Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (14)

Глава 14

Тя се строполи на паважа.

Пенелопе бе, поне по нейно мнение, доста по-грациозна, отколкото смятаха повечето хора. Танцуваше добре, пръстите й бяха идеално извити, когато свиреше на пиано и обикновено съумяваше да се движи из препълнена зала, без да се блъска в прекалено много хора или мебели.

Въпреки това, когато Колин направи доста равнодушното си предложение, кракът й — който вече бе наполовина извън каретата — се размаха във въздуха, лявото й бедро се удари на бордюра, а главата й се строполи в краката на Колин.

— Мили боже — възкликна той и се наведе. — Добре ли си?

— Направо прекрасно — успя да изрече тя и се огледа за дупката в земята, която сигурно се бе разтворила, за да пропълзи в нея и да умре.

— Сигурна ли си?

— Всичко е наред, наистина — отвърна тя и докосна бузата си, върху която със сигурност имаше идеален отпечатък от горната част на ботуша на Колин. — Просто съм малко изненадана, това е всичко.

— Защо?

— Защо? — повтори тя.

— Да, защо?

Тя премигна. Веднъж, два пъти, а после отново.

— Ами, сигурно има нещо общо с факта, че спомена брак.

Той безцеремонно я вдигна на крака, като почти измъкна рамото й.

— Е, а какво мислеше, че ще кажа?

Тя невярващо се втренчи в него. Да не беше полудял?

— Не и това — отвърна накрая.

— Не съм абсолютен мръсник — измърмори той.

Тя изтупа прахта и камъчетата от ръкава си.

— Не съм казвала, че си, аз просто…

— Мога да те уверя — продължи той, като вече изглеждаше смъртно обиден, — че обикновено не се държа по този начин с жена с твоето потекло, без да й направя предложение за брак.

Пенелопе зяпна и се почувства като бухал.

— Нямаш ли отговор? — попита той.

— Все още се опитвам да разбера какво каза — призна тя.

Той сложи ръце на кръста си и се втренчи в нея недоволно.

— Трябва да признаеш — каза тя и сведе брадичка, като накрая го погледна колебливо през мигли, — че прозвуча сякаш, ъъъ — как го каза — си правил предложения за брак и преди.

Той й се смръщи.

— Разбира се, че не съм. А сега хвани ръката ми, преди да е заваляло.

Тя вдигна поглед към ясното синьо небе.

— При скоростта, с която се движиш — нетърпеливо изрече той, — ще стоим тук с дни.

— Аз… ами… — тя се прокашля. — Определено може да простиш липсата ми на хладнокръвие пред лицето на такава огромна изненада.

— Сега кой говори глупости? — измърмори той.

— Моля?

Ръката му се стегна около лакътя й.

— Нека просто да тръгваме.

— Колин! — почти изпищя тя и се запрепъва по стълбите. — Сигурен ли си…

— Няма по-подходящ момент от сегашния — изрече той почти весело. Изглеждаше доста доволен от себе си, което я озадачи, тъй като бе готова да заложи цялото си състояние — а като лейди Уисълдаун бе натрупала такова — че не е имал намерение да й предложи брак до момента, в който каретата спря пред дома й.

Може би дори до самия момент, в който думите излязоха от устата му.

Той се обърна към нея.

— Трябва ли да почукам?

— Не, аз…

Той въпреки това го стори или по-скоро похлопа, ако човек трябва да е абсолютно точен.

— Брайърли — изрече Пенелопе с пресилена усмивка, когато икономът им отвори вратата.

— Мис Пенелопе — измърмори той и изненадано вдигна вежди. Кимна на Колин. — Мистър Бриджъртън.

— Мисис Федърингтън у дома ли е? — рязко попита Колин.

— Да, но…

— Чудесно — прекъсна го той и дръпна Пенелопе със себе си. — Къде е?

— В салона, но трябва да ви кажа…

Само че Колин вече бе прекосил коридора до средата, а Пенелопе бе на крачка зад него. Не че имаше избор по въпроса, като се има предвид колко здраво я стискаше.

— Мистър Бриджъртън — извика икономът с лека паника в гласа.

Пенелопе се обърна, макар краката й да продължаваха да следват Колин. Брайърли никога не изпадаше в паника. Ако смяташе, че тя и Колин не трябва да влизат в салона, сигурно имаше много добра причина.

