Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (2)

Глава 2

„Сред висшето общество винаги е било модерно да се оплакваш от скука, но тазгодишната група редовни посетители на партита е издигнала досадата до изкуство. Човек не може да направи и две крачки на някое светско събитие тези дни, без да чуе фразата «ужасно скучен» или «безнадеждно банален». Наистина, настоящият автор дочу, че дори Кресида Туомбли наскоро е отбелязала, че може да умре от безкрайна скука, ако й се наложи да посети още някоя музикална вечеринка.

Настоящият автор трябва да се съгласи с лейди Туомбли по този въпрос — макар групата дебютантки да е приятна, сред тях няма и една прилична музикантка.

Ако има някакво лекарство за тази болест на скуката, това със сигурност ще е празникът в Бриджъртън Хаус. Ще се събере цялото семейство заедно с около стотина техни най-близки приятели, за да отпразнуват рождения ден на вдовстващата виконтеса.

Смята се за невъзпитано да се споменава възрастта на една дама, затова настоящият автор няма да разкрива кой точно рожден ден празнува лейди Бриджъртън.

Но не се бойте! Настоящият автор знае!“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 9 април 1824

 

Изразът „стара мома“ обикновено предизвиква паника или съжаление, но Пенелопе започваше да осъзнава, че да си неомъжена си има определени предимства.

На първо място, никой не очакваше от старите моми да танцуват на баловете, което означаваше, че Пенелопе вече не бе принудена да се навърта покрай подиума за танци и да се оглежда, преструвайки се, че не й се танцува особено. Сега можеше просто да стои настрани с другите стари моми и придружителките. Разбира се, все още й се танцуваше — това й харесваше, а и беше наистина добра, не че някой бе забелязал — но бе много по-лесно да се преструва на незаинтересована, когато бе далеч от валсиращите двойки.

Второ, броят часове, прекарани в скучен разговор, драстично бе намалял. Мисис Федърингтън официално се бе отказала от надеждата Пенелопе да си намери съпруг, затова бе спряла да я бута на пътя на всеки третокласен благороден джентълмен. Порша никога не бе смятала сериозно, че Пенелопе има шанс да привлече вниманието на някой първокласен или второкласен, което вероятно бе така, но повечето от третокласните имаха причина да бъдат определяни за такива. И за съжаление това най-често бе тяхната личност, или по-скоро пълната им безличност. Това, съчетано със свенливостта на Пенелопе в присъствието на непознати, не предполагаше особено интересни разговори.

И на последно място, можеше отново да яде. Като се имаше предвид какво количество храна се сервираше на светските партита, бе направо влудяващо, че дамите, които си търсят съпруг, не трябваше да показват нещо, по-силно от апетит на птиченце. Това, радостно си помисли Пенелопе, докато отхапваше от най-вкусния еклер извън пределите на Франция, вероятно бе най-голямото предимство да бъдеш стара мома.

— Мили боже — простена. Ако грехът можеше да възприема физическа форма, то със сигурност щеше да е сладкиш. За предпочитане сладкиш с шоколад.

— Толкова ли е хубаво, а?

Пенелопе се задави с еклера, закашля се и част от крема се разхвърча във въздуха.

— Колин — произнесе задавено, като отчаяно се молеше най-големите парченца да не са улучили ухото му.

— Пенелопе — той се усмихна топло. — Толкова е хубаво, че те виждам.

— Аз също.

Той се залюля на пети — веднъж, два, три пъти — и каза:

— Изглеждаш добре.

— Ти също — каза тя, твърде заета да се чуди къде да остави еклера, за да помисли как да разнообрази разговора.

— Хубава рокля — каза и посочи зелената й копринена одежда.

Тя иронично се усмихна и обясни:

— Не е жълта.

— Не е — той се ухили и ледът се разчупи. Странно, човек би си помислил, че езикът й ще бъде вързан в присъствието на мъжа, когото обичаше, но в Колин имаше нещо, което успокояваше всички.

Пенелопе си бе мислила неведнъж, че може би част от причината да го обича, бе фактът, че я караше да се чувства удобно със самата себе си.

— Елоиз ми каза, че си прекарал страхотно в Кипър — изрече тя.

Той се ухили.

— Все пак не можах да устоя на родното място на Афродита.

Пенелопе усети, че и тя се усмихва. Доброто му настроение бе заразно, макар последното, което й се искаше, бе да обсъжда богинята на любовта.

