингтън.

Пенелопе Федърингтън, за бога!

Не че на нея й имаше нещо, разбира се, побърза да си напомни. Само че тя беше… ами… Пенелопе.

— Естествено, че ми хареса — изрече с лека усмивка. — Току-що ти го казах.

— Какво бе първото нещо, което ти направи впечатление? — попита я, решавайки, че може и да се държи като пълен идиот, след като вече е тръгнал в тази посока.

Тя дяволито се засмя.

— Всъщност, първото нещо, което ми направи впечатление, бе фактът, че почеркът ти е доста по-добър, отколкото бих предположила.

Той се намръщи.

— Какво означава това?

— Трудно ми е да си те представя как упражняваш завъртулките си, приведен над бюрото — отвърна тя и присви ъгълчетата на устните си, за да възпре една усмивка.

Ако изобщо някога имаше подходящ момент за справедливо възмущение, това определено бе сега.

— Нека те уведомя, че съм прекарал много часове в учебната стая, приведен над бюрото, както деликатно се изрази.

— Сигурна съм — измърмори.

— Хммм.

Тя сведе поглед в очевиден опит да не се усмихне.

— Много съм добър в заврънкулките — добави той. Това вече се бе превърнало в игра, но му беше някак забавно да играе ролята на капризен ученик.

— Очевидно — отвърна тя. — Много ми харесаха тези на х-то. Чудесно написани. Доста… завъртени.

— Наистина.

Тя успя да запази сериозното си изражение.

— Наистина.

Погледът му се отмести от нея и за момент той се почувства необяснимо срамежлив.

— Радвам се, че ти хареса.

— Беше прекрасен — каза тя с мек и някак далечен глас. — Наистина прекрасен и… — отмести поглед и се изчерви. — Ще си помислиш, че съм глупава.

— Никога — зарече се.

— Ами, мисля, че една от причините да ми хареса толкова бе това, че можех някак да усетя, че ти е доставяло удоволствие да го пишеш.

Колин замълча за момент. Никога не му бе хрумвало, че му е харесвало да пише — това бе просто нещо, което правеше.

Правеше го, защото не можеше да си представи да не го стори. Как би могъл да пътува из чужди страни и да не си води записки за това, което вижда, преживява и вероятно най-важно — това, което чувства?

Но когато се замисли, осъзна, че е усещал странен прилив на задоволство, когато записваше особено подходяща фраза или изречение, което му се струваше особено вярно. Имаше далечен спомен за момента, в който бе написал пасажа, който Пенелопе бе прочела. Бе седнал на брега по залез, слънцето все още топлеше кожата му, а пясъкът бе едновременно груб и мек под краката му. Моментът бе божествен — наситен с топлото, мързеливо чувство, което изпълва човек само в разгара на лятото — или на съвършените плажове на Средиземноморието — и се опитваше да намери точния начин да опише водата.

Беше седял там цяла вечност — със сигурност поне половин час — с перо над листа в очакване на вдъхновение. Внезапно бе осъзнал, че температурата е точно като на леко охладняла вода за вана и на лицето му е бе разляла широка, доволна усмивка.

Да, доставяше му удоволствие да пише. Странно как не го бе осъзнал досега.

— Хубаво е човек да има нещо в живота си — тихо каза Пенелопе. — Нещо, което му носи удовлетворение и изпълва часовете му с усещане за цел — кръстоса ръце в скута си и сведе поглед. Изглеждаше напълно погълната от кокалчетата на пръстите си. — Никога не съм разбирала предполагаемите радости от бездейния живот.

Колин искаше да повдигне брадичката й с пръсти, да погледне в очите й, и да я попита: „А какво правиш ти, за да изпълниш часовете си с усещане за цел?“. Но не го стори. Щеше да е твърде дръзко и би означавало да признае пред себе си колко много се интересува от отговора.

Затова зададе въпроса, без да мърда ръцете си.

— Нищо особено — отвърна тя, все още изследвайки ноктите си. След кратка пауза внезапно вдигна поглед и брадичката й се повдигна толкова бързо, че той направо се замая. — Обичам да чета — каза. — Всъщност чета доста. От време на време бродирам, но не съм много добра. Иска ми се да има и друго, но, ами…

— Какво? — подтикна я Колин.

