Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (12)

Глава 12

Едва когато се събуди на следващата сутрин, Колин осъзна, че все още не се е извинил на Пенелопе. В интерес на истината, вероятно вече не беше и необходимо — макар едва да си бяха проговорили на бала на Макълсфийлд предната вечер, изглежда бяха постигнали безмълвно примирие. Все пак не мислеше, че ще се чувства удобно в собствената си кожа, докато не произнесеше думата „съжалявам“.

Така беше правилно.

Все пак бе джентълмен.

А и доста му се искаше да я види тази сутрин.

Бе отишъл до „Номер пет“, за да закуси със семейството си, но искаше да се върне направо у дома, след като види Пенелопе. Скочи в каретата си, за да се отправи към къщата на Федърингтън на Маунт Стрийт, но разстоянието дотам бе толкова малко, че се почувства като абсолютен мързеливец.

Усмихна се доволно и се облегна на възглавничките, докато наблюдаваше прекрасната пролетна гледка през прозореца. Това бе един от онези съвършени дни, в които всичко просто изглеждаше както трябва. Слънцето грееше, той се чувстваше забележително енергичен, бе закусил чудесно…

Животът не можеше да бъде по-хубав.

А той отиваше да види Пенелопе.

Колин реши да не се замисля защо няма търпение да я види, това бе нещо, за което един неженен мъж на тридесет и три обикновено не си правеше труда да разсъждава. Вместо това просто се наслаждаваше на деня — на слънцето, въздуха и дори на трите спретнати градски къщи, които подмина, преди да забележи входната врата на Пенелопе. В тях нямаше нищо различно или оригинално, но утрото бе толкова съвършено, че изглеждаха необикновено чаровни — сгушени една до друга, високи и тесни, величествени в сивия си портландски камък.

Денят бе прекрасен — топъл и ведър, слънчев и спокоен…

Като се изключи фактът, че в момента, в който започна да се надига от седалката си, някакво движение от другата страна на улицата привлече вниманието му.

Пенелопе.

Беше застанала на ъгъла на Маунт и Пентър Стрийт — далечния ъгъл, този, който не се виждаше от никой прозорец на дома на Федърингтън. И се качваше в една наета карета.

Интересно.

Колин се намръщи и мислено се плесна по челото. Не беше интересно. Какво, по дяволите, си мислеше? Изобщо не бе интересно. Можеше да бъде такова, ако тя бе мъж, например. Или ако каретата, в която току-що се бе качила, бе от конюшните на Федърингтън, а не някакъв очукан нает екипаж.

Но не, това бе Пенелопе, която определено не бе мъж, качваше се сама в карета и вероятно се насочваше към някое крайно неподходящо място, защото ако правеше нещо нормално и благоприлично, щеше да е в екипаж на Федърингтън. Освен това, щеше да е с една от сестрите си или с камериерка, с когото и да е, но не и сама, по дяволите.

Това не беше интересно, бе идиотско.

— Глупава жена — измърмори и скочи от каретата, с намерението да се втурне към наетия файтон, да отвори рязко вратата и да я издърпа навън. Само че, точно когато десният му крак напусна очертанията на каретата, го обзе същата лудост, заради която обикаляше света.

Любопитство.

Измърмори няколко ругатни, като всички бяха насочени към него самия. Не можеше да се сдържи. Толкова бе нетипично за Пенелопе да пътува сама в нает файтон, просто трябваше да разбере къде отива.

И така, вместо да влее малко разум в главата й със сила, той нареди на кочияша си да последва файтона и те се отправиха на запад към оживената Оксфорд Стрийт, където Колин реши, че Пенелопе е тръгнала да пазарува. Можеше да има много причини, поради които не използваше каретата на Федърингтън. Може би бе развалена или някой от конете им се бе разболял, или Пенелопе щеше да купува подарък за някого и искаше да го запази в тайна.

Не, това не бе така. Тя никога не би тръгнала да пазарува сама. Би взела камериерка или някоя от сестрите си, или някоя от неговите сестри. Самотната й разходка по Оксфорд Стрийт бе покана за клюки. Една сама жена, на практика, бе обява за следващата рубрика на „Уисълдаун“.

Или поне щеше да бъде, предположи той. Не бе лесно да се свикне с липсата на „Уисълдаун“. Не бе осъзнал колко е свикнал да вижда вестника на масата за закуска, когато бе в града.

