Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (9)

Глава 9

„Изглежда всяка седмица има по една покана, която изпъква сред всички останали и наградата тази седмица определено трябва да отиде при графинята на Макълсфийлд, която организира голям бал в понеделник вечер. Лейди Макълсфийлд не се изявява често като домакиня в Лондон, но тя, както и съпругът й, са доста популярни и се очаква много ергени да я почетат с присъствието си, включително мистър Колин Бриджъртън, освен ако не се спомине от преумора след четирите дни прекарани с десетте внуци на семейство Бриджъртън, както и виконт Бъруик мистър Майкъл Анструтър Уедърби.

Настоящият автор очаква, че и много млади, неомъжени дами ще решат да го посетят след публикуването на тази рубрика.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 16 април 1824

 

Животът му, в досегашния си вид, приключи.

— Какво? — попита с ясното съзнание, че премигва бързо.

Лицето й стана по-алено, отколкото изобщо бе възможно и тя се извърна.

— Няма значение — измърмори. — Забрави, че съм казала нещо.

Колин сметна, че това е много добра идея.

И точно, когато реши, че светът може да се върне към нормалното си русло — или поне би могъл да се престори, че това става — тя бързо се извърна, а в очите й гореше страстен огън, който го изуми.

— Не, няма да забравя — извика. — Прекарах целия си живот, като забравях разни неща, премълчавах ги и никога не казвах на никого какво искам в действителност.

Колин се опита да каже нещо, но усети, че е заседнало в гърлото му. Всеки момент щеше да умре. Сигурен бе в това.

— Няма да означава нищо — изрече тя. — Кълна се, няма да означава нищо, никога не бих очаквала от теб нещо само заради това, но утре може да умра и…

— Какво?

Очите й изглеждаха огромни и разтапящо тъмни, и умоляващи и…

Усещаше как решителността му намалява.

— На двадесет и осем съм — каза тя с мек и тъжен глас. — Аз съм стара мома и никога не са ме целували.

— А… а… а… — можеше да говори — почти бе сигурен в това, тъй като само преди минути успяваше прекрасно да се изкаже, само че сега изглежда не му се удаваше да оформи и дума.

А Пенелопе продължаваше да говори, бузите й бяха порозовели очарователно, а устните й се движеха толкова бързо, че той се зачуди какво ли щеше да е, ако ги усети върху кожата си. По врата си, по рамото, по… други места.

— И на двадесет и девет ще бъда стара мома — каза тя. — Както и на тридесет. Може утре да умра и…

— Няма да умреш утре! — някак си успя да проговори той.

— Но бих могла! Бих могла и направо ще умра, защото…

— Вече ще си мъртва — каза той и в същото време помисли колко странно и безплътно звучи гласът му.

— Не искам да умра, без да са ме целунали — завърши тя най-после.

Колин можеше да измисли сто причини, поради които да целуне Пенелопе Федърингтън бе лоша идея — пръв в списъка бе фактът, че всъщност иска да я целуне.

Той отвори уста с надеждата, че оттам ще излезе звук и то по възможност под формата на интелигентна реч, но нищо не се получи — единственото, което се чу, бе дишането му.

В този момент Пенелопе стори единственото, което би могло за миг да разбие решителността му. Вдигна поглед, впери го дълбоко в очите му и промълви две простички думи:

— Моля те.

Той бе изгубен. Имаше нещо сърцераздирателно в начина, по който тя се взираше в него — сякаш можеше да умре, ако не я целунеше. Не от разбито сърце или от притеснение — просто сякаш имаше нужда от него — да подхрани душата и да изпълни сърцето й.

А Колин не можеше да си спомни някой някога да се е нуждаел толкова силно от него.

Това го смири.

Накара го да я желае със страст, която подкосяваше краката му. Погледна я и вече не виждаше жената, която бе съзирал толкова много пъти преди. Беше различна. Сияеше. Приличаше на сирена, на богиня и той се зачуди как, за бога, никой досега не го е забелязал.