Пенелопе поклати глава.

— Нищо. Трябва да си благодарен, че можеш да пътуваш. Много ти завиждам.

Последва дълго мълчание — не неловко, но въпреки това странно, и накрая Колин рязко каза:

— Не е достатъчно.

Тонът му бе толкова различен от разговора до момента, че Пенелопе можеше само да се втренчи в него.

— Какво имаш предвид? — попита накрая.

Той безгрижно сви рамене.

— Човек не може вечно да пътува — това би развалило цялото удоволствие.

Тя се засмя, погледна го и осъзна, че е сериозен.

— Съжалявам — изрече. — Не исках да бъда груба.

— Не беше груба — каза й и отпи от лимонадата си. Тя плисна по масата, когато той постави чашата, очевидно не бе свикнал да си служи с лявата ръка. — Две от най-хубавите неща на пътуването — обясни, докато изтриваше устни с една от чистите салфетки, — са тръгването и завръщането, а и семейството ми ми липсва твърде много, за да замина за неопределено време.

Пенелопе нямаше какво да отговори, или поне нищо, което да не прозвучи банално, затова просто го изчака да продължи.

Той замълча за момент, след това се смръщи и рязко затвори дневника си.

— Това няма значение. То е само за мен.

— Не е необходимо да е така — меко каза тя.

Дори да я беше чул, не го показа.

— Много е хубаво и е приятно да си водя дневник, докато пътувам — продължи. — Но, когато съм у дома, нямам какво да правя.

— Трудно ми е да го повярвам.

Той не отговори, а се пресегна за парче сирене от подноса. Пенелопе проследи как се променя изражението му, докато го изяждаше и посягаше за лимонадата. Изглеждаше някак по-нащрек, по-нервен, когато попита:

— Напоследък чела ли си „Уисълдаун“?

Тя премигна при тази внезапна промяна на темата.

— Да, разбира се, защо? Не го ли четат всички?

Въпросът й бе подминат с махване на ръка.

— Забелязала ли си как ме описва?

— Ааа, почти винаги в благоприятна светлина, нали?

Понечи отново да махне с ръка и то доста пренебрежително, поне според нея.

— Да, да, но не там е въпросът — каза разсеяно.

— Човек би си помислил, че въпросът по-скоро е — раздразнено отвърна Пенелопе, — дали си бил сравняван с презрял цитрусов плод?

Той подсвирна и два пъти отвори и затвори уста, преди да изрече накрая:

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, до този момент не си спомнях, че те е наричала така — спря, замисли се момент и добави. — Всъщност, все още не си спомням.

— Всичко е наред — каза му с най-доброто си изражение тип „аз имам чувство за хумор“. — Отдавна го преодолях, уверявам те. А и винаги съм харесвала портокали и лимони.

Той отново понечи да каже нещо, спря, погледна я прямо и изрече:

— Надявам се, че това, което ще кажа, няма да е ужасно нечувствително или обидно, имайки предвид, че като цяло има много малко неща, за които бих могъл да се оплача.

Подтекстът беше, че може би тя има, осъзна Пенелопе.

— Но ти казвам — продължи с открит и сериозен поглед, — защото мисля, че може би ще ме разбереш.

Това беше комплимент. Странен и нетипичен, но все пак комплимент. Нямаше нещо, което Пенелопе да иска повече от това да положи ръка върху неговата, но, разбира се, не можеше, затова само кимна и каза:

— Можеш да ми кажеш всичко, Колин.

— Братята ми… — започна той. — Те са… — спря и се взря невиждащо в прозореца, преди накрая да се извърне към нея и да каже. — Те са постигнали много. Антъни е виконт и Бог знае, че не бих желал подобна отговорност, но той… има цел в живота. Цялото ни наследство е в неговите ръце.

— Дори повече от това, мисля — меко изрече Пенелопе.

Той я погледна въпросително.

— Мисля, че брат ти се чувства отговорен за цялото семейство — каза тя. — Предполагам, че това е тежък товар.

Колин опита да запази спокойно изражението си, но никога не се бе справял особено добре със стоицизма и вероятно на лицето му се бе изписала изненада, тъй като Пенелопе почти се изправи от мястото си, бързайки да добави.