Може би дори…

О, не.

Пенелопе заби пети в пода и се плъзна напред, тъй като Колин продължи да я влачи.

— Колин — каза и се задави на първата сричка. — Колин!

— Наистина мисля… ааа! — петите й срещнаха ръба на килима и тя полетя напред.

Той прилежно я хвана и я изправи на крака.

— Какво има?

Тя нервно хвърли поглед към вратата на салона. Беше леко отворена, но може би вътре бе достатъчно шумно и майка й не ги бе чула, че приближават.

— Пенелопе… — нетърпеливо я прикани Колин.

— Ъъъ… — все още имаше време да избягат, нали? Тя обезумяло започна да се оглежда, не че бе вероятно да намери разрешение на проблемите си някъде в коридора.

— Пенелопе — повтори Колин и започна да потропва с крак, — какво има, по дяволите?

Тя отново погледна Брайърли, който само сви рамене.

— Това може и да не е най-подходящият момент да говориш с майка ми.

Той вдигна вежди и силно заприлича на иконома преди секунди.

— Нямаш намерение да ми откажеш, нали?

— Не, разбира се, че не — бързо изрече тя, макар да не беше приела напълно факта, че той изобщо има намерение да поиска ръката й.

— Тогава моментът е прекрасен — заяви той, а тонът му пресече всякакъв по-нататъшен протест.

— Но…

— Какво?

Вторник, нещастно си помисли тя. И едва бе минал обяд, което означаваше…

— Да вървим — каза Колин като закрачи напред и отвори вратата преди тя да успее да го спре.

Първата мисъл на Колин, когато влезе в стаята, бе, че денят, макар и да не протича по начина, който бе очаквал при събуждането си, се бе оказал прекрасно изживяване. Бракът с Пенелопе определено бе разумна идея, а и изненадващо привлекателна, освен това, ако можеше да се съди по последните им изживявания в каретата.

Втората му мисъл бе, че е влязъл в най-лошия си кошмар.

Защото майката на Пенелопе не бе сама в салона. Всеки член на семейство Федърингтън, настоящ или предишен, бе там заедно със съответния брачен партньор. Имаше дори и една котка.

Това бе най-плашещата група хора, която Колин някога бе виждал. Семейството на Пенелопе бе… е… с изключение на Фелисити — за която винаги бе таял някакво съмнение, все пак как е възможно човек да има доверие на някой, който е толкова добър приятел на Хаясинт — семейството й бе… ами…

Не можеше да се сети за подходяща дума. Определено не и благоприятна, макар да му се искаше да избегне директната обида. Изобщо имаше ли дума, която да съчетава значението на леко замаян, прекалено разговорчив, много любопитен, болезнено скучен и — имайки предвид скорошното присъединяване на Робърт Хъксли към клана — невероятно шумен.

Затова Колин само се усмихна. С прекрасната си широка, приятелска, леко дяволита усмивка. Тя почти винаги вършеше работа и днешният ден не бе изключение. Всички Федърингтън му се усмихнаха в отговор и, слава богу, не казаха нищо.

Поне не веднага.

— Колин — изрече мисис Федърингтън с очевидна изненада. — Колко любезно от твоя страна да доведеш Пенелопе у дома за семейната ни сбирка.

— Семейната ви сбирка? — повтори той. Вдигна поглед към Пенелопе, която бе застанала до него с болезнено изражение.

— Всеки вторник — слабо се усмихна тя. — Не го ли споменах?

— Не — отвърна той, макар да бе очевидно, че въпросът е зададен заради публиката им. — Не, не го спомена.

— Бриджъртън! — провикна се Робърт Хъксли, който бе женен за най-голямата сестра на Пенелопе — Прудънс.

— Хъксли — отвърна Колин и дискретно отстъпи назад. Най-добре бе да предпази тъпанчетата на ушите си, в случай, че зетят на Пенелопе реши да напусне мястото си до прозореца.

За щастие Хъксли остана неподвижен, но другият зет на Пенелопе, добродушният, но празноглав Найджъл Бербрук пресече стаята и поздрави Колин със сърдечно потупване по гърба.

— Не ви очаквах — изрече радостно Бербрук.

— Не — измърмори Колин. — Не си го и помислих.