— Толкова ли е слънчево, колкото казват всички? — попита. — Не, забрави, че съм попитала. По лицето ти личи, че е така.

— Доста съм загорял — каза той, като кимна. — Майка ми почти припадна, като ме видя.

— От удоволствие, сигурна съм — натърти Пенелопе. — Ти ужасно й липсваш, когато пътуваш.

Той се наведе напред.

— Хайде, Пенелопе, нали няма да започнеш и ти? Между майка ми, Антъни, Елоиз и Дафни направо мога да умра от чувство на вина.

— Не и Бенедикт? — не можа да се сдържи да попита тя.

Той я изгледа леко самодоволно.

— Извън града е.

— А, ясно, това обяснява мълчанието му.

Присвитите му очи напълно подхождаха на скръстените ръце.

— Винаги си била нахална, знаеш ли?

— Умело го крия — скромно изрече тя.

— Лесно е да разбере човек — сухо каза той, — защо сте толкова добри приятелки със сестра ми.

— Предполагам, че това бе комплимент?

— Съвсем сигурен съм, че бих застрашил здравето си, ако отговоря отрицателно.

Пенелопе се надяваше да измисли някакъв остроумен отговор, когато чу странен пльокащ звук. Погледна надолу и откри, че голяма жълтеникава част от крема се бе плъзнала от полуизядения й еклер и се бе приземила на чистия дървен под. Отново вдигна поглед само за да види, как в толкова зелените очи на Колин танцуват искрици смях, докато устните му се опитват да останат сериозни.

— Е, това е доста неудобно — каза Пенелопе, решавайки, че единственият начин да не умре от унижение, бе да посочи очевидното.

— Предлагам — каза Колин и елегантно изви вежди — да напуснем местопрестъплението.

Пенелопе погледна остатъкът, който все още бе в ръката й. Колин й отвърна с кимване към едно растение наблизо.

— Не! — изрече тя, а очите й се разшириха.

Той се наведе по-близо.

— Предизвиквам те.

Очите й се преместиха от еклера към растението и отново към лицето на Колин.

— Не бих могла — каза.

— В класацията на ужасните неща, това е относително дребна работа — изтъкна той.

Това си беше предизвикателство, а Пенелопе обикновено бе имунизирана срещу подобни детински забавления, но бе трудно да се устои на полуусмивката на Колин.

— Много добре — каза, изпъна рамене и пусна сладкиша в саксията. Отстъпи назад, за да оцени резултата и се огледа, за да провери дали някой, освен Колин, не я наблюдава. След това се наведе и обърна саксията така, че един разлистен клон покри доказателството.

— Не мислех, че ще го направиш — каза Колин.

— Както ти самият каза, това не е прекалено ужасно.

— Не, но това е любимата палма на майка ми.

— Колин! — Пенелопе се обърна, с намерението да протегне ръка и да вземе еклера. — Как можа да ме оставиш… Почакай за секунда — обърна се и присви очи. — Това не е палма.

Той бе самото въплъщение на невинността.

— Така ли?

— Това е миниатюрно портокалово дърво.

Той примигна.

— Наистина?

Тя му се намръщи. Или поне се надяваше, че се е намръщила. Трудно бе човек да се мръщи на Колин Бриджъртън. Дори майка му веднъж бе отбелязала, че е почти невъзможно да го смъмри.

Той просто се усмихваше, изглеждаше разкаян, казваше нещо забавно и човек не можеше да продължи да му се ядосва.

— Опитваше се да ме накараш да се почувствам виновна — каза Пенелопе.

— Всеки би могъл да сбърка една палма с портокалово дърво.

Тя се опита да не извърта очи.

— Ако не бяха портокалите.

Той замислено прехапа долната си устна.

— Да, хм, човек би си помислил, че те са показателни.

— Ти си ужасен лъжец, знаеш ли?

Той се изпъна и леко подръпна жилетката си, докато вдигаше брадичка.

— Всъщност съм прекрасен лъжец. Но това, в което съм наистина добър, е да се преструвам на смутен и очарователен, когато ме хванат.

Какво, чудеше се Пенелопе, би могла да отвърне на това? Защото определено нямаше никой, изглеждащ по-очарователно смутен от Колин Бриджъртън, с ръце — хванати зад гърба, очи — насочени към тавана и устни, които невинно си подсвиркват.

— Когато си бил дете — попита Пенелопе, като рязко смени темата, — някога наказвали ли са те?

Това мигновено прикова вниманието на Колин.

— Моля?

