Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (23)

Глава 23

Пенелопе бе посещавала Хейстингс Хаус много пъти преди за официални балове и приятелски визити, но внушителната къща никога не й бе изглеждала по-прекрасна и вълшебна, отколкото тази вечер.

Тя и дамите Бриджъртън бяха сред първите пристигнали. Лейди Бриджъртън винаги казваше, че е грубо от страна на членовете на семейството дори да си помислят да закъснеят, както е модерно. Все пак бе хубаво да пристигнеш рано. Пенелопе можеше да разгледа украсата, без да се налага да си пробива път през тълпата.

Дафни бе решила да не използва конкретна тема за бала си, за разлика от Гръцкия и Египетския бал миналата седмица. По-скоро бе украсила къщата със същата семпла елегантност, която я водеше и в ежедневието й. По стените и масите имаше стотици свещи, които, блещукаха в нощта и се отразяваха в огромните полилеи, висящи от тавана. Прозорците бяха покрити с трептящ, сребрист плат, от който сигурно феите си правеха одежди. Дори прислужниците бяха сменили ливреите си. Пенелопе знаеше, че те обикновено са облечени в синьо и златно, но днес синият цвят бе съчетан със сребърно.

Това можеше да накара една жена да се почувства почти като принцеса.

— Чудя се колко ли струва това — каза Хаясинт с ококорени очи.

— Хаясинт! — смъмри дъщеря си Вайълет и я плесна по ръката. — Знаеш, че е неучтиво да задаваш подобни въпроси.

— Не съм питала — изтъкна Хаясинт. — Чудех се. А и става въпрос за Дафни.

— Сестра ти е херцогиня на Хейстингс — каза Вайълет, — и като такава има определени отговорности към титлата си. Би било добре да запомниш този факт.

— Но не си ли съгласна — каза Хаясинт като обви ръка около тази на майка си и леко я стисна, — че е по-важно просто да помня, че ми е сестра?

— Тук те хвана — изрече Елоиз с усмивка.

Вайълет въздъхна.

— Хаясинт, официално обявявам, че ти ще ме довършиш.

— Не, няма — отвърна дъщеря й. — Грегори ще го стори.

Пенелопе потисна смеха си.

— Не виждам Колин да е пристигнал — каза Елоиз, извивайки врат.

— Така ли? — Пенелопе огледа залата. — Това е изненадващо.

— Той каза ли ти, че ще бъде тук, преди да пристигнеш?

— Не — отвърна Пенелопе, — но помислих така по някаква причина.

Вайълет я потупа по ръката.

— Сигурна съм, че скоро ще пристигне, Пенелопе. И тогава всички ще разберем каква е тази голяма тайна, заради която настоява да стоим до теб. Не че — добави бързо, а очите й разтревожено се разшириха, — перспективата ни е неприятна. Знаеш, че много обичаме компанията ти.

Пенелопе й се усмихна успокоително.

— Знам. Чувството е взаимно.

Пред тях имаше само няколко души, които поздравяваха домакините и не след дълго те вече можеха да се доберат до Дафни и съпруга й Саймън.

— Какво — попита Дафни без никакво предисловие, веднага щом се увери, че останалите гости не могат да ги чуят, — става с Колин?

Тъй като въпросът изглежда бе отправен най-вече към нея, Пенелопе се почувства задължена да каже:

— Не знам.

— И на теб ли изпрати бележка? — попита Елоиз.

Дафни кимна.

— Да, написал ми е да я наглеждам.

— Можеше и да е по-зле — каза Хаясинт. — Ние трябва да сме като залепени за нея — наведе се напред. — Беше подчертал залепени.

— А пък аз си мислех, че не ти е неприятно — подразни я Пенелопе.

— О, така е — бързо каза Хаясинт, — но има нещо много хубаво в думата „залепен“. Плъзга се по езика доста приятно, не мислиш ли? Залепен. Залепееен.

— На мен ли така ми се струва — попита Елоиз — или тя е полудяла?

Хаясинт отмина думите й със свиване на раменете.

— Да не споменаваме колко е драматично всичко. Сякаш съм част от някакъв невероятен шпионски замисъл.

— Шпионски — простена Вайълет. — Бог да ни е на помощ.

Дафни драматично се наведе напред.

— Е, на нас ни каза…

— Това не е състезание, съпруго — намеси се Саймън.

