Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (3)

Глава 3

„Настоящият автор би проявил небрежност, ако не спомене, че най-обсъжданият момент на снощния бал за рождения ден в Бриджъртън Хаус, не бе тостът в чест на лейди Бриджъртън — чиято възраст няма да бъде разкрита — а безочливото предложение от хиляда лири на лейди Данбъри за човека, който разкрие…

Мен.

Дайте всичко от себе си, дами и господа от висшето общество. Но нямате никакъв шанс да разрешите тази загадка.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 12 април 1824

 

Точно три минути бяха необходими, за да се разпространи из балната зала новината за невероятното предизвикателство на лейди Данбъри. Пенелопе знаеше това със сигурност, тъй като бе с лице към един голям — и, според Кейт Бриджъртън, изключително точен — семеен часовник, когато въпросната дама направи своето обявление. При думите „хиляда лири за човека, който разкрие лейди Уисълдаун“ той показваше четиридесет и четири минути след десет часа. Дългата стрелка още не бе подминала четиридесет и седем, когато Найджъл Бербрук се промъкна сред бързо нарастващата тълпа около лейди Данбъри и обяви последното й начинание за „страшно добро забавление“.

А ако Найджъл бе чул за провокацията, то това се отнасяше и за всички останали, тъй като зетят на Пенелопе не бе известен с интелигентност, добра концентрация или способност да слуша.

Нито пък с богатия си речник, иронично си помисли Пенелопе. Страшно, наистина.

— И коя мислите, че е лейди Уисълдаун? — обърна се лейди Данбъри към Найджъл.

— Нямам никаква идея — призна той. — Знам само, че не съм аз!

— Мисля, че всички сме наясно с това — отвърна лейди Д.

— Кой мислиш, че е? — обърна се Пенелопе към Колин.

Той вдигна рамене.

— Бил съм извън града твърде често, за да правя предположения.

— Не бъди глупав — каза тя. — Общото време, което си прекарал в Лондон, определено включва достатъчно партита и събирания, за да имаш няколко теории.

Той само поклати глава.

— Наистина не бих могъл да кажа.

Пенелопе се взря в него секунда по-дълго, отколкото бе необходимо, или ако трябваше да бъде честна, обществено приемливо. Имаше нещо странно в очите му. Нещо мимолетно и неуловимо. Светското общество обикновено не го смяташе за нещо повече от нехаен чаровник, но той бе много по-интелигентен, отколкото показваше и тя бе готова да заложи живота си, че той има своите подозрения.

По някаква причина обаче, не желаеше да ги сподели с тях.

— А ти кой мислиш, че е? — попита Колин, избягвайки да отговори, отклонявайки отговора на въпроса й, като на свой ред зададе такъв. — Ти си била в обществото толкова дълго, колкото и лейди Уисълдаун. Сигурно си мислила за това.

Пенелопе огледа балната зала, спря поглед на този и онзи и накрая се обърна към малката тълпа около себе си.

— Мисля, че може и да е лейди Данбъри — отвърна. — Това няма ли да е добра шега с всички?

Колин хвърли поглед към възрастната дама, която си прекарваше страхотно — заета да обсъжда новото си начинание. Потупваше с бастун по земята, бъбреше оживено и се усмихваше като котка, застанала пред сметана, риба и цяла печена пуйка.

— Има смисъл — замислено изрече той, — по някакъв странен начин.

Пенелопе усети как ъгълчетата на устата й се извиват.

— Тя определено е странна.

Наблюдава известно време как Колин се взира в лейди Д. и тихо допълни:

— Но ти не мислиш, че е тя.

Той бавно се обърна към нея и вдигна вежди в безмълвен въпрос.

— Личи си по изражението ти — обясни Пенелопе.

Отвърна й с безгрижна усмивка, която често показваше на обществени места.

— А аз си мислех, че съм неразгадаем.

— Боя се, че не — отвърна тя. — Поне не за мен.

Колин въздъхна.

— Страхувам се, че ми е било писано да съм мрачен и страшен герой.

— Може да се окаже, че си нечий герой — съгласи се Пенелопе. — Има още време. Но тъмен и страшен? — усмихна се. — Не е много вероятно.