— Някога наказвали ли са те като дете? — повтори тя. — Сега някога наказват ли те?

Колин само се втренчи в нея, чудейки се дали тя има представа какво точно пита. Вероятно не.

— Ъъъ… — каза, главно защото не можа да измисли друго.

Тя снизходително въздъхна.

— И аз мислех, че не.

Ако той бе по-малко отстъпчив и ако това бе някой друг, а не Пенелопе Федърингтън, за която знаеше, че няма и една злобна кост в тялото си, можеше и да се обиди. Само че той беше необикновено сговорчив човек, а това, все пак, бе Пенелопе Федърингтън, която бе вярна приятелка на сестра му от Бог знае колко години и затова, вместо да я изгледа твърдо и цинично, което така и не бе усъвършенствал, само се усмихна и измърмори:

— И какво имаше предвид?

— Не мисли, че критикувам родителите ти — изрече тя с изражение, което бе едновременно невинно и иронично. — Не бих си и помислила да намеквам, че по някакъв начин са те разглезили.

Той любезно кимна.

— Просто… — наведе се напред сякаш щеше да му издаде голяма тайна. — Мисля, че би могъл да се измъкнеш дори от убийство, ако само го поискаш.

Той се закашля — за да си прочисти гърлото, а не защото не се чувстваше добре, но най-вече, защото бе страшно изненадан. Пенелопе бе толкова забавна личност. Не, това не бе съвсем точно. Тя бе… изненадваща. Да, това като че ли обобщаваше всичко. Много малко хора наистина я познаваха, определено нямаше репутация на пълноценен участник в разговорите. Той бе сигурен, че успява да изкара тричасови партита, без да използва нещо различно от едносрични думи.

Но когато Пенелопе бе в компанията на някой, с когото се чувстваше удобно — Колин осъзна, че той вероятно имаше привилегията да се числи към тази група — демонстрираше остроумие, иронична усмивка, както и доказателства за наличието на наистина интелигентен ум.

Не бе изненадан, че никога не е успяла да привлече сериозни ухажори, определено не бе красавица, макар при по-внимателен оглед да му изглеждаше по-привлекателна, отколкото си спомняше. В кестенявата й коса имаше червеникави нюанси, красиво подчертани от трептящите свещи, а кожата й бе прекрасна — тен с цвят на сметана и праскови, за постигането, на който дамите тормозеха лицата си с арсеник.

Но привлекателността на Пенелопе не бе от типа, който мъжете обикновено забелязваха, а обикновено свенливото й и, на моменти затворено, поведение не подчертаваше особено характера й.

И все пак, жалко, че не бе твърде популярна. Щеше да бъде много добра съпруга за някого.

— Значи казваш — произнесе той замислено, връщайки се към темата, — че трябва да обмисля дали да се насоча към престъпния живот?

— Нищо подобно — отвърна тя с престорено сериозна усмивка. — Просто подозирам, че би могъл да се измъкнеш с приказки от всяка ситуация. — Внезапно изражението й стана сериозно и тихо продължи: — Завиждам ти за това.

Колин изненада сам себе си, като протегна ръка с думите:

— Пенелопе Федърингтън, мисля, че трябва да танцуваш с мен.

А тя го изненада, като се засмя:

— Много мило от твоя страна, но вече не се налага да танцуваш с мен.

Гордостта му се почувства странно накърнена.

— Какво, по дяволите, имаш предвид с това?

Тя сви рамене.

— Вече е официално. Аз съм стара мома. И няма причина да танцуваш с мен само за да не се чувствам отхвърлена.

— Не затова танцувах с теб — възрази той, макар да знаеше, че е вярно. В половината от случаите се сещаше да я покани, защото майка му го побутваше, и то силно, по гърба, за да му напомни.

Тя го изгледа с леко съжаление, което го подразни — никога не бе мислил, че ще бъде съжаляван от Пенелопе Федърингтън.

— Ако мислиш, че ще ти позволя да се измъкнеш от един танц с мен сега, много се заблуждаваш.

— Няма нужда да танцуваш с мен само за да ми докажеш, че нямаш нищо против.

— Искам да танцувам с теб — направо изръмжа той.

— Много добре — каза тя след абсурдно продължителна пауза. — Определено би било невъзпитано от моя страна да откажа.

— Вероятно бе невъзпитано и да се съмняваш в намеренията ми — той пое ръката й, — но ще ти простя, ако ти можеш да си простиш.

Тя се препъна, което предизвика усмивка по лицето му.