Тя го изгледа раздразнено, преди отново да се обърне към майка си и сестрите си, за да каже:

— Каза ни да се уверим, че тя ще стои надалеч от лейди Данбъри.

— Лейди Данбъри! — възкликнаха всички.

С изключение на Пенелопе, която имаше много добра представа защо Колин може да желае тя да стои настрана от възрастната графиня. Сигурно бе измисли нещо по-добро от нейния план да убеди лейди Данбъри да излъже и да каже на всички, че самата тя е лейди Уисълдаун.

Сигурно бе теорията с двойното изнудване. Какво друго би могло да бъде? Вероятно бе открил някаква ужасна тайна за Кресида.

Пенелопе почти се замая от удоволствие.

— Мислех, че с лейди Данбъри сте добри приятелки — каза й Вайълет.

— Така е — отвърна Пенелопе, опитвайки се да изглежда озадачена.

— Това е много любопитно — каза Хаясинт и потупа бузата си с показалец. — Наистина много любопитно.

— Елоиз — намеси се внезапно Дафни, — тази вечер си много тиха.

— Освен, когато ме нарече луда — изтъкна Хаясинт.

— Хммм? — Елоиз се бе втренчила в пространството, а може би в нещо зад Дафни и Саймън, и не слушаше. — О, ами, предполагам, че нямам какво да кажа.

— Ти? — невярващо попита Дафни.

— Точно това си помислих и аз — заяви Хаясинт.

Пенелопе бе съгласна с Хаясинт, но реши да запази това за себе си. Не бе типично за Елоиз да не изрази мнение, особено в нощ като тази, която се изпълваше все повече и повече със загадъчност с всяка изминала минута.

— Всички така добре казахте всичко — изрече Елоиз. — Какво бих могла да добавя към разговора?

Това се стори много странно на Пенелопе. Лекият сарказъм бе нормален, но Елоиз винаги имаше какво да добави към разговора.

Елоиз само сви рамене.

— Трябва да влизаме — каза Вайълет. — Започваме да задържаме другите ти гости.

— Ще ви видя по-късно — обеща Дафни. — И… О!

Всички се наведоха напред.

— Вероятно ще искате да знаете — прошепна тя, — че лейди Данбъри още не е пристигнала.

— Което опростява задачата ми — каза Саймън, който изглеждаше леко уморен от всички тези интриги.

— Не и моята — каза Хаясинт. — Трябва да съм…

— Залепена за нея — довършиха вместо нея всички, включително и Пенелопе.

— Ами, така е — потвърди тя.

— Като говорим за лепило — заяви Елоиз, докато се отдалечаваха от Дафни и Саймън, — Пенелопе, мислиш ли, че ще се справиш само с две придружителки за малко? Бих искала да изляза за момент.

— Ще дойда с теб — обяви Хаясинт.

— Не може и двете да излезете — каза Вайълет. — Сигурна съм, че Колин не е искал Пенелопе да остава само с мен.

— В такъв случай, може ли да изляза, когато тя се върне? — направи физиономия Хаясинт. — Не става въпрос за нещо, което би могло да се избегне.

Вайълет се обърна към Елоиз и я изгледа.

— Какво? — попита я тя.

— Очаквах да кажеш същото.

— Прекалено съм изискана — изсумтя Елоиз.

— О, моля те — измърмори Хаясинт.

Вайълет простена.

— Сигурна ли си, че искаш да останем край теб? — обърна се тя към Пенелопе.

— Не мислех, че имам избор — отвърна й тя, развеселена от размяната на реплики.

— Върви — каза Вайълет на Елоиз. — Само побързай да се върнеш.

Тя кимна на майка си и, за изненада на всички, се протегна и бързо прегърна Пенелопе.

— Това за какво беше? — попита Пенелопе с нежна усмивка.

— Без причина — каза Елоиз и й отвърна с усмивка, която много приличаше на тази на Колин. — Просто мисля, че за теб това ще бъде специална вечер.

— Така ли? — внимателно попита тя, несигурна за какво може да се е досетила Елоиз.

— Е, очевидно става нещо — каза приятелката й. — Не е типично за Колин да бъде толкова потаен. А и исках да предложа подкрепата си.

— Ще се върнеш само след няколко минути — каза Пенелопе. — Каквото и да се случи, ако изобщо се случи нещо, няма вероятност да го пропуснеш.

Елоиз сви рамене.

— Беше просто импулс. Импулс, роден от дузина години приятелство.