— Не искам да кажа, че той има нещо против! Това е част от самия него.

— Точно! — възкликна Колин сякаш току-що бе открил нещо, което наистина бе важно, за разлика от този… този… този нелеп разговор за собствения му живот. Нямаше от какво да се оплаква. Знаеше, че няма от какво да се оплаква и все пак…

— Знаеш ли, че Бенедикт рисува? — чу се да пита.

— Разбира се — отвърна тя. — Всички знаят, че рисува. Една от картините му е в Националната галерия. Мисля, че скоро планират да изложат там и втора. Още един пейзаж.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Елоиз ми каза.

Той отново се отпусна.

— Значи трябва да е вярно. Не мога да повярвам, че никой не ми го е споменал.

— Теб те нямаше — напомни му.

— Това, което се опитвам да кажа — продължи, — е, че и двамата имат цел в живота си. Аз нямам нищо.

— Това не може да е вярно.

— Човек би си помислил, че аз би трябвало да знам.

Тя се отпусна назад при резкия му отговор.

— Зная какво мислят хората за мен — започна и макар Пенелопе да си казваше, че ще запази мълчание, ще му позволи да се изкаже до края, все пак не можа да се сдържи да не го прекъсне.

— Всички те харесват — избърза да каже. — Обожават те.

— Зная — простена той, като изглеждаше едновременно наранен и смутен. — Но… — прокара ръка през косата си. — Боже, как да го кажа, без да прозвуча като абсолютен задник?

Очите на Пенелопе се разшириха.

— Писна ми да ме мислят за празноглав чаровник — избъбри накрая.

— Не бъди глупав — каза тя мигновено.

— Пенелопе…

— Никой не мисли, че си глупав.

— Как…

— Защото съм закотвена в Лондон повече години, отколкото на човек му се полагат — остро отвърна. — Може да не съм най-популярната жена в града, но след десет години съм се наслушала на достатъчно клюки и лъжи и глупави мнения, и никога — дори веднъж не съм чула някой да те нарече глупав.

Той се втренчи в нея за момент, малко изненадан от страстната й защита.

— Нямах предвид точно глупав — изрече меко и, надяваше се, смирено. — По-скоро… безсъдържателен. Дори лейди Уисълдаун ме нарича чаровник.

— И какво лошо има в това?

— Нищо — сопна се той, — ако не го правеше през ден.

— Тя публикува само през ден.

— Именно — изстреля той в отговор. — Ако смяташе, че в мен има нещо повече от така наречения ми легендарен чар, не мислиш ли, че досега щеше да го каже?

Пенелопе замълча за момент и после промълви:

— Наистина ли има значение какво мисли лейди Уисълдаун?

Той се приведе напред, опирайки ръце на коленете си и извика от болка, когато — със закъснение — си припомни нараняването си.

— Пропускаш най-важното — каза и подсвирна, докато отново притискаше дланта си. — Изобщо не ме интересува лейди Уисълдаун, но независимо дали ми харесва, или не, тя представлява останалата част от висшето общество.

— Предполагам, че има много хора, които не биха се съгласили с това изявление.

Той вдигна вежди.

— Включително и ти?

— Всъщност намирам, че лейди Уисълдаун е доста проницателна — каза и събра ръце в скута си.

— Жената те е нарекла презрял пъпеш!

Две червени петна пламнаха на бузите й.

— Презрял цитрусов плод — процеди. — Уверявам те, че има голяма разлика.

Точно в този момент и на това място Колин реши, че женският мозък е напълно неразбираем орган, който един мъж не трябва дори да се опитва да проумее. Не съществуваше жива жена, която би могла да стигне от точка А до точка Б, без преди това да се отбие до В, Г, Х и 12 по пътя.

— Пенелопе — изрече той накрая, гледайки я невярващо, — жената те е обидила. Как можеш да я защитаваш?

— Не е казала нищо друго, освен истината — отвърна тя и скръсти ръце. — Всъщност е доста мила, откакто майка ми започна да ми позволява сама да избирам дрехите си.

Колин простена.

— Със сигурност говорехме за нещо друго. Кажи ми, че целта не бе да обсъждаме гардероба ти.