— Все пак сме само семейството — каза Бербрук, — а вие не сте от семейството. Поне не от моето семейство.

— Поне не още — измърмори Колин и крадешком погледна Пенелопе.

Тя се изчерви.

Той обърна поглед към мисис Федърингтън, която изглеждаше така, сякаш ще припадне от вълнение. Колин простена, въпреки усмивката си. Не бе планирал тя да чуе коментара му за вероятното присъединяване към семейството. По някаква причина бе искал да запази елемента на изненада, когато поиска ръката на Пенелопе. Ако Порша Федърингтън знаеше предварително за намеренията му, щеше така да извърти нещата — поне в собствения си ум — че някак тя щеше да направлява нещата.

А по някаква причина на Колин това му се струваше изключително неприятно.

— Надявам се, че не се натрапвам — каза той на мисис Федърингтън.

— Не, разбира се, че не — бързо изрече тя. — Радваме се, че сте тук, на семейната ни сбирка — но изглеждаше малко странно, не точно нерешителна, а по-скоро несигурна каква трябва да е следващата й стъпка. Беше прехапала долната си устна и крадешком поглеждаше Фелисити, измежду всички.

Колин се обърна към Фелисити. Тя гледаше към Пенелопе с лека, потайна усмивка. Пенелопе се взираше ядно в майка си, а устните й бяха извити от раздразнение.

Погледът на Колин се местеше от Федърингтън към Федърингтън, към Федърингтън. Нещо определено бушуваше под повърхността тук и ако не се опитваше да реши, първо, как да избегне капана на разговор с роднините на Пенелопе, докато второ, някак успее в същото време да направи предложение за брак… е, щеше да е доста любопитен каква е причината за всички тези потайни, коварни погледи, които се разменяха между жените в семейството.

Мисис Федърингтън погледна за последен път Фелисити, направи лек жест, който Колин можеше да се закълне, че означава: „Изправи се“ и след това прикова вниманието си към Колин.

— Защо не седнете? — попита и широко се усмихна, като потупа мястото на канапето до себе си.

— Разбира се — измърмори той, защото вече просто нямаше друг изход. Все пак трябваше да поиска ръката на Пенелопе, и макар да нямаше особено желание да го прави пред всички членове на семейство Федърингтън — и двамата глупави съпрузи — беше принуден да остане, поне докато не се появеше подходяща възможност за бягство.

Той се обърна и предложи ръката си на жената, която възнамеряваше да направи своя съпруга.

— Пенелопе?

— Ъъ, да, разбира се — заекна тя и постави длан на извивката на лакътя му.

— О, да — каза мисис Федърингтън сякаш напълно бе забравила за присъствието на дъщеря си. — Ужасно съжалявам, Пенелопе. Не те видях. Би ли отишла да помолиш готвачката да приготви повече храна? Определено ще имаме нужда, щом мистър Бриджъртън е тук.

— Разбира се — каза Пенелопе и ъгълчетата на устните й потрепнаха.

— Не може ли да позвъни? — високо попита Колин.

— Моля? — разсеяно каза мисис Федърингтън. — Е, предполагам, че би могла, но ще отнеме повече време, а и Пенелопе няма нищо против, нали?

Тя леко поклати глава.

— Аз имам нещо против — каза Колин.

Мисис Федърингтън тихо ахна от изненада и отвърна:

— Много добре. Пенелопе, аа, защо не седнеш там? — и посочи един стол, който не бе разположен по начин, който да предполага участие в разговора.

Фелисити, която бе седнала точно срещу майка си, скочи на крака.

— Пенелопе, моля те, седни на моето място.

— Не — твърдо каза мисис Федърингтън. — Ти не се чувстваше добре, Фелисити. Трябва да седиш.

Според Колин тя бе олицетворение на идеално здраве, но отново седна.

— Пенелопе — високо извика Прудънс откъм прозореца. — Трябва да говоря с теб.

Пенелопе безпомощно започна да мести поглед между Колин, Прудънс и майка си.

Колин я дръпна по-близо.

— И аз трябва да говоря с нея — изрече любезно.

— Да, добре, предполагам, че има място и за двама ви — каза мисис Федърингтън и посочи канапето.