— Елоиз Бриджъртън, да не би да ставаш сантиментална?

— Чак сега? — престорено подигравателно изрече Елоиз. — Не мисля.

— Елоиз — прекъсна ги Хаясинт, — ще тръгваш ли най-сетне? Не мога да чакам цяла вечер.

И с бързо махване с ръка, Елоиз тръгна.

През следващия час те само се въртяха в кръг, общуваха с останалите гости и се движеха — Пенелопе, Вайълет и Хаясинт — като едно огромно същество.

— Ние имаме три глави и шест ръце — отбеляза Пенелопе, докато вървеше към прозореца, а двете Бриджъртън бързаха до нея.

— Моля? — попита Вайълет.

— Наистина ли искаше да погледнеш през прозореца — измърмори Хаясинт, — или просто ни пробваш? И къде е Елоиз?

— Най-вече ви пробвам — призна Пенелопе. — Сигурна съм, че Елоиз се бави заради някой гост. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че тук има много хора, от които няма как да се откопчиш, без да разговаряш с тях.

— Хм — бе отговорът на Хаясинт. — Някой трябва да провери определението си за „залепен“.

— Хаясинт — каза Пенелопе, — ако трябва да излезеш за няколко минути, моля те, направи го. Аз ще се оправя — тя се обърна към Вайълет. — Както и вие. Ако се налага да излезете, обещавам, че ще остана точно тук, в ъгъла, докато се върнете.

Вайълет я погледна ужасено.

— И да наруша обещанието си към Колин?

— Ъъъ, вие всъщност обещахте ли му? — попита Пенелопе.

— Не, но това се подразбираше в молбата му, уверена съм. — О, вижте — възкликна тя внезапно. — Ето го!

Пенелопе се опита дискретно да даде знак на съпруга си, но всичките й опити да бъде предпазлива бяха провалени от енергичното ръкомахане на Хаясинт и вика й:

— Колин!

Вайълет простена.

— Знам, знам — каза Хаясинт без капка разкаяние. — Трябва да се държа като дама.

— Ако го знаеш — каза Вайълет с типично майчински тон, — тогава защо не го правиш?

— Кое ще му бъде забавното?

— Добър вечер, дами — каза Колин и целуна ръка на майка си преди елегантно да заеме място до Пенелопе и да плъзне длан около кръста й.

— Е? — попита Хаясинт.

Колин само вдигна вежди.

— Ще ни кажеш ли? — настоя тя.

— Всяко нещо с времето си, скъпа сестричке.

— Ти си ужасен, ужасен човек — изръмжа Хаясинт.

— Така е — измърмори Колин и се огледа. — Какво е станало с Елоиз?

— Това е много добър въпрос — измърмори Хаясинт едновременно с думите на Пенелопе:

— Сигурна съм, че скоро ще се върне.

Той кимна, без да показва особен интерес.

— Майко — обърна се към Вайълет, — как си?

— Разпращаш загадъчни бележки из целия град — попита Вайълет, — и искаш да знаеш как съм аз?

Той се усмихна.

— Да.

Вайълет направо започна да му размахва пръст — нещо, което бе забранила на собствените си деца да правят на публично място.

— О, не, няма да стане, Колин Бриджъртън. Няма да се измъкнеш, без да дадеш обяснение. Аз съм ти майка. Твоя майка!

— Наясно съм с роднинската ни връзка — измърмори той.

— Няма да влезеш тук с валсова стъпка и да ме разсееш с остроумни фрази и омайваща усмивка.

— Мислиш, че усмивката ми е омайваща?

— Колин!

— Но — съгласи се той, — ти отбеляза нещо много вярно.

Вайълет примигна.

— Така ли?

— Да. За валса — той леко изви глава настрана. — Мисля, че чувам един да започва.

— Аз не чувам нищо — каза Хаясинт.

— Така ли? Жалко — той грабна ръката на Пенелопе. — Хайде, съпруго. Мисля, че това е нашият танц.

— Но никой не танцува — процеди Хаясинт.

Той й подари една доволна усмивка.

— Ще танцуват.

И преди някой да е имал възможност да отговори, той дръпна ръката на Пенелопе и те се запромъкваха през тълпата.

— Не искаше ли да танцуваш валс? — попита тя, останала без дъх, точно след като подминаха малкия оркестър, който очевидно си бе взел дълга почивка.