— Колин? — прошепна тя.

Той пристъпи напред — едва няколко инча, но достатъчно, за да може да повдигне брадичката й нагоре и устните й да се окажат на милиметри от неговите.

Дъхът им се смеси и въздухът сякаш се нажежи. Пенелопе трепереше, можеше да го усети под пръстите си, но не бе съвсем сигурен, че и той самият не трепери.

Смяташе да подметне нещо лекомислено и забавно, типично за нехайния човек, за когото го смятаха. „На твоите услуги“, или, може би, „Всяка жена заслужава поне една целувка“, но когато съкрати дистанцията помежду им, осъзна, че няма думи, които да могат да опишат напрежението на момента.

Нямаше думи, които да опишат страстта. Или копнежа.

Нямаше думи, които да опишат внезапното прозрение.

И така, в един иначе обикновен петъчен следобед, в сърцето на Мейфеър, в един тих салон на Маунт Стрийт Колин Бриджъртън целуна Пенелопе Федърингтън.

И беше великолепно.

Устните му докоснаха нейните — отначало меко, не защото се опитваше да бъде нежен, макар че ако бе успял да запази достатъчно присъствие на духа, за да си го помисли, вероятно щеше да си спомни, че това е първата й целувка и трябва да е ефирна, красива и всичко останало, което си представя едно момиче, докато лежи в леглото си нощем.

Само че, в интерес на истината, не това мислеше Колин. Всъщност почти не мислеше. Целувката му бе мека и нежна, защото все още бе изненадан, че изобщо я целува. Познаваше я от години, но никога не бе помислял да докосне устните й със своите, а сега не би могъл да я пусне, дори пламъците на ада да горяха под краката му. Не можеше да повярва какво прави, нито пък, че толкова дяволски силно му се иска да го направи.

Това не бе целувка, която човек започва, воден от страст или силни емоции, от гняв или желание. Бе нещо по-бавно — като проучване — и за Колин, както и за Пенелопе.

И той научи, че всичко, което бе смятал, че знае за целуването, са глупости.

Всичко друго бе просто устни и език, придружени от тихо промърморване на безсмислени думи.

Това беше целувка.

Имаше нещо в докосването, в начина, по който едновременно чуваше и усещаше дъха й. Нещо в начина, по който тя стоеше напълно неподвижна и въпреки това усещаше бясното туптене на сърцето й през кожата.

Имаше нещо във факта, че той знаеше — това е тя.

Колин леко премести устните си наляво, достигна ъгълчето на устата й и меко погъделичка местенцето, където устните им се срещаха. Езикът му се плъзгаше и изучаваше, проследяваше контурите на устата й, вкусваше сладко-соления й вкус.

Това беше повече от целувка.

Ръката му, която бе леко разперена на гърба й, се стегна и притисна тъканта на роклята й. Можеше да усети топлината й под пръстите си — проникваше през муселина, вихреше се в нежните мускули на гърба й.

Той я придърпа към себе си, все по-близо и по-близо, докато телата им не се притиснаха едно към друго. Усещаше допира на цялото й тяло и това палеше огньове в него. Беше възбуден и я желаеше, мили боже, как я желаеше.

Устата му стана по-настойчива и езикът му се стрелна напред, настоятелно, докато устните й се разтвориха. Погълна тихия й стон в знак на съгласие и се втурна напред, за да я вкуси. Беше сладка и леко тръпчива от лимонадата и очевидно опияняваща като хубаво бренди, защото Колин започваше да се съмнява в способността си да се задържи на крака.