— Мисля, че ще успея — каза задавено.

— Чудесно — усмихна й се ослепително. — Не би ми се искало да мисля, че ще живееш с вината.

Музиката започна, затова Пенелопе пое ръката му и направи реверанс в началото на менуета. Трудно бе да се води разговор по време на танца и това й даде възможност да се успокои и да събере мислите си.

Може би бе твърде рязка с Колин. Не трябваше да го мъмри, че я бе поканил на танц — тези моменти бяха сред най-скъпите й спомени. Имаше ли наистина значение дали го прави от съжаление? Щеше да е по-зле, ако изобщо не я канеше. Направи физиономия. И което бе по-лошо, това означаваше ли, че трябва да се извини?

— Някакъв проблем с еклера ли имаше? — попита Колин следващия път, когато пристъпиха един към друг.

Минаха цели десет секунди, преди да се озоват достатъчно близо, за да може тя да каже:

— Моля?

— Изглеждаш така, сякаш си глътнала нещо противно — каза той, този път силно, тъй като очевидно бе изгубил търпение да чака танцът да им позволи да говорят.

Няколко души ги изгледаха и дискретно отстъпиха встрани, сякаш Пенелопе наистина може да повърне направо на подиума.

— Трябва ли да го изкрещиш на целия свят? — изсъска тя.

— Знаеш ли — изрече той замислено, като елегантно се поклони заедно с края на музиката, — това беше най-силният шепот, който някога съм чувал.

Той бе непоносим, но Пенелопе нямаше да го каже на глас, защото щеше да прозвучи като героиня от някой второкачествен роман. Онзи ден бе прочела един, в който героинята използваше тази дума или някой от синонимите й на всяка втора страница.

— Благодаря ти за танца — каза, когато се отдалечиха от подиума за танци. И почти добави: „Можеш да кажеш на майка си, че си изпълнил задължението си“, но веднага съжали за този импулс. Колин не бе сторил нищо, с което да заслужи подобен сарказъм. Не бе негова вината, че мъжете танцуваха с нея само когато майките им ги принуждаваха. Той поне винаги се усмихваше и се смееше, докато изпълняваше дълга си, което бе повече, отколкото можеше да каже за останалата част от мъжкото население.

Той учтиво кимна и също измърмори някаква благодарност. Точно щяха да се разделят, когато чуха силен женски глас да излайва:

— Мистър Бриджъртън!

И двамата замръзнаха. Познаваха този глас. Всички го познаваха.

— Спаси ме — простена Колин.

Пенелопе погледна през рамо и видя скандалната лейди Данбъри да си пробива път към тях през тълпата и потрепери, когато вечният й бастун се приземи върху крака на една нещастна млада дама.

— Може би има предвид друг мистър Бриджъртън — предположи Пенелопе. — Все пак, има доста от вас и е вероятно…

— Ще ти дам десет лири, ако не ме изоставиш — избъбри Колин.

Тя започна да се бори да си поеме въздух.

— Не бъди глупав, аз…

— Двадесет.

— Готово! — каза тя с усмивка, не защото много се нуждаеше от парите, а по-скоро й доставяше удоволствие да ги измъкне от Колин. — Лейди Данбъри! — извика и се отправи към възрастната дама. — Колко се радвам да ви видя!

— Никой никога не се радва да ме види — остро каза лейди Данбъри, — освен може би племенника ми, а през половината време не съм сигурна и за него. Все пак благодаря, че излъга.

Колин запази мълчание, но тя въпреки това се обърна към него и силно го удари по крака с бастуна си.

— Добър избор е да танцуваш с тази — каза. — Винаги съм я харесвала. Има повече мозък от цялото й семейство, взето заедно.

Пенелопе отвори уста да защити поне по-малката си сестра, но лейди Данбъри излая:

— Ха! — и само след секунда добави. — Забелязах, че никой от вас не възрази.

— Винаги е удоволствие да ви видя, лейди Данбъри — каза Колин и й подари усмивка, която обикновено отправяше към някоя оперна певица.

— Сладкодумен е — обърна се лейди Данбъри към Пенелопе. — Трябва да внимаваш с него.

— Рядко е нужно да го правя — отвърна тя, — тъй като обикновено е извън страната.

— Видя ли! — изграчи отново старата дама. — Казах ти, че е умна.

— Ще забележите — любезно изрече Колин, — че не ви възразих.

Тя одобрително се усмихна.

— Така е. Поумняваш с възрастта, мистър Бриджъртън.