— Жалко за мен — изрече той жизнерадостно и й подари още една от известните си усмивки — този път крива и момчешка. — Тъмните и страшни типове получават всички жени.

Пенелопе дискретно се изкашля, леко изненадана, че той говори за подобни неща с нея, без да се брои факта, че Колин Бриджъртън никога не бе имал проблеми с привличането на жени. Стоеше й се хилеше в очакване на отговор и тя точно се опитваше да реши дали правилната реакция е учтив девически гняв, или смях от типа „аз съм добър приятел“, когато Елоиз буквално се закова пред тях.

— Чухте ли новините? — попита, останала без дъх.

— Ти тичаше ли? — отвърна Пенелопе. Това си бе забележително постижение в толкова претъпкана зала.

— Лейди Данбъри е предложила хиляда лири за човека, който разкрие лейди Уисълдаун!

— Знаем — каза Колин с лека нотка на превъзходство, типична за по-големите братя.

Елоиз разочаровано въздъхна.

— Така ли? — той посочи към лейди Данбъри, която все още бе само на няколко ярда от тях. — Бяхме точно тук, когато това се случи.

Елоиз изглеждаше изключително раздразнена и Пенелопе знаеше точно какво се върти в ума й, вероятно щеше да й го разкаже следващия следобед. Едно беше да пропуснеш някакъв важен момент, и съвсем друго — да разбереш, че брат ти е бил свидетел на цялото събитие.

— Е, хората вече говорят за това — каза Елоиз. — Всъщност не млъкват. Не съм виждала подобно вълнение от години.

Колин се обърна към Пенелопе и измърмори:

— Затова толкова често решавам да напусна страната.

Тя се опита да прикрие усмивката си.

— Знам, че говорите за мен и не ме интересува — продължи Елоиз и спря, колкото да си поеме дъх. — Казвам ви, висшето общество е полудяло. Всички, и наистина имам предвид всички, правят предположения коя е, макар най-умните да не казват и дума. Не искат другите да спечелят на гърба на техните догадки.

— Мисля — обяви Колин, — че не се нуждая чак толкова от хиляда лири, за да се тревожа за това.

— Това са много пари — замислено изрече Пенелопе.

Той невярващо се обърна към нея.

— Не ми казвай, че ще се присъединиш към тази абсурдна игра.

Тя леко наклони глава и повдигна брадичка загадъчно — ако не загадъчно, то поне мистериозно, надяваше се.

— Не съм чак толкова заможна, че да си позволя да игнорирам предложение за хиляда лири — каза.

— Може би, ако работим заедно… — предложи Елоиз.

— Бог да ми е на помощ — бе отговорът на Колин.

Елоиз не му обърна внимание и се обърна към приятелката си:

— Бихме могли да си разделим парите.

Пенелопе отвори уста, за да отговори, но бастунът на лейди Данбъри внезапно влезе в полезрението й, тя диво го размахваше във въздуха. Колин бързо отстъпи встрани, за да спаси ухото си от нараняване.

— Мис Федърингтън — избумтя лейди Д. — Не си ми казала кого подозираш ти?

— Не, Пенелопе — каза Колин с усмивка, — не си.

Първата реакция на Пенелопе бе да измърмори нещо под носа си и да се надява, че слухът на лейди Данбъри е достатъчно отслабнал от възрастта, за да реши, че неразбирането е проблем на нейните уши, а не на устните на Пенелопе. Само че, дори без да поглежда встрани, можеше да усети присъствието на Колин, да почувства как самонадеяната му усмивка я предизвиква и откри, че изправя рамене и повдига брадичка малко по-високо от обикновено.

Той я караше да се чувства по-уверена, по-смела. Правеше я… повече самата себе си. Или поне това „себе си“, което искаше да бъде.

— Всъщност — каза Пенелопе, гледайки лейди Данбъри почти в очите, — мисля, че сте вие.

Колективно ахване се разнесе из залата.

За първи път в живота си Пенелопе Федърингтън се бе озовала в центъра на вниманието.

Лейди Данбъри се втренчи в нея с преценяващи бледосини очи. И тогава се случи най-невероятното нещо. Устните й започнаха да се извиват. След това се разтвориха и Пенелопе осъзна, че тя не просто се усмихва, а направо се хили.