Бавно плъзна ръце по нея, за да не я изплаши. Тя беше мека, заоблена и пищна, каквато винаги бе смятал, че трябва да бъде една жена. Бедрата й бяха нежни, дупето — съвършено, а гърдите й… мили боже, усещането за гърдите й, притиснати към него, бе прекрасно. Сърбяха го ръцете да ги обхване, но се насили да ги задържи на мястото им — на дупето й, където и без това им беше доста приятно, така че жертвата не бе голяма. А и дори да се остави настрана факта, че наистина не биваше да опипва гърдите на една дама от добро потекло насред собствения й салон, у него се надигаше доста болезненото подозрение, че ако я докосне по този начин, напълно ще изгуби контрол.

— Пенелопе, Пенелопе — промълви и се зачуди защо вкусът от името й на устните му бе толкова приятен. Копнееше за нея, бе замаян и опиянен от страст и отчаяно желаеше тя да се почувства по същия начин. Бе прекрасно да я усеща в ръцете си, но до този момент тя не бе реагирала по никакъв начин. О, олюля се в обятията му и разтвори устни, за да приеме сладкото му нахлуване, но като се изключи това, не бе направила нищо.

И все пак, съдейки по задъханото й дишане и туптенето на сърцето й, знаеше, че е възбудена.

Той се отдръпна съвсем леко, за да може да докосне брадичката й и да повдигне лицето й към своето. Клепачите й потрепнаха и разкриха очи, замаяни от страст и напълно в унисон с устните й, които бяха леко разтворени, меки и подпухнали от целувките му.

Беше красива. Напълно, абсолютно, затрогващо красива. Не разбираше как не го е забелязал през всички тези години.

Дали светът бе населен със слепи мъже или само с глупави?

— И ти можеш да ме целунеш — прошепна и леко се наведе към нея.

Тя само премигна.

— Целувката — промърмори той и отново сведе устни към нейните — е за двама.

Ръката й помръдна на гърба му.

— Какво да правя? — прошепна тя.

— Каквото искаш.

Бавно и внимателно Пенелопе повдигна ръка към лицето му. Пръстите й леко проследиха контурите на бузата му и се плъзнаха по линията на челюстта му.

— Благодаря — промълви.

Благодаря?

Той замръзна.

Това бяха възможно най-погрешните думи. Не искаше да му благодарят за целувката му.

Караше го да се чувства виновен.

И повърхностен.

Сякаш го бе направил от съжаление. А най-лошото бе увереността му, че ако това се бе случило само преди няколко месеца, наистина щеше да е от съжаление.

Какво говореше за него това?

— Не ми благодари — каза сърдито и се дръпна назад, докато вече не се докосваха.

— Но…

— Казах недей — повтори рязко той и се извърна, сякаш не можеше да понесе да я гледа, а всъщност не можеше да понася себе си.

А най-дяволското нещо от всичко бе, че не знаеше защо. Това отчаяно, разяждащо чувство… дали бе вина? Защото не трябваше да я целува? Защото не трябваше да му харесва?

— Колин — каза тя. — Не се ядосвай на себе си.

— Не се ядосвам — тросна се той.

— Аз те помолих да ме целунеш. На практика те принудих…

Ето, това бе добър начин да накараш един мъж да се чувства мъжествен.

— Не си ме принудила — отсече.

— Не, но…

— За бога, Пенелопе, достатъчно!

Тя се дръпна назад, а очите й се разшириха.

— Съжалявам — промълви.

Той сведе поглед към ръцете си. Трепереха. Затвори очи в агония. Защо, защо, защо се държеше като такъв задник?

— Пенелопе… — започна.

— Не, всичко е наред — побърза да каже тя. — Няма нужда да казваш нищо.

— Напротив.

— Наистина бих искала да не го правиш.

Изглеждаше като въплъщение на тихо достойнство. И това го накара да се чувства още по-зле. Тя стоеше изправена, с ръце, скромно притиснати една към друга и сведен поглед — не точно към пода, но не и към лицето му.

Смяташе, че я е целунал от съжаление.

А той бе абсолютен негодник, защото една малка част от него искаше тя да го мисли. Защото ако мислеше така, може би и той щеше да убеди себе си, че това е истина, че е просто съжаление, че не е възможно да има нищо повече.