Пенелопе присви очи.

— Мисля, че обсъждахме колко си недоволен от живота си като най-популярния мъж в Лондон.

Гласът й се повиши при последните няколко думи и Колин осъзна, че току-що е бил сгълчан. И то сериозно.

Което му се стори изключително дразнещо.

— Не зная защо реших, че ще разбереш — отсече и се ядоса на детинската нотка в гласа си, която не успя да избегне.

— Съжалявам — каза тя, — но ми е малко трудно да седя тук и да слушам как се оплакваш, че животът ти е едно нищо.

— Не казах това.

— Определено го каза!

— Казах, че нямам нищо — поправи я, опитвайки се да не трепне, когато осъзна колко глупаво прозвучаха думите му.

— Ти имаш повече от всеки друг, когото познавам — каза, като заби пръст в рамото му. — Но ако не го осъзнаваш, тогава може би си прав… животът ти е едно нищо.

— Твърде трудно е да се обясни — кисело измърмори той.

— Ако искаш нова посока на живота си — изрече тя, — тогава, за бога, избери нещо и се занимавай с него. Всичко е пред теб, Колин. Ти си млад, богат и си мъж — гласът на Пенелопе стана горчив и изпълнен със съжаление. — Можеш да правиш, каквото си поискаш.

Той се смръщи, което не я изненада. Когато хората бяха убедени, че имат проблеми, последното, което искаха да чуят, бе лесно и просто решение.

— Не е толкова просто — каза той.

— Точно толкова просто е — тя се взря в него продължително и се зачуди, може би за първи път в живота си, кой точно бе той.

Мислеше си, че знае всичко за него, но не и че си води дневник.

Нито, че бе склонен да избухва.

Или, че не е доволен от живота си.

И определено не знаеше, че е толкова капризен и разглезен, че да усеща недоволство, когато, Бог му бе свидетел, нямаше причина за това. Какво право имаше да е нещастен от живота си? Как смееше да се оплаква и то на нея?

Тя се изправи и събра полите си, сякаш за да се защити.

— Следващия път, когато решиш да се оплакваш от изпитанията и несгодите от световното обожание, се опитай да се поставиш на мястото на една стара мома поне за ден. Виж какво е усещането и ме уведоми от какво точно искаш да се оплачеш.

И докато Колин седеше отпуснат на канапето и се взираше в нея, сякаш бе някакво странно същество с три глави, дванадесет пръста и опашка, тя бързо напусна стаята.

Това, реши докато се спускаше по стълбите пред „Номер пет“, бе най-прекрасното напускане на сцената през целия й живот.

Твърде жалко, че мъжът, когото оставяше след себе си, бе единственият, в чиято компания искаше да бъде.

Колин се чувстваше ужасно през целия ден.

Ръката го болеше адски, въпреки брендито, с което напояваше и кожата, и устата си. Посредника по недвижими имоти, занимаващ се с наемането на малката къща с тераса, която бе открил в Блумсбъри, го информира, че предишният наемател има затруднения и Колин няма да може да се нанесе в този ден, както бе планирал — и дали би се съгласил да е следващата седмица?

И като капак на всичко — подозираше, че може да е нанесъл непоправими вреди на приятелството си с Пенелопе.

Което го караше да се чувства възможно най-зле, тъй като първо — високо ценеше приятелството си с Пенелопе, второ — не бе осъзнал точно колко цени приятелството си с Пенелопе, и трето — това го караше да се чувства леко паникьосан.

Пенелопе бе постоянна величина в живота му. Приятелка на сестра му — тази, която винаги стоеше по ъглите на партитата — беше наблизо, но без в действителност да участва.

Но изглежда светът се променяше. Беше се върнал в Англия едва преди две седмици, а Пенелопе вече се бе променила. А може би той се бе променил. Или тя не се бе променила, а само начинът, по който гледаше на нея бе различен.

Бе важна за него. Не знаеше по какъв друг начин да го опише.

След като десет години тя просто… присъстваше наоколо, беше доста странно да придобие такова голямо значение.