— Харесвам те, Пенелопе Федърингтън — каза дамата и я потупа право по пръстите на крака с бастуна си. — Бас хващам, че половината бална зала мисли същото, но никой няма куража да ми го каже.

— Нито пък аз го имам — призна Пенелопе и леко изсумтя, когато Колин я смушка в ребрата.

— Очевидно — изрече достопочтената дама със странна светлинка в очите, — имаш.

Пенелопе не знаеше как да отговори. Погледна към Колин, който окуражително й се усмихваше и отново се обърна към лейди Данбъри, която изглеждаше почти… майчински настроена.

Това вероятно бе най-странното от всичко. Пенелопе силно се съмняваше, че бе поглеждала майчински дори собствените си деца.

— Не е ли хубаво — каза възрастната дама и се наведе напред, за да може само Пенелопе да чуе думите й — да открием, че не сме точно това, което сме си мислели, че сме?

И се отдалечи, оставяйки я да се чуди дали тя самата не е точно това, което си е мислила.

Може би… само може би беше нещо малко повече.

* * *

Следващият ден бе понеделник, което означаваше, че Пенелопе ще пие чай с дамите Бриджъртън на „Номер пет“. Не знаеше точно кога това се бе превърнало в навик, но нещата стояха така от почти десетилетие и ако не се появеше в понеделник следобед, бе почти сигурна, че лейди Бриджъртън ще изпрати някой да я доведе.

На Пенелопе й харесваше следобедния навик на семейство Бриджъртън да пият чай с бисквити. Това не бе широко разпространен ритуал и не бе чувала дали някой друг има подобен ежедневен навик. Лейди Бриджъртън настояваше, че просто не може да издържи от обяд до вечеря, особено когато спазваха часовете за хранене, приети в града, и вечеряха толкова късно. И така, всеки следобед в четири тя и различен брой от децата й, често придружени от приятел или двама, се срещаха неофициално в салона на горния етаж за лека закуска.

Леко ръмеше, макар денят да бе сравнително топъл, затова Пенелопе взе черния си чадър за кратката разходка до „Номер пет“. Стотици пъти бе изминавала този маршрут — няколко къщи по-надолу до ъгъла на Маунт и Дейвис Стрийт, след това по края на Бъркли Скуеър до Брутън Стрийт. В този ден бе странно превъзбудена, чувстваше се малко лекомислена и може би дори в детинско настроение — затова реши да прекоси напряко Бъркли Скуеър до поляната в северния му край и то само за да чуе шляпащия звук от обувките си върху влажната трева.

Вината бе на лейди Данбъри. Сигурно бе така. Определено срещата им предната вечер я замая.

— Не. Каквото. Си. Мислех. Че. Съм — запя на себе си, докато вървеше — по една дума при всяко потъване на обувките й в почвата. — Нещо повече. Нещо повече.

Достигна едно особено мокро място и с песен се плъзна като кънкьор — тихо, разбира се, не се бе променила толкова много от предната вечер, че да иска някой да я чуе как пее на публично място.

— Нещо пооооовече — и се плъзна напред.

И точно в този момент, разбира се — тъй като бе доста ясно, поне за нея, че има най-лошото чувство за точен момент в историята на цивилизацията — чу мъжки глас да вика името й.

И, разбира се, това бе той.

— Колин! — изрече тя леко притеснено и спря, за да го изчака. — Каква изненада!

Той изглеждаше така, сякаш се опитва да потисне усмивката си.

— Танцуваше ли?

— Да танцувам? — повтори тя.

— Изглеждаше сякаш танцуваш.

— О. Не — тя виновно преглътна, тъй като, макар технически погледнато да не лъжеше, имаше чувството, че го прави. — Разбира се, че не.

Очите му леко се присвиха в ъгълчетата.

— Жалко тогава. Бих се почувствал задължен да се присъединя към теб, а никога не съм танцувал на Бъркли Скуеър.