— Трябва да вървя — каза тихо, но думите му отекнаха в смълчаната стая.

Пенелопе не се опита да го спре.

Той тръгна към вратата.

— Трябва да вървя — повтори, макар краката му да отказваха да се движат.

Тя кимна.

— Аз не… — започна той, но, ужасен от думите, които щяха да излязат от устата му, наистина се отправи към вратата.

Само че Пенелопе извика — разбира се, че щеше да извика:

— Ти не какво?

И той не знаеше какво да отговори, защото това, което бе започнал, бе: „Аз не те целунах от съжаление“. Щом искаше тя да го знае, щом искаше да убеди и себе си, това можеше да означава само, че копнее за доброто й мнение, а това пък от своя страна да значи само, че…

— Трябва да вървя — избъбри отчаяно сякаш излизането от стаята бе единственият възможен начин да възпре мислите си да не се отправят в тази опасна посока. Измина разстоянието до вратата в очакване тя да каже нещо, да извика името му.

Но тя не го направи.

И той си тръгна.

Никога преди не се бе мразил повече.

 

 

Колин и без това бе в изключително лошо настроение, когато на вратата му се появи прислужник, изпратен от майка му да го повика. След това нещата вече станаха непоправими.

По дяволите! Отново щеше да започне да му натяква да се ожени. Винаги, когато го викаше, ставаше въпрос за женитба, а той определено не бе в настроение за това точно сега.

Само че тя му беше майка. И той я обичаше. А това означаваше, че не може да я пренебрегне. И така, със сериозно мърморене и малко ругатни той нахлузи ботушите и палтото си и се отправи към вратата.

Той живееше в Блумсбъри, което не бе най-модерната част на града за един аристократ, макар че Бедфорд Скуеър, където бе наел малка, елегантна къща, определено бе на ниво.

На Колин му харесваше да живее в Блумсбъри, където съседите му бяха лекари, адвокати и учени — хора, които наистина вършеха нещо, различно от това просто да посещават парти след парти. Не бе готов да замени семейното си наследство за живот, посветен на търговията — все пак бе доста хубаво да си Бриджъртън — но имаше нещо стимулиращо в това да наблюдава как хора с професия изпълняват ежедневните си задължения — адвокатите се отправят на изток към Съда, а докторите на северозапад към Портланд Плейс.

Нямаше да е проблем да прекоси града с екипажа си — конете бяха прибрани в конюшните само преди час, след завръщането му от къщата на семейство Федърингтън. Само че Колин изпитваше нужда да подиша малко чист въздух, да не споменаваме инатливото желание да се придвижи възможно най-бавно към „Номер пет“.

Ако майка му имаше намерение да му изнесе още една лекция относно достойнствата на брака, последвана от продължително обсъждане на качествата на всяка госпожица в Лондон, то, дявол да го вземе, можеше да почака.

Колин затвори очи и простена. Настроението му сигурно бе по-лошо, отколкото самият той бе смятал, след като проклинаше нещо, свързано с майка си, която той, както и всички Бриджъртън, ценеше изключително високо.

Вината беше на Пенелопе.

Не, вината беше на Елоиз, помисли си и изскърца със зъби. По-добре бе да вини някой роднина.

Не — отпусна се на стола зад бюрото си и простена — вината бе негова. Ако беше в лошо настроение и готов да разбие нечия глава с голи ръце, то вината бе само и единствено негова.

Не трябваше да целува Пенелопе. Нямаше значение, че е искал да я целуне, макар да не го бе осъзнал, докато тя не го спомена. Все пак не трябваше да я целува.

Макар че, ако се замислеше сериозно, не бе съвсем сигурен защо не е трябвало да я целува.

Изправи се, пристъпи бавно към прозореца и опря чело в стъклото. На Бедфорд Скуеър бе тихо, само няколко души вървяха по паважа. Изглежда бяха работници, вероятно от новия музей, който се строеше на изток — затова Колин си бе наел къща в западната част на площада, строежът можеше да бъде доста шумен.