Колин се колебаеше между добрите обноски, които му бяха внушавани от деня на раждането му и непреодолимия копнеж да удуши жената, която някой ден щеше да му стане тъща. Нямаше представа защо тя се отнася с Пенелопе като с някакво по-малко любимо доведено дете, но това наистина трябваше да престане.

— Какво ви води насам? — провикна се Робърт Хъксли.

Колин докосна ушите си — не можа да се въздържи — и каза:

— Бях…

— О, мили боже — затюхка се мисис Федърингтън, — нямаме намерение да разпитваме госта ни, нали?

Колин не смяташе, че въпросът на Хъксли е разпит, но не искаше да обижда мисис Федърингтън затова само кимна и каза нещо абсолютно безсмислено като:

— Да, ами, разбира се.

— Разбира се какво? — попита Филипа.

Филипа бе омъжена за Найджъл Бербрук и Колин винаги бе смятал, че двамата много си подхождат.

— Извинете? — попита той.

— Казахте „разбира се“ — изрече Филипа. — Какво се разбира?

— Не зная — отвърна Колин.

— О, добре, тогава защо…

— Филипа — високо каза мисис Федърингтън, — може би трябва да донесеш храната, след като Пенелопе забрави да позвъни.

— О, съжалявам — бързо изрече Пенелопе и понечи да се изправи.

— Не се безпокой — каза Колин с любезна усмивка, хвана я за ръката и я дръпна обратно долу. — Майка ти каза, че Прудънс може да отиде.

— Филипа — каза Пенелопе.

— Какво за Филипа?

— Тя каза, че Филипа може да отиде, не Прудънс.

Той се зачуди какво се е случило с мозъка й, тъй като някъде между каретата и канапето той очевидно бе изчезнал.

— Има ли значение? — попита.

— Не, наистина, но…

— Фелисити — прекъсна ги мисис Федърингтън, — защо не разкажеш на мистър Бриджъртън за акварелите си?

Дори животът му да зависеше от това, Колин не можеше да си представи по-безинтересна тема — освен, може би, акварелите на Филипа — но въпреки това се обърна към най-младата Федърингтън с приятелска усмивка и попита:

— И как са акварелите ти?

Фелисити, Бог да я поживи, също му се усмихна приятелски и каза само:

— Предполагам, че са добре, благодаря.

Мисис Федърингтън изглеждаше така, сякаш е погълнала жива змиорка, когато възкликна:

— Фелисити!

— Да? — отвърна дъщеря й сладко.

— Не му каза, че спечели награда — тя се обърна към Колин. — Акварелите на Фелисити са уникални — отново се обърна към нея. — Разкажи на мистър Бриджъртън за наградата си.

— О, не мога да си представя, че това го интересува.

— Разбира се, че го интересува — процеди мисис Федърингтън.

Обикновено Колин би се намесил с едно: „Разбира се“, тъй като все пак беше невероятно любезен човек, но ако го стореше сега, щеше да потвърди думите на мисис Федърингтън, а и вероятно щеше да развали забавлението на Фелисити.

А Фелисити изглежда много се забавляваше.

— Филипа — каза тя, — нямаше ли да ходиш за храна?

— О, да — отвърна Филипа. — Съвсем забравих. Често ми се случва. Ела, Найджъл. Можеш да ми правиш компания.

— Чудесно! — засия Найджъл, след което двамата напуснаха стаята, кикотейки се.

Колин затвърди убеждението си, че сватосването между Бербрук и Федърингтън е било наистина подходящо.

— Мисля да изляза в градината — внезапно обяви Прудънс и хвана съпруга си за ръка. — Пенелопе, защо не дойдеш с мен?

Тя отвори уста няколко секунди, преди да измисли какво да отговори и за известно време заприлича на объркана риба, но доста привлекателна риба, поне според Колин, ако това изобщо бе възможно. Накрая брадичката й решително се повдигна и тя каза:

— Не мисля, Прудънс.

— Пенелопе! — възкликна мисис Федърингтън.

— Трябва да ти покажа нещо — процеди Прудънс.

— Наистина мисля, че съм нужна тук — отвърна Пенелопе. — Мога да се присъединя към теб по-късно следобед, ако искаш.

— Имам нужда от теб сега.

Пенелопе изненадано погледна сестра си, тъй като очевидно не очакваше такава съпротива.