Ако й бе казал това само преди два дни, щеше да се изсмее на шегата му и да го остави да се покаже остроумен и чаровен. Само че сигурно продължаваше да чува гласа на лейди Данбъри отново и отново в съзнанието си, защото внезапно реши, че не иска да бъде старата Пенелопе Федърингтън.

Реши да се присъедини към него в забавлението.

Изобрази усмивка, на която никога не бе мислила, че е способна. Беше дяволита и загадъчна и разбра, че не си го въобразява, тъй като очите на Колин подчертано се разшириха, докато тя промърморваше:

— Колко жалко. Доста е приятно.

— Пенелопе Федърингтън — провлече той. — Стори ми се, че каза, че не танцуваш.

Тя сви рамене.

— Излъгах.

— В такъв случай — каза той, — това трябва да е моят танц.

Тя се почувства много странно. Ето затова не трябваше да оставя шепота на лейди Данбъри да се носи из съзнанието й. Можеше да успее да се държи дръзко и чаровно за един кратък момент, но нямаше идея как да продължи.

За разлика от Колин, очевидно, който се бе ухилил дяволито и бе протегнал ръце напред в съвършена валсова поза.

— Колин — ахна тя. — На Бъркли Скуеър сме!

— Зная. Току-що ти казах, че никога не съм танцувал тук, не помниш ли?

— Но…

Видя го как скръсти ръце.

— Тц. Тц. Не може да отправиш такова предизвикателство и след това да опитваш да се измъкнеш. Освен това, танцуването на Бъркли Скуеър е нещо, което човек трябва да направи поне веднъж в живота си, не мислиш ли?

— Някой може да види — напрегнато прошепна тя.

Той сви рамене, в опит да прикрие колко го забавлява реакцията й.

— Не ме интересува. А теб?

Бузите й порозовяха, след това станаха червени и тя изрече с голямо усилие.

— Хората ще си помислят, че ме ухажваш.

Той се вгледа в нея по-отблизо, без да разбира защо е разстроена. Кой го беше грижа дали хората си мислят, че я ухажва? Клюката скоро щеше да бъде опровергана и те щяха добре да се посмеят за сметка на светското общество. На върха на езика му бе да каже: „Забрави обществото“, но замълча. Имаше нещо в дълбините на кафявите й очи, някакво чувство, което не можеше да определи.

Чувство, което подозираше, че той самият никога не бе изпитвал.

И осъзна, че последното, което иска, е да нарани Пенелопе Федърингтън. Тя бе най-добрата приятелка на сестра му и което бе по-важно — беше много добро момиче.

Намръщи се. Вероятно не трябваше да я нарича момиче. На двадесет и осем тя не бе повече момиче, отколкото той бе момче на тридесет и три.

Накрая много внимателно и, надяваше се, деликатно, попита:

— Има ли причина да се тревожим, че хората ще си помислят, че те ухажвам?

Тя затвори очи и за момент Колин наистина помисли, че изпитва болка. Когато отново ги отвори, погледът й бе направо горчиво-сладък.

— Всъщност би било много забавно — каза тя. — В началото.

Той не отвърна, просто изчака тя да продължи.

— Но накрая ще стане очевидно, че това не е истина и ще… — спря, преглътна и Колин осъзна, че всъщност не е толкова спокойна, колкото изглежда.

— Ще сметнат — продължи тя, — че ти си този, който е избрал да сложи край, защото… е, просто така ще решат.

Той не го оспори. Знаеше, че думите й са верни.

Тя тъжно въздъхна.

— Не искам да се подлагам на това. Дори лейди Уисълдаун вероятно ще го отбележи. Как би могла да не го стори? Това ще е твърде пикантна клюка, за да я пропусне.

— Съжалявам, Пенелопе — каза Колин. Не бе сигурен за какво се извинява, но това като че ли бяха правилните думи.

Тя ги прие с леко кимване.

— Знам, че не би трябвало да ме интересува какво говорят другите, но е така.

Той леко се извърна, докато обмисляше думите й. Или тона, с който бяха изречени. А може би и двете.

Винаги бе мислил за себе си като за човек, който е, в известен смисъл, над обществото. Не точно извън него, тъй като се движеше в тези среди и обикновено това му доставяше голямо удоволствие, но винаги бе считал, че щастието му не зависи от чуждото мнение.

