Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (24)

Епилог

Бедфорд Скуеър

Блумсбъри, Лондон, 1825

— Пристигна! Пристигна!

Пенелопе вдигна поглед от листите, покрили бюрото й. Колин бе застанал на вратата на малкия й кабинет и подскачаше от крак на крак като ученик.

— Книгата ти! — възкликна тя и скочи на крака толкова бързо, колкото позволяваше наедрялото й тяло. — О, Колин, дай да видя. Нека видя. Нямам търпение!

Той не можа да сдържи усмивката си, докато й подаваше книгата.

— Ооо — благоговейно изрече тя с тънкото, подвързано с кожа томче в ръце. — О, мили боже — вдигна книгата към лицето си и дълбоко вдиша. — Направо обожавам уханието на нови книги?

— Погледни тук, погледни тук — нетърпеливо каза той и показа името си на предната корица.

Пенелопе засия.

— Виж ти. Колко елегантно — тя прокара пръст по думите, докато ги четеше. — „Един англичанин в Италия, от Колин Бриджъртън“.

Той имаше вид, сякаш ще се пръсне от гордост.

— Изглежда добре, нали?

— Изглежда повече от добре, направо идеално! Кога ще излезе „Един англичанин в Кипър“?

— Издателят каза на всеки шест месеца. След това искат да издадат „Един англичанин в Шотландия“.

— О, Колин, толкова се гордея с теб.

Той я дръпна в прегръдката си и опря брадичка на главата й.

— Не бих се справил без теб.

— Напротив — лоялно отвърна тя.

— Замълчи и приеми похвалите.

— Много добре — каза тя и се ухили, макар той да не можеше да види лицето й. — Нямаше да се справиш. Очевидно е, че никога нямаше да те издадат, без толкова талантлив редактор.

— Няма да ме чуеш да възразявам — меко каза той и целуна върха на главата й, преди да я пусне. — Седни — добави. — Не трябва да стоиш права толкова дълго.

— Добре съм — увери го тя, но така или иначе седна. Колин се държеше прекалено покровителствено от момента, в който му каза, че е бременна, а сега, когато до раждането оставаше само месец, бе направо непоносим.

— Какви са тези листи? — попита той, хвърляйки поглед към написаното.

— Това? О, нищо — тя започна да събира листите на купчини. — Просто един малък проект, по който работя.

— Наистина ли? — той седна срещу нея. — Какъв?

— Ами… всъщност…

— Какъв, Пенелопе? — попита той, силно развеселен от заекването й.

— Нямах занимание, след като приключих с редактирането на дневниците ти — обясни тя, — и открих, че писането ми липсва.

Той се усмихна и се наведе напред.

— И над какво работиш?

Тя се изчерви, без да е сигурна защо.

— Роман.

— Роман? Но това е чудесно, Пенелопе!

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Как се казва?

— Е, написала съм само дузина страници — каза тя, — и има още много работа за вършене, но освен ако не реша да го променя твърде много, мисля да го нарека „Аутсайдерката“.

Погледът му стана топъл, почти замъглен.

— Наистина ли?

— Малко е автобиографичен — призна тя.

— Само малко? — попита той.

— Само малко.

— Но има щастлив край?

— О, да — разпалено отвърна тя. — Трябва.

— Трябва?

Тя протегна ръка през масата и я постави върху неговата.

— Справям се само с щастливи завършеци — промълви. — Не знам как да напиша нещо друго.