Не му харесваше, че се бяха разделили в такива неопределени отношения този следобед. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал неудобно с Пенелопе, никога… не, това не беше вярно. Имаше един момент… мили боже, преди колко години беше? Шест? Седем? Майка му го тормозеше да се жени, което не бе нищо ново, само че този път бе предложила Пенелопе като потенциална булка, което беше ново, а Колин не бе в настроение да се справи със сватовничеството на майка си по обичайния начин — тоест да я дразни в отговор.

А тя просто не спря. Говореше за Пенелопе ден и нощ, докато Колин накрая не напусна страната. Не твърде далеч — само едно кратко пътуване до Уелс. Наистина, какво си мислеше майка му?

Когато се бе завърнал, тя, разбира се, бе пожелала да говори с него… само че този път причината бе, че сестра му Дафни отново бе бременна и искаше да го обяви пред цялото семейство. Само че как можеше да го знае? Затова не очакваше с нетърпение посещението й, тъй като бе сигурен, че ще се изправи срещу много, и то не особено прикрити, намеци за брак. Тогава бе попаднал на братята си и те бяха започнали да го дразнят на същата тема, както само братята могат и докато се усети, вече бе обявил на висок глас, че няма да се ожени за Пенелопе Федърингтън!

Само че Пенелопе бе застанала точно до вратата, с ръка, притисната към устата и очи, широко разтворени от болка, объркване и вероятно още дузина други неприятни емоции, но бе твърде засрамен, за да се опита да вникне в тях.

Това бе един от най-ужасните моменти в живота му. Всъщност толкова ужасен, че се опитваше да не си го спомня. Не мислеше, че Пенелопе някога бе проявявала интерес към него — или поне не повече, отколкото другите дами — но той я бе засрамил. Да избере точно нея, за да направи такова изявление…

Беше непростимо.

Поднесе й извиненията си, разбира се, и тя ги бе приела, но той никога не си бе простил напълно.

А сега я бе обидил отново. Не директно, но все пак трябваше да помисли малко по-дълго и по-задълбочено, преди да се оплаква от живота си.

По дяволите, дори на него му бе прозвучало глупаво. От какво имаше да се оплаква толкова? От нищо.

И все пак съществуваше тази мъчителна празнота. Копнеж по нещо, което не можеше да определи. Завиждаше на братята си, за бога, защото имаха своите страсти, нещо, което да оставят след себе си.

Единственото, което Колин бе оставил на света бяха страниците на „Хроники на висшето общество“ на лейди Уисълдаун. Каква шега.

Но всичко бе относително, нали? В сравнение с Пенелопе, той имаше твърде малко неща, от които да се оплаче.

Което вероятно означаваше, че е трябвало да запази разсъжденията за себе си. Не искаше да мисли за нея като за стара мома, но вероятно бе точно такава. А това не бе особено уважавана позиция в английското общество.

Всъщност, това бе положение, от което много хора биха се оплаквали. Горчиво.

Пенелопе винаги бе изглеждала като стоик — може би недоволна от съдбата си, но поне сякаш я е приела.

И кой знае? Може би таеше надежди и мечти за нещо повече от живот, който да споделя с майка си и сестра си в малкия им дом на Маунт Стрийт. Може би имаше собствени планове и стремежи, но ги пазеше за себе си, скрити зад завеса от достойнство и добро настроение.

Може и в нея да имаше нещо повече от това, което се виждаше на повърхността. И вероятно, помисли с въздишка, заслужаваше извинение.

Не бе особено сигурен за какво трябва да се извини, нито, че има нещо конкретно, което да го изисква.

Но ситуацията определено изискваше нещо.

О, по дяволите! Сега щеше да се наложи да отиде на музикалната вечеринка на Смайт-Смит довечера. Това беше болезнено, крайно немузикално годишно събитие. Точно когато човек решеше, че всички дъщери на Смайт-Смит са пораснали, се появяваше някоя нова братовчедка да заеме мястото им, като всяка следваща разбираше от музика по-малко и от предишната.

Само че тази вечер Пенелопе щеше да е там, което означаваше, че и Колин трябваше да присъства.

Към следващата част или към съдържанието

Джулия Куин Да завладееш мистър Бриджъртън (6)

Метаданни

Данни

Да завладееш мистър Бриджъртън

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 6

Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (6)