— Ами, твърди се, че и на младини съм притежавал известна доза интелигентност.

— Хм. Важната дума в това изречение е известна, разбира се.

Колин изгледа Пенелопе с присвити очи. Изглежда се даваше от смях.

— Ние жените трябва да се грижим една за друга — каза лейди Данбъри, без да се обръща към някого конкретно, — тъй като е очевидно, че никой друг няма да го стори.

Колин реши, че определено е време да си върви.

— Мисля, че виждам майка си.

— Бягството е невъзможно — изграчи лейди Данбъри. — Не си прави труда да опитваш, знам със сигурност, че не виждаш майка си. Грижи се за някаква безмозъчна глупачка, скъсала подгъва на роклята си — обърна се към Пенелопе, която полагаше такива усилия да удържи смеха си, че очите й блестяха от непролети сълзи. — Колко ти плати да не го оставяш сам с мен?

Пенелопе просто избухна.

— Извинете — изрече задавено и ужасено притисна с ръка устата си.

— О, не, давай — сърдечно каза Колин. — И без това толкова ми помогна вече.

— Няма нужда да ми даваш двадесет лири — издаде тя.

— Нямах и намерение.

— Само двадесет лири? — попита лейди Данбъри. — Хм. Бих помислила, че струвам поне двадесет и пет.

Колин сви рамене.

— Все пак съм трети син. Боя се, че изпитвам постоянен недостиг на средства.

— Ха! Джобът ти е дълбок, колкото на поне трима графове — каза лейди Данбъри. — Е, може би не графове — добави след кратък размисъл. — Но няколко виконта и повечето барони, сигурна съм.

Колин мило се усмихна.

— Не се ли счита за неучтиво да се говори за пари в смесена компания?

Лейди Данбъри издаде звук, който бе нещо средно между хриптене и кикот — Колин не бе сигурен кое точно — и каза:

— Винаги е неучтиво да се говори за пари независимо дали компанията е смесена, или не, но когато човек е на моята възраст, може да прави почти всичко, което си поиска.

— Чудя се — замислено изрече Пенелопе, — какво не може да прави човек на вашата възраст.

Лейди Данбъри се обърна към нея.

— Моля?

— Казахте, че човек би могъл да прави почти всичко, което си поиска.

Лейди Данбъри невярващо се втренчи в нея, а после се усмихна. Колин осъзна, че и той се усмихва.

— Харесвам я — каза му тя и посочи Пенелопе, сякаш бе някаква статуя за продан. — Казах ли ти, че я харесвам?

— Мисля, че да — измърмори той.

Лейди Данбъри се обърна към Пенелопе и изрече с абсолютно сериозно изражение:

— Мисля, че не бих могла да се измъкна, ако извърша убийство, но май това е всичко.

Внезапно Пенелопе и Колин избухнаха в смях.

— О? — каза лейди Данбъри. — Кое е толкова смешно?

— Нищо — задавено изрече Пенелопе. Колин не успя да произнесе и толкова.

— Не е нищо — настоя лейди Д. — Ще остана тук и ще ви досаждам цяла нощ, докато не ми кажете какво е. Повярвайте ми, не искате това.

Пенелопе избърса една сълза от окото си.

— Просто току-що му казвах — посочи с глава към Колин, — че вероятно би могъл да се отърве, ако извърши убийство.

— Наистина ли? — замислено изрече лейди Данбъри и леко потупа с бастун по пода, както човек почесваше брадичката си, когато се замисля за нещо сериозно. — Знаеш ли, смятам, че може и да си права. Не мисля, че Лондон е виждал по-голям чаровник.

Колин вдигна вежди.

— Защо си мисля, че това не беше комплимент, лейди Данбъри?

— Разбира се, че беше комплимент, глупак такъв.

Колин се обърна към Пенелопе.

— Обратно на това, което определено си беше комплимент.

Лейди Данбъри засия.

— Официално обявявам — изрече, — че през този сезон не съм се забавлявала толкова.

— Щастлив съм да помогна — усмихна се Колин.

— Годината беше изключително скучна, не мислите ли? — обърна се лейди Данбъри към Пенелопе.

Тя кимна.

— И миналата година бе леко досадна.

— Но не толкова, колкото тази — настоя дамата.

— Не питайте мен — любезно се намеси Колин, — аз бях извън страната.

— Хм. Предполагам ще кажеш, че твоето отсъствие е причината всички да сме толкова отегчени.