Само че може би не гледаше на нещата от точния ъгъл. Лесно бе да мислиш, че не се интересуваш от мнението на другите, когато то е в твоя полза. Дали толкова лесно би игнорирал висшето общество, ако то се отнасяше към него, както към Пенелопе?

Тя никога не бе отхвърлена, никога не бе ставала обект на скандал. Просто не бе… популярна.

О, хората бяха любезни, а цялото семейство Бриджъртън се бе сприятелило с нея, но по-голямата част от спомените на Колин за Пенелопе бяха свързани с това как тя стои в края на някоя бална зала с поглед насочен навсякъде другаде, но не и към танцуващите двойки, очевидно преструвайки се, че не иска да танцува. В този момент обикновено отиваше и я канеше на танц. Тя винаги изглеждаше благодарна за поканата, но и малко смутена, защото и двамата знаеха, че го прави, поне отчасти, защото я съжалява.

Колин опита да се постави на нейно място. Той винаги се бе ползвал с популярност, приятелите му опитваха да му подражават в училище, а жените пърхаха около него, когато започна да излиза в обществото. И дори да можеше да каже, че не се интересува от мнението на хората, когато нещата опираха дотам…

Харесваше му да бъде харесван.

Внезапно откри, че не знае какво да каже, което бе направо странно, тъй като винаги знаеше какво да каже. Всъщност бе доста известен с това. Вероятно това бе една от причините толкова да го харесват, помисли си.

Но усещаше, че чувствата на Пенелопе зависят от следващите му думи, а в някакъв момент от изминалите десет минути тези чувства бяха станали много важни за него.

— Права си — изрече накрая, решил, че е добре идея да се каже на човек, че не греши. — Беше много безчувствено от моя страна. Може ли да започнем отначало?

Тя примигна.

— Моля?

Той махна с ръка, сякаш това обясняваше всичко.

— Да започнем на чисто.

Тя изглеждаше очарователно объркана, което на свой ред обърка него, тъй като никога не я бе смятал за очарователна.

— Но ние се познаваме от дванадесет години — каза.

— Наистина ли мина толкова време? — замисли се, но не можа да си спомни първата им среща, дори животът му да зависеше от това. — Няма значение. Говорех само за този следобед, страхливка такава.

Тя се усмихна, очевидно въпреки желанието си, и той разбра, че да я нарече „страхливка“ е бил правилният подход, макар всъщност да нямаше представа защо.

— Хайде — произнесе бавно и придружи думите си с протягане на ръката. — Ти вървиш през Бъркли Скуеър и ме забелязваш в далечината. Аз викам името ти и ти отговаряш с…

Пенелопе прехапа долната си устна в опит, неясно защо, да прикрие усмивката си. Под каква ли вълшебна звезда бе роден Колин, че знаеше винаги какво да каже? Беше сладкодумен магьосник и оставяше след себе си само щастливи сърца и усмихнати лица. Бе готова да се обзаложи — и то на много повече от хилядата лири, които лейди Данбъри бе предложила, — че не е единствената жена в Лондон, отчаяно влюбена в третия Бриджъртън.

Той наклони глава и отново я изправи подканващо.

— Бих отвърнала… — бавно каза тя. — Бих отвърнала…

Колин изчака две секунди и изрече:

— Наистина, каквито и да е думи ще свършат работа.

Пенелопе бе планирала да изобрази широка усмивка, но откри, че устните й се усмихват съвсем искрено.

— Колин — опита се да прозвучи, сякаш току-що е била изненадана от пристигането му. — Какво правиш тук?

— Отличен отговор — каза той.

Тя размаха пръст срещу него.

— Излизаш от образ.

— Да, да, разбира се. Съжалявам — спря, примигна два пъти и изрече. — Добре. Ами това: Същото като теб, предполагам. Отивам към „Номер пет“ на чай.

Пенелопе се потопи в ритъма на разговора.

— Звучиш така, сякаш отиваш само на гости. Не живееш ли там?

Той направи физиономия.

— Само за седмица, надявам се. Най-много две. Трябваше да освободя стария си апартамент, когато тръгнах за Кипър, а още не съм намерил нещо подходящо. Имах малко работа на Пикадили и реших да повървя по обратния път.

