Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (21)

Глава 21

Седмица по-късно Пенелопе бе седнала на бюрото в салона си, четеше дневниците на Колин и си водеше бележки на отделни листи, когато имаше въпрос или коментар. Той я бе помолил за помощ при редактирането и тя намираше задачата за вълнуваща.

Радостна бе, разбира се, че й бе поверил толкова важна работа. Това означаваше, че се доверява на преценката й, смята, че е умна и духовита и чувства, че може да вземе написаното от него и да го направи още по-добро.

Но не само това бе причина за щастието й. Тя имаше нужда от проект, от занимание. В първите дни, след като се отказа от Уисълдаун, се наслаждаваше на новооткритото си свободно време. Сякаш бе на почивка за първи път от десет години. Четеше като луда — всички онези романи и книги, които бе купувала, но с които така й не бе успяла да се заеме. Дълго се разхождаше, ходеше на езда в парка, седеше в малката градина зад къщата си на Маунт Стрийт, наслаждаваше се на хубавото пролетно време и от време на време вдигаше лице към слънцето за около минута — достатъчно дълго, за да усети топлината, но не чак толкова, че бузите й да хванат тен.

След това, разбира се, сватбата и всички безбройни съпътстващи я подробности започнаха да отнемат цялото й време. Не бе имала възможност да осъзнае какво може да липсва в живота й.

Когато съставяше рубриката, самото писане не отнемаше прекалено много време, но винаги трябваше да е нащрек, да се оглежда и ослушва. А когато не пишеше, мислеше за това или отчаяно се опитваше да си припомни нещо остроумно, което да използва.

Умът й бе вечно зает и тя не бе забелязала колко й липсва това предизвикателство, докато най-накрая не получи нова възможност.

Записваше си въпрос към описанието на една вила в Тоскана на страница 143 във втория том от дневниците на Колин, когато икономът дискретно почука на отворената врата, за да извести за присъствието си.

Пенелопе смутено се усмихна. Имаше навика напълно да се потапя в работата си и Дънууди бе научил от личен опит, че ако иска да привлече вниманието й, трябва да вдигне шум.

— Имате посетител, мисис Бриджъртън — каза й.

Пенелопе вдигна поглед с усмивка. Вероятно бе една от сестрите й или някой член на семейство Бриджъртън.

— Наистина ли? Кой е?

Той пристъпи напред и й подаде една картичка. Пенелопе сведе поглед и ахна — първо от шок, а след това от неприязън. Гравирани в класически стил, изящно черни на кремавобял фон бяха разположени две думи: Лейди Туомбли.

Кресида Туомбли? Защо, за бога, би дошла?

Пенелопе започна да чувства леко безпокойство. Кресида никога не би се отбила, освен ако целта й не бе неприятна. Тя не правеше нищо, което да не е с неприятна цел.

— Бихте ли желали да я отпратя? — попита Дънууди.

— Не — изрече Пенелопе с въздишка. Не беше страхливка и Кресида Туомбли нямаше да я накара да се държи като такава. — Ще я приема. Само ми дай минутка да прибера листовете. Но…

Дънууди спря и леко изви глава встрани в очакване на следващите й думи.

— О, няма значение — измърмори Пенелопе.

— Сигурна ли сте, мисис Бриджъртън?

— Да. Не — тя простена. Колебаеше се и това бе още нещо, което да прибави към дългия списък с прегрешения на Кресида — превръщаше я в заекваща глупачка. — Това, което имам предвид, е… ако след десет минути е още тук, бихте ли измислили някакъв спешен случай, който да изисква моето присъствие? Незабавното ми присъствие?

— Мисля, че може да бъде уредено.

— Чудесно, Дънууди — каза Пенелопе със слаба усмивка. Това вероятно бе лесният изход от ситуацията, но тя си нямаше доверие, че ще успее да намери точния момент от разговора, в който да настоява Кресида да си върви, а последното, което желаеше, бе да е затворена в салона с нея през целия следобед.

Икономът кимна и излезе, а Пенелопе събра листите си в спретната купчинка, затвори дневника на Колин и го остави най-отгоре, за да не може лекият бриз от отворения прозорец да ги разпръсне по бюрото. Изправи се, отиде до канапето и се настани по средата, с надеждата, че изглежда отпусната и спокойна.