Отправи поглед на север към статуята на Чарлс Джеймс Фокс. Ето, това бе мъж с цел. Водач на вигите в продължение на много години. Невинаги бе особено харесван, ако можеше да се вярва на по-възрастните членове на висшето общество, но Колин започваше да мисли, че на това човек да бъде харесван се отдава по-голямо значение, отколкото трябва. Бог му бе свидетел, че никой не бе по-харесван от него самия, а вижте го сега, объркан и недоволен, ядосан и готов да си го изкара на всеки, който се изпречи на пътя му.

Той въздъхна, положи длан на рамката на прозореца и се оттласна, за да се изправи. Беше по-добре да тръгва, особено след като имаше намерение да извърви целия път до Мейфеър пеша. Всъщност не бе толкова далеч. Вероятно не повече от тридесет минути, ако вървеше бързо, а той винаги го правеше, и дори по-малко, ако тротоарите не бяха изпълнени с бавни хора. Това бе повече време, отколкото повечето хора от висшето общество желаеха да прекарат на открито в Лондон, освен ако не бяха излезли на модна разходка в парка, но Колин имаше нужда да прочисти главата си. А ако въздухът в Лондон не бе особено чист… е, трябваше да свърши работа.

Като се има предвид късметът му през този ден, не бе чудно, че докато стигне ъгъла на Оксфорд и Риджънт Стрийт започнаха да падат първите дъждовни капки. Докато завие от Хановер Скуеър към Сейнт Джордж Стрийт, вече валеше като из ведро. Беше толкова близо до Брутън Стрийт, че щеше да е направо абсурдно да се опита да наеме карета.

Затова продължи да върви.

След първоначалното раздразнение дъждът странно започна да му харесва. Беше достатъчно топъл, за да не замръзне, а силата му изглеждаше почти като наказание.

Струваше му се, че може би това заслужава.

Вратата на майчиния му дом се отвори, преди Колин дори да е достигнал върха на стълбището, Уикъм сигурно го бе очаквал.

— Мога ли да ви предложа кърпа? — запита икономът и му подаде голямото парче бял плат.

Колин я взе и се зачуди кога, за Бога, Уикъм е намерил време да я донесе. Не може да е знаел, че ще бъде чак такъв глупак да върви в дъжда.

Той не за първи път реши, че икономите сигурно притежават някакви тайни, мистични сили. Може би това бе част от задължителните изисквания за тази позиция.

Изсуши косата си с кърпата за ужас на Уикъм, който вероятно очакваше Колин да се оттегли в някоя стая поне за половин час, за да оправи външния си вид.

— Къде е майка ми?

Устните на Уикъм се присвиха и той многозначително сведе поглед към краката му, около които се образуваха малки локвички.

— В покоите си — отвърна. — Но разговаря със сестра ви.

— Коя сестра? — попита Колин със слънчева усмивка, само за да ядоса Уикъм, който със сигурност се бе опитал да го подразни, като не споменава името й.

Сякаш човек можеше да каже просто „сестра ви“ на някой Бриджъртън и да очаква той да разбере за кого става въпрос.

— Франческа.

— О, да. Тя скоро се връща в Шотландия, нали?

— Утре.

Колин върна кърпата на Уикъм, който я погледна, сякаш бе огромно насекомо.

— В такъв случай няма да я безпокоя. Просто я уведоми, че съм тук, когато приключи с Франческа.

Уикъм кимна.

— Бихте ли желали да се преоблечете, мистър Бриджъртън? Мисля, че някои от дрехите на брат ви Грегори са в спалнята му горе.

Колин усети, че се усмихва. Грегори довършваше последния си срок в Кеймбридж. Беше единадесет години по-млад от него и бе трудно да се повярва, че могат да обменят дрехи, но вероятно бе време да приеме, че малкият му брат вече е пораснал.