— В дъжда?

Той сви рамене.

— Когато излизах тази сутрин, не валеше. А и сега само ръми.

Само ръми, помисли си Пенелопе. Капчици, които прилепваха по неприлично дългите му мигли, обграждащи толкова съвършените му зелени очи, че не една млада дама бе вдъхновена да пише стихове — с много лошо качество — за тях. Дори Пенелопе, колкото и да се смяташе за уравновесена, прекарваше много нощи в леглото, втренчена в тавана и виждаща единствено тези очи.

Само ръми, как ли пък не.

— Пенелопе?

Това привлече вниманието й.

— Точно така. Да. И аз отивам в дома на майка ти за чая. Правя го всеки понеделник. Често и през другите дни — призна. — Когато, хм, не се случва нищо интересно у дома.

— Няма нужда да се чувстваш виновна за това. Майка ми е прекрасна жена. Ако иска да ходиш на чай, трябва да го правиш.

Пенелопе имаше лошия навик да се опитва да чуе неизказаната част от разговорите на хората и в нея се надигна подозрението, че Колин всъщност й казва, че не я вини, че иска да избяга от собствената си майка от време на време.

Което някак малко я натъжи.

Той се залюля на пети за момент и продължи:

— Е, не би трябвало да те бавя навън в дъжда.

Тя се усмихна, защото стояха отвън вече поне петнадесет минути. Все пак, ако той искаше да продължи с играта и тя щеше да го стори.

— Аз съм тази, която има чадър — изтъкна.

Устните му леко се извиха.

— Така е. И все пак не бих се нарекъл джентълмен, ако не те отведа към някое по-гостоприемно място. Като говорим за това… — той се намръщи и се огледа.

— Като говорим за какво?

— За това, че съм джентълмен. Мисля, че трябва да се грижа за добруването на дамите.

— И?

Той скръсти ръце.

— Не трябва ли с теб да има прислужница?

— Живея точно зад ъгъла — отвърна тя, леко обидена, че той не си го спомня. Все пак тя и сестра й бяха най-добри приятелки с две от сестрите му. Той дори я бе изпращал до дома й веднъж или два пъти. — На Маунт Стрийт — добави, когато той не спря да се мръщи.

Той леко подсвирна и погледна към Маунт Стрийт, макар тя да нямаше представа какво се надява да постигне с това.

— О, за Бога, Колин. Близо до ъгъла с Дейвис Стрийт. На не повече от пет минути пеша от дома на майка ти. Четири, ако съм в особено весело настроение.

— Просто гледах дали има някакви тъмни, или уединени места — обърна се към нея. — Където може да се крие някой престъпник.

— В Мейфеър?

— В Мейфеър — каза мрачно. — Наистина мисля, че трябва да те придружава прислужница, когато отиваш и се връщаш. Не бих искал нещо да ти се случи.

Загрижеността му странно я трогна, макар да знаеше, че би я проявил към почти всяка от познатите му жени. Просто си беше такъв.

— Мога да те уверя, че спазвам всички порядки, когато пътувам на по-голямо разстояние — каза тя. — Но това е толкова близо. Само няколко пресечки. Дори майка ми няма нищо против.

Челюстта на Колин внезапно се стегна.

— Да не споменаваме — добави Пенелопе, — че съм на двадесет и осем.

— Какво общо има това? Аз пък съм на тридесет и три, ако искаш да знаеш.

Знаеше го, разбира се, тъй като знаеше всичко за него.

— Колин — в гласа й се промъкна раздразнение.

— Пенелопе — отвърна той със същия тон.

Тя въздъхна продължително, преди да каже:

— Определено няма изгледи да се оженя, Колин. Няма нужда да се тревожа за всички онези правила, които ме тормозеха, когато бях на седемнадесет.

— Не мисля, че…

Тя сложи ръка на кръста си.

— Питай сестра си, ако не ми вярваш.

Той внезапно стана по-сериозен, отколкото някога го бе виждала.

— Поставил съм си за цел никога да не питам сестра си за неща, които имат връзка със здравия разум.

— Колин! — възкликна Пенелопе. — Това е ужасно.