Сякаш посещението на Кресида Туомбли би могло да бъде наречено успокояващо.

Секунда по-късно пристигна Кресида, пристъпвайки през отворената врата, след като Дънууди обяви името й. Както обикновено, изглеждаше красива — всеки златен косъм бе на идеалното си място. Кожата й бе безупречна, очите блестяха, дрехите й бяха по последна мода, а чантичката съвършено подхождаше на облеклото.

— Кресида — каза Пенелопе, — колко е изненадващо да те видя — изненадващо бе най-учтивият епитет, който успя да измисли при тези обстоятелства.

Устните на Кресида се извиха в мистериозна, почти котешка усмивка.

— Сигурна съм — измърмори.

— Няма ли да седнеш? — предложи Пенелопе, най-вече, защото така трябваше. Бе прекарала целия си живот бидейки любезна и бе трудно да престане сега. Посочи един стол наблизо — най-неудобния в стаята.

Кресида седна на ръба му и дори усещането да не бе особено приятно, изразът й не го показа. Стойката й бе елегантна, усмивката й не потрепна и за секунда, а тя изглеждаше възможно най-уверена и спокойна.

— Сигурна съм, че се чудиш защо съм тук — каза Кресида.

Изглежда нямаше особен смисъл да отрича, затова кимна, а Кресида рязко попита:

— Как ти се струва живота на омъжена жена?

Пенелопе примигна.

— Моля?

— Сигурно промяната на ритъма е невероятна.

— Да — внимателно изрече Пенелопе, — но е добре дошла.

— Ммм, да. Сега трябва да имаш наистина много свободно време. Сигурно не знаеш с какво да го запълваш.

Някакво гъделичкане започна да се разпростира по кожата на Пенелопе.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза.

— Така ли?

Когато стана очевидно, че Кресида очаква отговор, Пенелопе изрече леко раздразнено:

— Не, не разбирам.

Кресида замълча за момент, но изражението й говореше, колкото хиляди думи — приличаше на котка, която облизва каймака от устните си. Тя огледа стаята, докато погледът й не спря върху бюрото, на което до скоро седеше Пенелопе.

— Какви са онези листи? — попита.

Пенелопе хвърли поглед към листите на бюрото, прилежно подредени под дневника на Колин. Нямаше начин Кресида да знае, че са нещо по-особено. Пенелопе вече бе седнала на канапето, когато тя влезе в стаята.

— Не виждам как личните ми документи биха могли да те касаят — каза й.

— О, не се засягай — изрече Кресида, а в гласа й звънна лек смях, който се стори плашещ на Пенелопе. — Просто водя учтив разговор. Питам за интересите ти.

— Разбирам — каза Пенелопе, опитвайки се да запълни последвалото мълчание.

— Много съм наблюдателна — каза Кресида.

Пенелопе въпросително вдигна вежди.

— Всъщност наблюдателността ми е добре известна в най-отбраните кръгове на висшето общество.

— В такъв случай аз явно не съм сред тези кръгове — измърмори Пенелопе.

Кресида бе твърде задълбочена в своите думи, за да обърне внимание на тези на Пенелопе.

— Затова — изрече замислено, — сметнах, че може да успея да убедя висшето общество, че наистина аз съм лейди Уисълдаун.

Сърцето на Пенелопе бясно се разтуптя в гърдите.

— Значи признаваш, че не си? — попита внимателно.

— О, мисля, че ти знаеш, че не съм.

Гърлото на Пенелопе се стегна. Някак си — никога нямаше да разбере как — успя да запази спокойствие и изрече:

— Моля?

Кресида се усмихна, но превърна този израз на радост в нещо лукаво и жестоко.

— Когато измислих тази хитрост, си казах: Няма начин да изгубя. Или ще убедя всички, че съм лейди Уисълдаун, или те няма да ми повярват и аз ще се представя като много умна, като заявя, че просто съм се преструвала, за да изоблича истинската виновница.

Пенелопе остана много тиха и неподвижна.

— Но нещата не се получиха точно, както ги планирах. Лейди Уисълдаун се оказа много по-непочтена и подла, отколкото бях предполагала — очите на Кресида се присвиха, а след това още и още, докато обикновено прекрасното й лице придоби зловещо изражение. — Последната й малка рубрика ме направи за посмешище.

Пенелопе не каза нищо, едва смееше да диша.