— Чудесна идея — каза. Мрачно погледна подгизналия си ръкав. — Ще оставя тези тук, за да ги почистят и ще ги взема по-късно.

Уикъм отново кимна и измърмори:

— Както желаете — и изчезна по коридора в неизвестна посока.

Колин заизкачва стъпалата към семейните покои по две наведнъж. Като се втурна по коридора, чу звук от отваряща се врата. Обърна се и видя Елоиз.

Това не бе човекът, когото желаеше да види. Тя веднага върна спомена за следобеда с Пенелопе. Разговора. Целувката.

Особено целувката.

И още по-зле — последвалата вина.

Вина, която все още изпитваше.

— Колин — жизнерадостно изрече Елоиз. — Не знаех, че ти… какво си правил, вървял ли си?

Той сви рамене.

— Обичам дъжда.

Тя любопитно го изгледа и леко наклони глава встрани, както правеше обикновено, когато обмисляше нещо.

— Днес си в доста странно настроение.

— Подгизнал съм, Елоиз.

— Няма нужда да ми се тросваш — изсумтя тя. — Не съм те карала да вървиш през града в дъжда.

— Не валеше, когато тръгвах — чувстваше се задължен да каже той. Имаше нещо в братята и сестрите му, което изваждаше наяве осемгодишното дете в него.

— Небето определено бе облачно — отвърна тя.

Очевидно и в нея имаше малко от осемгодишната й същност.

— Може ли да продължим разговора, когато съм сух? — попита нарочно нетърпеливо.

— Разбира се — каза тя сърдечно. — Ще те изчакам тук.

Колин реши да не бърза с преобличането, а завързването на шалчето му отне повече време, отколкото когато и да било преди. Накрая, когато вече бе убеден, че Елоиз скърца със зъби, отново излезе в коридора.

— Чух, че днес си ходил да видиш Пенелопе — каза тя без предисловие.

Грешка.

— Къде го чу? — внимателно попита той. Знаеше, че сестра му и Пенелопе са близки, но Пенелопе със сигурност не би й казала за това.

— Фелисити е казала на Хаясинт.

— А Хаясинт е казала на теб.

— Разбира се.

— Нещо — измърмори Колин — трябва да се направи с всички тези клюки из града.

— Не мисля, че това може да се нарече клюка, Колин — каза Елоиз. — Не е като да се интересуваш от Пенелопе.

Ако говореше, за която и да е друга жена, би очаквал тя да му хвърли кос поглед, последван от едно престорено нали?

Само че това бе Пенелопе, и макар Елоиз да беше най-добрата й приятелка, и следователно най-голямата й защитничка, дори тя не можеше да си представи, че мъж, с репутацията и известността на Колин, би проявил интерес към жена с репутацията и „липсата на“ известност на Пенелопе.

Настроението му се промени от лошо към отвратително.

— Както и да е — продължи Елоиз в блажено неведение за бурята, която се зараждаше в обикновено слънчевия й и приветлив брат. — Фелисити е споделила на Хаясинт, че Брайърли й е казал, че си се отбил. Просто се чудех защо.

— Не е твоя работа — остро каза Колин, с надеждата, че тя ще остави нещата така, но без наистина да го вярва. Все пак, с типичния си оптимизъм, пристъпи към стълбището.

— Заради рождения ми ден, нали? — предположи Елоиз и се втурна толкова бързо пред него, че пръстите му ритнаха чехъла й. Тя потрепери, но Колин не изпита особено съчувствие.

— Не, не е заради рождения ти ден — отсече той. — Рожденият ти ден е чак…

Той спря. О, по дяволите.

— Чак следващата седмица — изръмжа той.

Тя дяволито се усмихна. После осъзна, че се е била насочила в грешна посока и устните й изненадано се разтвориха, сякаш мислено се отдръпна назад и се отправи по друг път.