— Не, исках само да се измъкна — обясни той, промъкна се през една странична врата и я дръпна със себе си.

Няколко секунди по-късно се бяха изкачили по едно тясно стълбище и се озоваха в един малък празен салон, а единствената светлина наоколо идваше от факлите, които горяха от външната страна на прозореца.

— Къде сме? — попита Пенелопе и се огледа.

Колин сви рамене.

— Не знам. Мястото ми изглежда добро — като всяко друго.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Не, първо ще те целуна.

И преди тя да има възможност да отговори, не че щеше да протестира, устните му се притиснаха в нейните за целувка, едновременно жадна, напрегната и нежна.

— Колин — ахна тя в секундата, в която той си пое въздух.

— Не сега — измърмори той и отново я целуна.

— Но… — думата се изгуби под напора на устните му.

Това беше целувка, която я обгърна от глава до пети — от начина, по който зъбите му дразнеха устните й, до ръцете му, които притискаха дупето й и се плъзгаха по гърба. Такава целувка лесно би накарала коленете й да омекнат, а тя самата да припадне на канапето и да му позволи да прави каквото си пожелае с нея — колкото по-порочна, толкова по-добре! Макар да бяха само на някакви си метри от над петстотин представители на висшето общество, само че…

— Колин! — възкликна тя, когато някак си успя да отлепи устни от неговите.

— Шшш.

— Колин, трябва да спреш!

Той изглеждаше като изгубено кученце.

— Трябва ли?

— Да, трябва.

— Предполагам ще кажеш, че е заради всички хора в съседната зала.

— Не, макар че и това е добра причина да си помислиш за въздържание.

— Да си помислиш и след това да отхвърлиш мисълта, нали? — попита той с надежда.

— Не! Колин… — тя се отскубна от прегръдките му и се отдалечи на няколко метра. Близостта му я изкушаваше да забрави къде се намира. — Колин, трябва да ми кажеш какво става.

— Ами — бавно изрече той, — целувах те…

— Не това имам предвид и го знаеш.

— Много добре — той се отдалечи, а стъпките му шумно отекнаха в ушите й. Когато се обърна, изражението му бе невероятно сериозно. — Реших какво да правим с Кресида.

— Така ли? Какво? Кажи ми.

Изражението му стана малко болезнено.

— Всъщност мисля, че може би е най-добре да не ти казвам, докато планът не започне да се осъществява.

Тя невярващо се втренчи в него.

— Не говориш сериозно.

— Ами… — той погледна вратата с копнеж, очевидно се надяваше да избяга.

— Кажи ми — настоя тя.

— Много добре — той въздъхна, а след това отново.

— Колин!

— Ще направя съобщение — каза, сякаш това обясняваше всичко.

В началото тя не каза нищо, мислеше, че ще й стане ясно, ако изчака за малко и помисли над думите му. Само че не се получи и затова го попита бавно и внимателно:

— Какво съобщение?

Изражението му стана твърдо.

— Ще кажа истината.

Тя ахна.

— За мен?

Той кимна.

— Но ти не можеш!

— Пенелопе, мисля, че така е най-добре.

В нея започна да се надига паника, а дробовете й като че ли се стегнаха.

— Не, Колин, не можеш! Не можеш да го направиш! Това не е твоя тайна, за да я разкриваш!

— Искаш ли да плащаш на Кресида през остатъка от живота си?

— Не, разбира се, че не, но мога да помоля лейди Данбъри…

— Няма да молиш лейди Данбъри да лъже заради теб — каза й той. — Това е под достойнството ти и го знаеш.

Този път Пенелопе ахна заради острия му тон. Но някъде дълбоко в себе си знаеше, че е прав.

— Ако толкова искаш някой друг да си присвои самоличността ти — каза той, — тогава просто трябваше да оставиш Кресида да го направи.

— Не можех — промълви тя. — Не и нея.

— Добре. Тогава е време двамата да се изправим и да посрещнем последствията.

— Колин — прошепна му. — Ще бъда съсипана.

Той сви рамене.

— Ще се преместим в провинцията.

Тя поклати глава, като отчаяно търсеше точните думи.

Той пое ръцете й в своите.

— Наистина ли има такова значение? — изрече меко. — Пенелопе, обичам те. И щом сме заедно, ще бъда щастлив.

— Не е това — каза тя и опита да издърпа ръката си от неговата, за да може да изтрие сълзите в очите си.