— Не бих си го и мечтал — обезоръжаващо се усмихна Колин. — Но щом тази мисъл е минала през ума ви, явно в нея има някакво основание.

— Хм. Каквато и да е причината, аз съм отегчена.

Колин хвърли поглед към Пенелопе, която стоеше много, много неподвижно, най-вероятно за да сдържа смеха си.

— Хейууд! — внезапно извика лейди Данбъри и махна към един джентълмен на средна възраст. — Не сте ли съгласен с мен?

Леко паникьосано изражение се появи на лицето на лорд Хейууд и когато стана очевидно, че няма да може да се измъкне, той каза:

— Старая се винаги да се съгласявам с вас.

Лейди Данбъри се обърна към Пенелопе и каза:

— Аз ли си въобразявам или мъжете са станали по-разумни?

Единственият отговор на Пенелопе бе неясно свиване на раменете. Колин реши, че тя определено е умно момиче.

Хейууд се прокашля и бързо премигна:

— Ъъъ, с какво точно се съгласявам?

— Че сезонът е скучен — услужливо помогна Пенелопе.

— О, мис Федърингтън — изрече Хейууд с някак обиден глас. — Не ви видях.

Колин хвърли поглед към Пенелопе, колкото да види, че устните й се стягат в лека, неудобна усмивка.

— Точно до вас — измърмори.

— Така е — жизнерадостно продължи Хейууд, — и, да, сезонът е ужасно скучен.

— Някой не каза ли, че сезонът е отегчителен?

Колин погледна надясно. Още един мъж и две дами се бяха присъединили към групата и усилено изразяваха съгласието си.

— Досаден — измърмори някой от тях. — Невероятно досаден.

— Никога не съм присъствала на по-банални партита — обяви една от дамите с въздишка.

— Ще трябва да информирам майка си — стегнато каза Колин. Той бе най-търпеливият мъж на света, но наистина имаше обиди, които и той не можеше да подмине.

— О, не това събитие — побърза да добави дамата. — Този бал е единствената светлина в иначе тъмната и мрачна поредица събирания. Аз точно казвах на…

— Спри веднага — нареди лейди Данбъри, — преди да се задавиш с думите си.

Дамата бързо затвори уста.

— Странно е — измърмори Пенелопе.

— О, мис Федърингтън — каза дамата, която мърмореше за тъмните и мрачни събирания. — Не ви видях.

— Кое е странно? — попита Колин преди още някой да каже на Пенелопе колко е незабележителна.

Тя му се усмихна благодарно и обясни:

— Странно е как висшето общество сякаш се забавлява, като изтъква колко незабавни са всички.

— Моля? — объркано изрече Хейууд.

Пенелопе сви рамене.

— Мисля, че повечето от вас доста приятно прекарват времето си в разговори колко сте отегчени, това е всичко.

Коментарът й бе посрещнат с мълчание. Лорд Хейууд продължи да изглежда объркан, а на една от двете дами изглежда й влезе прашец в окото, защото не можеше да спре да мига.

Колин не можа да сдържи усмивката си. Не мислеше, че изявлението на Пенелопе е чак толкова сложно за разбиране.

— Единственото интересно занимание е да се чете „Уисълдаун“ — каза мигащата дама, сякаш Пенелопе изобщо не бе отваряла уста.

Джентълменът до нея измърмори нещо в знак на съгласие.

А лейди Данбъри започна да се усмихва.

В Главата на Колин зазвъня предупредителен звънец. В очите на старата дама грееше светлинка. Плашеща светлинка.

— Имам идея — каза тя.

Някой ахна. Друг простена.

— Прекрасна идея.

— Не че другите ви идеи не са били такива — измърмори Колин с най-любезния си глас.

Лейди Данбъри го накара да замълчи с едно махване на ръката.

— Колко велики мистерии има в живота?

Никой не отговори, затова Колин предположи:

— Четиридесет и две.

Тя дори не си направи труда да го смъмри.

— Казвам ви тук и сега…

Всички се наведоха напред. Дори Колин. Бе невъзможно да се устои на драматичния момент.

— Всички сте ми свидетели…

На Колин му се стори, че Пенелопе промърмори:

— Приключвайте с това.

— Хиляда лири — каза лейди Данбъри.

Тълпата около нея се развълнува.

— Хиляда лири — повтори. Наистина имаше талант да играе на сцена. — Хиляда лири…

Сякаш цялата бална зала бе застинала в упойващо мълчание.

— … за човека, който разкрие лейди Уисълдаун!