— И тогава… — продължи Кресида все по-тихо. — И тогава ти… ти имаше безочието да ме обидиш пред цялото висше общество.

Пенелопе изпусна лека въздишка на облекчение. Може би Кресида не знаеше тайната й. Може би причината за всичко това бе публичната обида на Пенелопе, когато пред всички бе обвинила Кресида, че лъже и бе казала… мили боже, какво бе казала? Нещо ужасно жестоко, но заслужено, сигурна бе в това.

— Можеше и да преглътна обидата, ако тя бе дошла от някой друг — продължи Кресида, — но от някой като теб… е, това не може да мине без отговор.

— Помисли внимателно, преди да ме обидиш в собствения ми дом — тихо каза Пенелопе. И добави, макар да й бе неприятно да се крие зад името на съпруга си. — Вече съм Бриджъртън. Ползвам се от тяхната закрила.

Предупреждението на Пенелопе не развали маската на задоволство, която бе застинала върху красивото лице на Кресида.

— Мисля, че е по-добре да чуеш какво имам да казвам, преди да отправяш заплахи.

Пенелопе знаеше, че трябва да я изслуша. По-добре беше да е наясно какво знае Кресида, отколкото да затвори очи и да се престори, че всичко е наред.

— Продължавай — изрече нарочно рязко.

— Направи една критична грешка — каза Кресида, посочи я с показалец и го размаха напред-назад като тиктакащ часовник. — Не ти хрумна, че аз никога не забравям обида, нали?

— Какво се опитваш да кажеш, Кресида? — Пенелопе искаше думите й да прозвучат силно и самоуверено, но те прозвучаха като шепот.

Кресида се изправи и бавно се отдалечи от Пенелопе. Бедрата й леко се полюшваха, докато вървеше, като че ли се перчеше.

— Да видим дали ще си спомня точните ти думи — каза и потупа с пръст бузата си. — О, не, не, не ми напомняй. Сигурна съм, че ще се сетя. О, да спомних си — обърна се с лице към нея. — Мисля, каза, че винаги си харесвала лейди Уисълдаун. А после — трябва да призная, че това е емоционален и запомнящ се израз — каза, че сърцето ти ще бъде разбито, ако се окаже, че тя е някой като лейди Туомбли — Кресида се усмихна, — което означава като мен.

Устата на Пенелопе пресъхна. Пръстите й се разтрепериха, а кожата й стана леденостудена.

Защото макар да не си спомняше кои думи бе използвала, за да обиди Кресида, помнеше какво написа в последната рубрика — онази, която по погрешка бе раздадена на годежния й бал. Онази, която…

Онази, която Кресида в този момент хвърляше на масата пред нея.

„Дами и господа, настоящият автор НЕ е лейди Кресида Туомбли. Тя е просто една лицемерна самозванка и сърцето ми ще бъде разбито, ако всички мои години на усилен труд бъдат приписани на човек като нея.“

Пенелопе се втренчи в думите, макар да ги знаеше наизуст.

— Какво имаш предвид? — попита с ясното съзнание, че опитът й да се престори, на неразбираща, е безполезен.

— По-умна си от това, Пенелопе Федърингтън — каза Кресида. — Знаеш, че знам.

Пенелопе продължи да се взира в едничкия, уличаващ лист хартия, неспособна да отдели поглед от онези съдбоносни думи…

Ще разбие сърцето ми.

Разбие сърцето ми.

Разбие сърцето ми.

Разбие…

— Няма какво да кажеш ли? — попита Кресида, и макар Пенелопе да не виждаше лицето й, можеше да усети каменната, презрителна усмивка.

— Никой няма да ти повярва — промълви Пенелопе.

— Аз самата едва го вярвам — изрече Кресида с груб смях. — Ти, измежду всички. Но очевидно у теб има скрити дълбини и си малко по-умна, отколкото показваш. Достатъчно умна — добави натъртено, — за да знаеш, че запаля ли веднъж искрата на точно тази клюка, новината ще се разпространи като буен пожар.

Умът на Пенелопе започна да блуждае в неприятни кръгове. О, боже, какво щеше да каже на Колин? Как щеше да му каже? Знаеше, че трябва, но откъде щеше да намери думите?