Само че той не я пускаше.

— Тогава какво? — попита я.

— Колин, и ти ще бъдеш съсипан — промълви тя.

— Не ме интересува.

Тя невярващо се втренчи в него. Звучеше толкова насмешлив, толкова небрежен към нещо, което щеше да промени целия му живот по начини, които не можеше и да си представи.

— Пенелопе — каза той с толкова разумен глас, че тя едва го понасяше, — това е единственото решение. Или ние ще кажем на света, или Кресида ще го стори.

— Бихме могли да й платим — промълви тя.

— Това ли искаш наистина? — попита той. — Да й дадеш всички пари, за които си работила толкова усилено? Със същия успех можеше да я оставиш да каже на света, че тя е лейди Уисълдаун.

— Не мога да ти позволя да го направиш — каза тя. — Не мисля, че разбираш какво е да си отхвърлен от обществото.

— А ти разбираш? — възрази той.

— По-добре от теб!

— Пенелопе…

— Опитваш да се държиш така, сякаш няма значение, но знам, че не го мислиш. Толкова ми беше ядосан, когато публикувах последната рубрика, и то само защото мислеше, че не е трябвало да рискувам тайната да бъде разкрита.

— И както се оказа — отбеляза той, — съм бил прав.

— Виждаш ли? — напрегнато изрече тя. — Виждаш ли? Все още си ми ядосан за това.

Колин продължително издиша. Разговорът не се движеше в посоката, в която се бе надявал. Определено не бе очаквал тя да му хвърли в лицето предишното му настояване да не казва на никого за тайния си живот.

— Ако не бе публикувала последната рубрика — каза й, — нямаше да сме в това положение. Вярно е, но това вече е без значение, не мислиш ли?

— Колин — прошепна тя, — ако кажеш на света, че аз съм лейди Уисълдаун и всички реагират, както предполагаме, никога няма да видиш дневниците си публикувани.

Сърцето му замря.

Защото най-накрая я разбра.

И преди му бе казвала, че го обича и беше показвала любовта си по всички начини, на които я бе научил. Но никога преди тя не бе била толкова ясна, открита и искрена.

През цялото време, докато го молеше да не прави съобщението… всичко това бе направила заради него.

Той преглътна буцата, която се оформяше в гърлото му, опита се да намери думи, да си поеме въздух.

Тя се протегна и докосна ръката му, очите й го умоляваха, а бузите й все още бяха мокри от сълзи.

— Никога няма да мога да си простя — каза му. — Не искам да разруша мечтите ти.

— Това не бяха мои мечти, докато не те срещнах — прошепна й.

— Не искаш да публикуваш дневниците си? — попита тя и примигна объркано. — Правиш го само заради мен?

— Не — каза той, защото тя заслужаваше пълна откровеност. — Искам го. Това е моя мечта. Но ти ми я даде.

— Това не означава, че имам право да ти я отнема.

— Ти не го правиш.

— Да, аз…

— Не — настоятелно изрече той, — не го правиш. А публикуването на работата ми… е, то изобщо не може да се сравни с истинската ми мечта, а тя е да прекарам остатъка от живота си с теб.

— Това винаги ще го имаш — меко каза тя.

— Зная — той се усмихна и изведнъж стана доста самонадеян. — И така, какво имаме да губим?

— Може би повече, отколкото бихме могли да си представим.

— А може би по-малко — напомни й. — Не забравяй, че съм Бриджъртън. Както и ти. Имаме известно влияние в този град.

Очите й се разшириха.

— Какво имаш предвид?

Той скромно сви рамене.

— Антъни е готов да ти даде пълната си подкрепа.

— Казал си на Антъни? — ахна тя.

— Трябваше да кажа на Антъни. Той е глава на семейството. А и има много малко хора на този свят, които биха се осмелили да му се противопоставят.

— О — Пенелопе прехапа долната си устна, докато обмисляше всичко. И добави, защото просто трябваше да знае. — Той какво каза?

— Беше изненадан.

— Това го очаквах.

— И доста доволен.

Лицето й светна.

— Наистина ли?

— И развеселен. Каза, че не може да не уважава някой, който е успял да пази подобна тайна в продължение на толкова много години. Каза, че няма търпение да каже на Кейт.

Тя кимна.

— Предполагам, че в такъв случай ще трябва да направиш съобщението. Тайната е разкрита.