— Не съм казал, че не я обичам. Дори не съм казал, че не я харесвам. Обожавам Елоиз, както много добре знаеш. И все пак…

— Всичко, което започва с „все пак“ трябва да е лошо — измърмори Пенелопе.

— Елоиз — каза той с неприсъща за него властност, — трябваше вече да е омъжена.

Е, вече бе твърде много, особено изречено с този тон.

— Някои хора биха казали — отвърна Пенелопе и уверено вирна брадичка, — че и ти трябваше вече да си женен.

— О…

— Както гордо ме информира, си на тридесет и три.

Изражението му бе леко развеселено, но с едва доловима нотка на раздразнение, която й подсказваше, че няма да остане развеселен за дълго.

— Пенелопе, дори не…

— Направо древен!

Той тихо изруга, което я изненада, тъй като никога не го бе чувала да го прави в присъствието на дама. Вероятно трябваше да го приеме като предупреждение, но бе твърде раздразнена. Вероятно старата поговорка бе вярна — куражът пораждаше още повече кураж.

А може би по-скоро безразсъдството пораждаше още по-голямо безразсъдство, тъй като тя го изгледа надменно и каза:

— Двамата ти по-големи братя не се ли ожениха, преди да навършат тридесет?

За нейна изненада Колин само се усмихна, кръстоса ръце и се облегна на дървото, под което бяха застанали.

— Братята ми и аз сме много различни хора.

Това, осъзна Пенелопе, бе доста красноречиво изявление, тъй като много членове на висшето общество, включително измислената лейди Уисълдаун, твърде често подчертаваха факта, че братята Бриджъртън толкова много си приличат на външен вид. Някои дори стигаха дотам, че да ги наричат взаимозаменяеми. Пенелопе не мислеше, че някой от тях се притеснява от това — всъщност смяташе, че всички са поласкани от сравнението, тъй като изглежда много се харесваха един друг. Може би грешеше.

А може би никога не се бе вглеждала достатъчно внимателно.

Което беше доста странно, тъй като бе прекарала половината си живот в наблюдение на Колин Бриджъртън.

Обаче имаше нещо, което знаеше със сигурност и трябваше да си го спомни — какъвто и да бе характерът на Колин, той никога не бе решавал да й го покаже. Можеше да се чувства поласкана от мисълта, че леката й насмешка, че братята му са се оженили преди тридесет, го е подразнила.

Не, неговият метод за атака бе мързеливата усмивка и добре премерена шега. Ако Колин някога избухнеше…

Пенелопе леко поклати глава, неспособна дори да си го представи. Никога не би изгубил търпение. Поне не пред нея. Трябваше да е наистина — не, искрено — ядосан, за да се случи това. А такава ярост би могла да бъде събудена от някой, за когото наистина — не, искрено — го е грижа.

Колин я харесваше достатъчно — вероятно дори повече, отколкото харесваше доста хора — но не го беше грижа. Не и по този начин.

— Може би трябва да се съгласим, че не сме съгласни — каза тя накрая.

— За какво?

— Ааа — не можа да си спомни. — За това какво могат и не могат да правят старите моми.

Той изглеждаше развеселен от колебанието й.

— Това би означавало по някакъв начин да приема преценката на по-малката ми сестра, което ще е, както вероятно можеш да си представиш, невероятно трудно за мен.

— Но нямаше нищо против да приемеш моята преценка?

Усмивката му бе мързелива и дяволита.

— Не, ако обещаеш да не казваш на абсолютно никого.

Не говореше сериозно, разбира се. И бе убедена, че той знае, че тя знае, че не говори сериозно. Но той винаги правеше така. Хуморът и усмивката проправяха път навсякъде. И дяволите да го вземат, това вършеше работа, защото се улови да въздъхва с усмивка, и да му казва, преди да се усети:

— Стига! Да вървим към дома на майка ти.

Колин се ухили.

— Мислиш ли, че там ще има бисквити?

Пенелопе завъртя очи.

— Зная, че ще има бисквити.

— Добре — каза той, тръгна с големи крачки и я повлече със себе си. — Наистина обичам семейството си, но всъщност ходя там само заради храната.