— Съжалявам, Прудънс — настоя. — Убедена съм, че трябва да остана тук.

— Глупости — небрежно каза мисис Федърингтън. — Фелисити и аз можем да правим компания на мистър Бриджъртън.

Фелисити скочи на крака.

— О, не! — възкликна с широко отворени, невинни очи. — Забравих нещо.

— Какво — попита мисис Федърингтън през зъби, — за бога, може да си забравила?

— Ъъъ… акварелите ми — обърна се към Колин със сладка, дяволита усмивка. — Искахте да ги видите, нали?

— Разбира се — измърмори той и реши, че много харесва по-малката сестра на Пенелопе. — Да видя с какво са толкова уникални.

— Човек би казал, че са уникално обикновени — изрече Фелисити с прекалено откровено кимване.

— Пенелопе — каза мисис Федърингтън, като очевидно се опитваше да прикрие раздразнението си, — ще бъдеш ли добра да донесеш акварелите на Фелисити?

— Пенелопе не знае къде са — бързо изрече Фелисити.

— Защо не й кажеш?

— За бога — избухна Колин накрая, — оставете Фелисити да отиде. Така или иначе искам да остана насаме с вас.

Настъпи тишина. За първи път Колин Бриджъртън избухваше публично. До него Пенелопе тихо ахна, но когато той я погледна, тя прикриваше лека усмивка зад дланта си.

А това го накара да се почувства абсурдно добре.

— Насаме? — повтори мисис Федърингтън и ръката й полетя към гърдите. Погледна към Прудънс и Робърт, които все още стояха до прозореца. Те веднага излязоха, макар и не без леко мърморене от страна на Прудънс.

— Пенелопе — каза мисис Федърингтън, — може би трябва да придружиш Фелисити.

— Пенелопе ще остане — процеди Колин.

— Пенелопе? — невярващо попита мисис Федърингтън.

— Да — бавно изрече той, в случай, че тя все още не бе разбрала какво има предвид. — Пенелопе.

— Но…

Колин я изгледа толкова ядосано, че тя се отдръпна назад и скръсти ръце в скута си.

— Тръгвам! — пропя Фелисити и се оттегли. Колин видя, че преди да затвори вратата зад себе си, тя намигна на Пенелопе.

Пенелопе се усмихна, а в очите й проблесна явна любов към сестра й.

Колин се отпусна. Не бе осъзнал колко е напрегнат, заради нещастието на Пенелопе. А тя определено бе нещастна. Мили боже, нямаше търпение да я отдели от лоното на абсурдното й семейство.

Устните на мисис Федърингтън се разтеглиха в слаб опит за усмивка. Погледна от Колин към Пенелопе и обратно и накрая каза:

— Искахте да разговаряме?

— Да — отвърна той, нетърпелив да приключи с всичко. — За мен ще бъде чест, ако ми дадете позволение да се оженя за дъщеря ви.

За момент мисис Федърингтън не реагира. Очите й се разшириха, устата също, а тялото… е, тялото вече си беше широко — и тя плесна с ръце, без да може да каже нищо, освен:

— О! О!

А след това:

— Фелисити! Фелисити!

Фелисити?

Порша Федърингтън скочи на крака, втурна се към вратата и закрещя като рибарска съпруга.

— Фелисити! Фелисити!

— О, майко — простена Пенелопе и затвори очи.

— Защо викате Фелисити? — попита Колин, като стана на крака.

Мисис Федърингтън въпросително се извърна към него.

— Не искате ли да се ожените за Фелисити?

Колин си помисли, че като нищо ще повърне.

— Не, за бога, не искам да се оженя за Фелисити — тросна й се той. — Ако исках да се оженя за нея, едва ли щях да я изпратя горе за проклетите акварели, не мислите ли?

Мисис Федърингтън притеснено преглътна.

— Мистър Бриджъртън — каза тя, кършейки ръце, — не разбирам.

Той се втренчи в нея с ужас, който премина в отвращение.

— Пенелопе — каза той, грабна ръката й и я придърпа, докато тя не се оказа притисната до него. — Искам да се оженя за Пенелопе.

— Пенелопе? — повтори мисис Федърингтън. — Но…

— Но какво? — прекъсна я той, а гласът му бе натежал от злоба.