— Мисля, че в началото никой няма да повярва — продължи Кресида, — за това беше права. Но ще започнат да се замислят и бавно, но сигурно парченцата от пъзела ще започнат да се наместват. Някои ще си спомнят, че са ти казвали нещо, което после се е озовало в рубриката. Или, че си присъствала на определено парти в провинцията. Или, че са виждали Елоиз Бриджъртън да се навърта наоколо, а всички знаят, че двете си казвате всичко?

— Какво искаш? — попита Пенелопе с тих и като че ли обладан от духове глас, докато вдигаше глава, за да се изправи с лице към врага си.

— О, така, ето го въпросът, който очаквах — Кресида плесна с ръце зад гърба си и започна да се разхожда. — Доста мислих за това. Всъщност отлагам идването си тук от почти седмица, докато взема решение по въпроса.

Пенелопе преглътна, не й бе приятна мисълта, че Кресида знаеше тайната й от почти седмица, а тя междувременно се радваше на живота, без да знае, че всеки миг небето ще се сгромоляса.

— Още отначало знаех, разбира се — каза Кресида, — че имам нужда от пари. Само че въпросът бе… колко? Съпругът ти е Бриджъртън, разбира се, значи разполага със сериозни средства, но пък е по-малък син, значи джобовете му не са дълбоки като на виконта.

— Колко, Кресида? — изръмжа Пенелопе. Знаеше, че Кресида иска да проточи това, само за да я измъчва, не се надяваше особено, че тя действително ще спомене цифра, преди да е наистина готова.

— Тогава осъзнах — продължи Кресида, без да обръща внимание на въпроса на Пенелопе, което доказваше мнението й, — че и ти трябва да си доста богата. Освен ако не си абсолютна глупачка — имайки предвид колко дълго криеш малката си тайна, аз промених първоначалното си мнение за теб и не мисля, че си — трябва да си направила цяло състояние от писането на рубриката през всички тези години. А според всички външни белези — тя се смръщи, когато погледна следобедната рокля на Пенелопе, — не ги харчиш. Така че мога само да заключа, че всички пари стоят в дискретна малка сметка някъде и само чакат да ги изтеглиш.

— Колко, Кресида?

— Десет хиляди лири.

Пенелопе ахна.

— Ти си луда!

— Не — усмихна се тя. — Само много, много умна.

— Нямам десет хиляди лири.

— Мисля, че лъжеш.

— Мога да те уверя, че не лъжа! — и беше вярно. Последния път, когато бе проверила сметката си, в нея имаше 8246 лири, с лихвата до момента, вероятно се бяха увеличили с няколко лири. Това със сигурност бе огромна сума, достатъчна за няколко живота на един разумен човек, но не бяха десет хиляди, а и не бе нещо, което имаше желание да й даде.

Кресида спокойно се усмихна.

— Сигурна съм, че ще измислиш какво да направиш. Пред твоите спестявания и парите на съпруга ти десет хиляди са скромна сума.

— Десет хиляди никога не са скромна сума.

— Колко време ще ти трябва да ги събереш? — попита Кресида, без да обръща внимание на избухването на Пенелопе. — Ден? Два?

— Два дни? — повтори Пенелопе и зяпна. — Не бих могла да го направя и за две седмици.

— Аха, значи наистина имаш парите.

— Нямам ги!

— Една седмица — остро изрече Кресида. — Искам парите след една седмица.

— Няма да ти ги дам — прошепна Пенелопе повече на себе си, отколкото на Кресида.

— Ще го направиш — уверено отвърна Кресида. — Ако не, ще те съсипя.

— Мисис Бриджъртън?

Пенелопе вдигна поглед и видя Дънууди, застанал до вратата.

— Възникна нещо спешно, което изисква вниманието ви — каза той. — Веднага.

— Няма значение — каза Кресида и се отправи към изхода. — Приключих тук — мина през вратата и се обърна, когато вече бе в коридора, така че Пенелопе бе принудена да я погледне на фона на рамката — като красива картина. — Скоро ще се видим, нали? — попита с любезен и невинен глас, сякаш не говореха за нищо по-важно от покана за парти или дневния ред за някоя благотворителна сбирка.

Пенелопе леко кимна, само за да се отърве от нея.

Само че нямаше значение. Входната врата може и да се затвори тежко, а Кресида може да бе далеч, но проблемите на Пенелопе нямаше да си отидат.