— И така — продължи и леко се премести, за да блокира по-добре пътя му, — ако не си ходил там, за да обсъждате рождения ми ден — а вече нищо, което кажеш, не би могло да ме убеди, че това е така — тогава защо си ходил да видиш Пенелопе?

— Няма ли нищо лично на този свят?

— Не и в това семейство.

Колин реши, че ще е най-добре да се държи приветливо, както обикновено, макар да не таеше особено добри чувства към нея в момента, затова изобрази най-веселата си усмивка, изви глава встрани и каза:

— Майка ли чувам да ме вика?

— Аз не чувам нищо — оперено отвърна Елоиз. — Какво ти става? Изглеждаш много странно.

— Добре съм.

— Не си добре. Изглеждаш така, сякаш си ходил на зъболекар.

Гласът му се сниши до шепот.

— Винаги е приятно да получаваш комплименти от семейството.

— Ако не можеш да разчиташ на семейството си да е честно с теб — изстреля тя, — то на кого би могъл?

Той плавно се облегна на стената и скръсти ръце.

— Предпочитам ласкателството пред честността.

— Не е вярно.

Мили боже, искаше му се да я удари. Не го беше правил, откакто бе на дванадесет. И го напердашиха заради това — единствения път, когато баща му бе вдигнал ръка срещу него.

— Това, което желая — отвърна Колин и повдигна вежди, — е незабавният край на този разговор.

— Това, което желаеш — настоя Елоиз, — е да спра да те питам защо си ходил да видиш Пенелопе Федърингтън, но мисля, че и двамата знаем, че това няма да се случи.

И в този момент той разбра. Усети го с мозъка на костите си, от глава до пети, в сърцето и разума си — знаеше, че сестра му е лейди Уисълдаун. Всички парченца съвпадаха. Нямаше по-упорит и твърдоглав човек, никой не би могъл — или не би искал — да си прави труда да достигне до дъното на всяка клюка или намек.

Когато Елоиз искаше нещо, не се спираше, докато не го постигне. Не ставаше въпрос за пари, алчност или материални блага. При нея ставаше въпрос за знание. Тя обичаше да знае разни неща и дълбаеше ли, дълбаеше, докато човек не й кажеше това, което иска да чуе.

Беше цяло чудо, че никой не я е разкрил по-рано.

Той изведнъж каза:

— Трябва да говоря с теб — грабна ръката й и я натика в най-близката стая, която се оказа нейната.

— Колин! — изписка тя, докато безуспешно се опитваше да се освободи от хватката му. — Какво правиш?

Той затвори вратата с трясък, пусна я и кръстоса ръце с разкрачени крака и заплашително изражение.

— Колин? — повтори тя невярващо.

— Зная с какво се занимаваш.

— С какво…

И тогава, да я вземат дяволите, тя започна да се смее.

— Елоиз! — прогърмя гласът му. — На теб говоря.

— Очевидно — едва успя да каже тя.

Колин я изгледа гневно.

Тя гледаше встрани, превита почти на две от смях. Накрая каза:

— Какво…

В този момент отново го погледна и макар да опита да се сдържи, не успя и отново избухна в смях.

Ако беше пила нещо, помисли си Колин, без дори следа от чувство за хумор, то щеше да излезе през носа й.

— Какво, по дяволите ти става? — тросна й се.

Това най-накрая привлече вниманието й. Той не знаеше дали причината е в интонацията му, или в ругатнята, която изрече, но тя веднага изтрезня.

— Мили боже — каза меко тя. — Сериозен си.

— Изглеждам ли, сякаш се шегувам?

— Не — каза Елоиз. — Макар да изглеждаше така в началото. Съжалявам, Колин, но просто не е типично за теб да ръмжиш и да крещиш така. Доста приличаше на Антъни.

— Ти…

— Всъщност — каза тя и го погледна — далеч не толкова уплашено, колкото би трябвало, — изглеждаше по-скоро като себе си в опит да имитираш Антъни.