— Антъни ще си мълчи, докато аз не го помоля — каза Колин. — Това няма нищо общо с причините да искам да разкрия истината на света.

Тя го погледна с очакване, но предпазливо.

— Истината е — каза Колин, като хвана ръката й и я придърпа по-близо до себе си, — че много се гордея с теб.

Тя усети, че се усмихва, а това бе много странно, тъй като само преди секунди не можеше да си представи, че някога отново ще го направи.

Той се наведе, докато носът му докосна нейния.

— Искам всички да знаят колко се гордея с теб. Когато приключа, в Лондон няма да има и един човек, който да не признае колко си умна.

— Въпреки това може да ме намразят — каза тя.

— Може — съгласи се той, — но това ще бъде техен проблем, не наш.

— О, Колин — въздъхна тя, — наистина те обичам. И е чудесно.

Той се ухили.

— Знам.

— Не, наистина. И преди мислех, че те обичам и със сигурност бе така, но изобщо не може да се сравнява с това, което чувствам сега.

— Добре — каза той и в очите му се появи собственически блясък, — така ми харесва. Сега ела с мен.

— Къде?

— Тук — каза той и отвори една врата.

За изненада на Пенелопе, двамата се озоваха на малък балкон, който гледаше към цялата зала.

— О. Мили. Боже — задавено изрече тя, опитвайки се да го дръпне обратно в тъмната стая зад тях. Все още никой не ги бе видял, можеха да се измъкнат.

— Тц, тц — смъмри я той. — Смелост, скъпа моя.

— Не може ли да публикуваш нещо във вестника? — напрегнато прошепна тя. — Или просто да кажеш на някой и да оставиш клюката да се разпространи?

— Един грандиозен жест най-добре ще разпространи новината.

Тя конвулсивно преглътна. Този жест определено щеше да е грандиозен.

— Не ме бива много да съм център на внимание — каза, докато се опитваше да си спомни как да диша нормално.

Той стисна ръката й.

— Не се безпокой. Мен ме бива — той огледа тълпата и погледът му откри домакина им и негов зет — херцогът на Хейстингс. При кимването на Колин, той се отправи към оркестъра.

— Саймън знае? — ахна Пенелопе.

— Казах му, когато пристигнах — измърмори Колин разсеяно. — Откъде мислиш разбрах как да открия стаята с балкона?

И тогава се случи най-невероятното нещо. Цяла армия прислужници се появи, сякаш от нищото и започна да раздава високи чаши шампанско на всички гости.

— Ето ги и нашите — одобрително изрече Колин и вдигна двете чаши, които чакаха в ъгъла. — Точно, както помолих.

Пенелопе взе своята в мълчание, без все още да може да разбере какво се случва пред очите й.

— Вероятно е малко изветряло — каза Колин със заговорнически шепот, за който тя бе сигурна, че е предназначен да я успокои. — Но е най-доброто, което успях да направя при тези обстоятелства.

Пенелопе ужасено се вкопчи в ръката му и проследи с поглед как Саймън нареди на оркестъра да спре и насочи вниманието на присъстващите към своите брат и сестра на балкона.

Брат и сестра, помисли си тя учудено. Семейство Бриджъртън наистина те караха да създаваш здрави връзки. Никога не си бе представяла, че ще дойде ден, в който един херцог ще я нарече своя сестра.

— Дами и господа — обяви Колин и силният му, уверен глас се разнесе из залата. — Бих искал да предложа тост за най-забележителната жена в целия свят.

Тих шепот се разнесе из залата и Пенелопе замръзна, наблюдавайки как всички я наблюдават.

— Аз съм младоженец — продължи Колин, омагьосвайки тълпата с кривата си усмивка — и затова всички трябва да ми позволите да бъда болен от любов.

Приятелски смях се разнесе сред тълпата.

— Зная, че много от вас бяха изненадани, когато помолих Пенелопе Федърингтън да ми стане съпруга. Аз също се изненадах.

Няколко неучтиви кикота се разнесоха във въздуха, но Пенелопе остана напълно неподвижна и горда. Колин щеше да каже точните думи. Знаеше го. Колин винаги казваше точните думи.

— Не бях изненадан, че съм се влюбил в нея — подчерта той и хвърли към тълпата поглед, с който ги предизвикваше да коментират, — а по-скоро, че ми отне толкова дълго време. Познавам я от много години, нали знаете — продължи и гласът му омекна, — а някак си никога не отделих време да надникна вътре в нея, да видя красивата, възхитителна, остроумна жена, в която се бе превърнала.