— Но… но…

— Всичко е наред, Колин — бързо изрече Пенелопе. — Аз…

— Не, не е наред — избухна той. — Никога не съм давал причина да се смята, че изпитвам и най-малък интерес към Фелисити.

Фелисити се появи на вратата, притисна длан към устата си и бързо изчезна, като мъдро затвори вратата зад себе си.

— Да — успокоително каза Пенелопе и бързо стрелна майка си с поглед, — но Фелисити не е омъжена и…

— Както и ти — изтъкна той.

— Зная, но аз съм стара, а…

— А Фелисити е дете — изплю той. — Мили боже, да се омъжа за нея би било като да се омъжа за Хаясинт.

— Ъъ, ако не броим кръвосмешението — каза Пенелопе.

Той я изгледа без капчица хумор.

— Да — каза тя, най-вече за да запълни мълчанието. — Просто едно ужасно недоразумение, нали?

Никой не отговори. Пенелопе умолително погледна Колин.

— Нали?

— Определено — измърмори той.

Тя се обърна към майка си.

— Мамо?

— Пенелопе? — измърмори тя и Пенелопе разбра, че майка й всъщност не задава въпрос, а по-скоро изразява неверието си, че Колин иска да се ожени за нея.

И, о, толкова болеше. Човек би си помислил, че вече е свикнала.

— Бих искала да се оженя за мистър Бриджъртън — каза Пенелопе, като се опитваше да събере възможно най-голяма част от достойнството си. — Той ме попита и аз казах „да“.

— Е, разбира се, че ще кажеш „да“ — отвърна майка й. — Би била глупачка да кажеш „не“.

— Мисис Федърингтън — напрегнато изрече Колин, — предлагам да започнете да се отнасяте към бъдещата ми съпруга с малко повече уважение.

— Колин, това не е необходимо — каза Пенелопе и постави длан върху ръката му, а в същото време сърцето й направо полетя. Може и да не я обичаше, но го беше грижа за нея. Никой мъж не би защитавал толкова ожесточено някоя жена, ако не го е грижа поне малко за нея.

— Необходимо е — отвърна той. — За бога, Пенелопе, пристигнах с теб. Показах и то повече от очевидно, че искам да останеш в стаята и на практика изгоних Фелисити, за да донесе акварелите си. Защо, по дяволите, някой би си помислил, че искам Фелисити?

Мисис Федърингтън отвори и затвори уста няколко пъти, преди да каже накрая:

— Обичам Пенелопе, разбира се, но…

— Но познавате ли я? — изстреля Колин в отговор. — Тя е прекрасна и интелигентна и има чудесно чувство за хумор. Кой не би искал да се ожени за такава жена?

Пенелопе щеше да се разтопи на пода, ако не се бе хванала за ръката му.

— Благодаря ти — прошепна тя, без да я е грижа дали майка й я чува, или дори дали Колин чува думите й. Просто имаше нужда да произнесе думите, заради самата себе си.

Не че мислеше, че е вярно.

Лицето на лейди Данбъри затанцува пред очите й с топло и леко лукаво изражение.

Нещо повече. Може би Пенелопе беше нещо повече и може би Колин бе единственият друг човек, който го осъзнаваше.

Това я накара да го заобича още повече.

Майка й се прокашля, след това пристъпи напред и я прегърна. След първоначалното колебание и от двете страни, Порша стегна ръце около третата си дъщеря и със задавен вик Пенелопе откри, че отвръща на жеста.

— Наистина те обичам, Пенелопе — каза Порша, — и много се радвам за теб! — Отдръпна се назад и изтри една сълза от очите си. — Разбира се, ще се чувствам самотна, тъй като смятах, че ще остареем заедно, но това е най-доброто за теб и предполагам, че една майка трябва да иска точно това.

Пенелопе шумно подсмръкна и без да се обръща, се протегна за кърпичката на Колин, която той вече бе извадил от джоба си и учтиво й подаваше.

— Някой ден ще го научиш — каза Порша и я потупа по ръката. Обърна се към Колин и каза. — За нас е радост да ви приветстваме в семейството.

Той кимна не особено топло, но Пенелопе си помисли, че е доста мило от негова страна да положи усилие, имайки предвид колко бе ядосан само преди няколко минути.

Пенелопе се усмихна и стисна ръката му с пълното съзнание, че се отправя към приключението на живота си.