Щеше да я убие. Точно тук, насред собствената й стая, в дома на майка им щеше да извърши сестроубийство.

— Колин? — колебливо попита тя, сякаш най-накрая бе забелязала, че той отдавна е преминал чувството за гняв и се е отправил директно към яростта.

— Седни. Долу — посочи с глава един стол. — Сега.

— Добре ли си?

— СЕДНИ! — изрева той.

Тя го стори. С готовност.

— Не мога да си спомня кога за последно си повишавал глас — прошепна.

— Не мога да си спомня кога за последно съм имал причина.

— Какво има?

Той реши, че е най-добре да го каже направо.

— Колин?

— Зная, че ти си лейди Уисълдаун.

— Каааааакво?

— Няма смисъл да отричаш. Видях…

Елоиз скочи на крака.

— Само че не е вярно!

Той внезапно усети, че гневът му намалява. Вместо това се почувства уморен и остарял.

— Елоиз, видях доказателството.

— Какво доказателство? — попита тя невярващо. — Как може да има доказателства за нещо, което не е вярно?

Той сграбчи ръката й.

— Погледни си пръстите.

Тя го стори.

— И какво?

— Петна от мастило.

Устата й зяпна.

— От това си си направил извода, че аз съм лейди Уисълдаун.

— В такъв случай, защо ги има?

— Ти никога ли не си използвал перо?

— Елоиз… — в гласа му се усещаше предупреждение.

— Няма нужда да ти казвам защо имам петна от мастило по пръстите.

Той отново повтори името й.

— Няма нужда — възрази тя. — Не ти дължа… о, добре — тя недоволно скръсти ръце. — Пиша писма.

Той я изгледа със силно недоверие.

— Така е! — протестира тя. — Всеки ден. Понякога и по две, когато Франческа не е тук. Аз съм лоялен кореспондент. Ти би трябвало да го знаеш. Написала съм достатъчно писма с твоето име на плика, макар че се съмнявам и половината да са стигнали до теб.

— Писма? — попита, а гласът му бе изпълнен със съмнение и… присмех. — За бога, Елоиз, наистина ли мислиш, че това ще мине? На кого, за бога, пишеш толкова много писма?

Тя се изчерви. Истински и дълбоко се изчерви.

— Не е твоя работа.

Реакцията й щеше да го заинтригува, ако все още не бе толкова убеден, че лъже, че не е лейди Уисълдаун.

— За бога, Елоиз — отсече. — Кой ще повярва, че всеки ден пишеш писма? Определено не и аз.

Тя го изгледа гневно, а тъмните й очи яростно заблестяха.

— Не ме интересува какво мислиш — каза много тихо. — Не, това не е вярно. Бясна съм, че не ми вярваш.

— Не ми казваш нищо, на което да си струва да повярвам — уморено изрече той.

Тя се изправи, отиде до него и го мушна с пръст в гърдите. Силно.

— Ти си ми брат — изсъска. — Трябва да ми вярваш безрезервно. Да ме обичаш безусловно. Това означава семейството.

— Елоиз — името й прозвуча почти като въздишка.

— Не се опитвай да търсиш оправдания.

— Нямаше да го направя.

— Това е дори по-зле! — тръгна към вратата. — Би трябвало да си на колене и да ме молиш за прошка.

Той не мислеше, че му е до усмивки, но това някак си предизвика една.

— Е, това не би изглеждало в унисон с характера ми, нали?

Тя отвори уста, за да каже нещо, но звукът, който се чу не бе точно на английски. Успя да изрече само нещо като:

— Ооооооо — с изключително ядосан тон, след това излезе като вихрушка и тресна вратата зад себе си.

Колин се отпусна в един стол и се зачуди кога тя ще осъзнае, че го е оставила в собствената си спалня.

Иронията на това, помисли си той, бе вероятно единственото забавно нещо в иначе отвратителния му ден.