Пенелопе усети как по лицето й се спускат сълзи, но не можеше да помръдне. Едва можеше да диша. Бе очаквала да разкрие тайната й, а вместо това той й поднасяше невероятен дар — грандиозно обяснение в любов.

— Затова — каза Колин, — пред всички вас като свидетели бих искал да кажа… Пенелопе — той се обърна към нея, взе свободната й ръка в своята и каза: — Обичам те. Обожавам те. Боготворя земята под краката ти.

Отново се обърна към тълпата, вдигна чаша и изрече:

— За съпругата ми!

— За съпругата ти! — отвърнаха всички, подвластни на магията на момента.

Колин пи, Пенелопе също, макар че не можеше да спре да се пита кога той ще им каже истинската причина за това съобщение.

— Остави чашата си, скъпа — измърмори той, дръпна я от пръстите й и я остави настрана.

— Но…

— Прекалено много ме прекъсваш — смъмри я и я целуна страстно — на балкона, пред цялото висше общество.

— Колин! — ахна тя при първата възможност да си поеме дъх.

Той й се ухили дяволито, а тълпата одобрително изрева.

— О, и едно последно нещо! — извика той.

Хората вече тропаха с крака, чакаха нетърпеливо всяка негова дума.

— Ще напусна бала рано. Всъщност още сега — той подари една лукава усмивка на Пенелопе. — Сигурен съм, че ще ме разберете.

Мъжете в тълпата започнаха да свирят с уста и да викат, а Пенелопе почервеня.

— Но преди да го сторя, искам да кажа едно последно нещо. Едно дребно последно нещо, в случай, че все още не ми вярвате, когато казвам, че съпругата ми е най-духовитата, най-умната и очарователна жена в цял Лондон.

— Неееее! — чу се глас някъде отзад и Пенелопе разбра, че е Кресида.

Но дори тя не можеше да се мери с тълпата, никой от хората не желаеше да я пусне да премине или дори да чуе разстроените й викове.

— Може да се каже, че съпругата ми има две имена — замислено каза Колин. — Вие, разбира се, я познавате като Пенелопе Федърингтън, както и аз. Но това, което не знаете, което дори аз не бях достатъчно умен да разбера, докато тя сама не ми каза…

Той спря и изчака в залата да настъпи тишина.

— … е, че тя е и невероятната, остроумна, спираща дъха и великолепна… О, знаете за кого говоря — каза и махна с ръка към тълпата.

— Представям ви съпругата си! — изрече, а любовта и гордостта му обгърнаха цялата зала. — Лейди Уисълдаун!

За момент се възцари пълна тишина. Сякаш никой не смееше дори да диша.

И след това се чу. Пляс. Пляс. Пляс. Бавно и методично, но с такава сила и решителност, че всички се обърнаха да видят кой се осмелява да наруши шокиращото мълчание.

Беше лейди Данбъри.

Бе пъхнала бастуна си в нечии ръце и с вдигнати високо ръце, пляскаше силно и тържествено, а лицето й сияеше от гордост и удоволствие.

След това още някой започна да ръкопляска. Пенелопе обърна глава, за да види кой…

Антъни Бриджъртън.

След това Саймън Басет, херцогът на Хейстингс.

След това жените от семейство Бриджъртън и тези от семейство Федърингтън, след това още някой, и още някой, докато накрая ръкопляскаше цялата зала.

Пенелопе не можеше да повярва.

Утре можеше и да си спомнят, че трябва да й се ядосват, може да се подразнят, че са били мамени толкова години, но тази вечер…

Тази вечер можеха само да се възхищават и да ръкопляскат.

За жена, която трябваше да крие всичките си постижения, това бе като сбъдната мечта.

Е, почти.

Защото истинската й сбъдната мечта бе застанала до нея и обгръщаше с ръка кръста й. А когато вдигна поглед към любимото лице, той се усмихваше с такава любов и гордост, че дъхът й спря.

— Поздравления, лейди Уисълдаун — измърмори той.

— Предпочитам мисис Бриджъртън — отвърна му.

Той се ухили.

— Прекрасен избор.

— Може ли да си вървим? — прошепна тя.

— Точно сега?

Тя кимна.

— О, да — ентусиазирано й отговори.

И никой не ги видя през следващите няколко дни.