И като ставаше дума за лейди Уисълдаун, вече бе по-сигурен, от когато и да било, че тя е не друга, а сестра му Елоиз. Когато отиде на закуска на „Номер пет“ — именно с цел да я разпита, бе уведомен, че тя все още не се чувства добре и тази сутрин няма да се присъедини към семейството.

Обаче от вниманието на Колин не убегна фактът, че доста тежък поднос с храна се отправи към стаята на Елоиз. Каквато и да бе болестта на сестра му, тя не се отразяваше на апетита й.

Не бе споменал за подозренията си на закуска, не виждаше причина да тревожи майка си, която със сигурност щеше да бъде ужасена от това. Все пак бе трудно да се повярва, че Елоиз — чиято любов към обсъждането на скандалите отстъпваше само на вълнението й да ги открива сама — би пропуснала възможността да поклюкарства за разкритията на Кресида Туомбли от предишната вечер.

Освен ако Елоиз не бе лейди Уисълдаун, в който случай щеше да си остане в стаята, обмисляйки следващата си стъпка.

Всички детайли пасваха. Щеше да бъде депресиращо, ако Колин не бе толкова абсурдно развълнуван, от това, че я е разкрил.

След като пътуваха няколко минути, той подаде глава навън, за да се увери, че кочияшът не е изгубил файтона на Пенелопе от поглед. Тя бе там, точно пред него. Или поне мислеше, че е тя. Повечето наемни екипажи изглеждаха по един и същи начин, така че се налагаше да се надява, че следва вярната карета. Докато гледаше обаче, осъзна, че са стигнали много по на изток, отколкото бе предполагал. Всъщност точно подминаваха Сохо Стрийт, което означаваше, че са близо до Тотнъм Корт Роуд, което значеше…

Мили боже, дали Пенелопе не се бе отправила към неговия дом? Бедфорд Скуеър бе на практика зад ъгъла.

Приятна тръпка премина по гръбнака му, защото не можеше да си представи защо би дошла в тази част на града, ако не за да го види — кого другиго би познавала жена като Пенелопе в Блумсбъри? Не можеше да си представи, че майка й би й позволила да общува с хора, които работеха, за да си изкарат прехраната, а съседите на Колин, макар и доста заможни, не бяха от аристокрацията и рядко имаха някаква благородна кръв. Всички се трудеха ежедневно — адвокатстваха, лекуваха или…

Колин се намръщи. Силно. Току-що бяха отминали Тотнъм Корт Роуд. Какво, по дяволите, правеше тя толкова на изток? Предположи, че кочияшът може и да не познава много добре града и да е решил да мине по Блумсбъри Стрийт на път за Бедфорд Скуеър, макар да бе малко встрани, но…

Чу се нещо много странно и той осъзна, че е скърцането на зъбите му. Току-що бяха подминали Блумсбъри Стрийт и завиваха по Хай Холборн.

Дяволите да го вземат, бяха почти в Сити. Какво, за Бога, възнамеряваше да прави Пенелопе в Сити? Това не бе място за жена. Мътните го взели, дори той самият рядко ходеше там. Светът на висшето общество бе много по на запад в свещените сгради на Сейнт Джеймс и Мейфеър. Не в Сити и тесните му, извити, средновековни улички и опасно близо до квартирите в Ийст Енд.

Челюстта на Колин увисна все по-надолу, докато продължаваха напред… и напред… и напред и той осъзна, че завиват по Шоу Лейн. Подаде глава през прозореца. Той бе идвал тук само веднъж преди — беше на девет и учителят им бе довел него и Бенедикт, за да им покаже къде е започнал Големият Лондонски пожар през 1666. Колин си спомняше, че се почувства леко разочарован, когато разбра, че виновникът е бил обикновен пекар, който не е угасил, както трябва жаравата във фурната си. В основата на такъв пожар просто трябваше да има палеж или някаква интрига.

Един такъв пожар бе нищо в сравнение с чувствата, които се надигаха в гърдите му. Щеше да е добре Пенелопе да има основателна причина за пътуването си до тук сама. Не трябваше да ходи никъде без придружител, най-малко в Сити.

Точно когато Колин реши, че тя ще отиде чак до крайбрежието на Доувър, каретите прекосиха Флийт Стрийт и спряха. Колин остана неподвижен, в очакване да види какво е намислила, макар всяка частица от тялото му да крещеше да скочи от каретата и да се изправи срещу нея още тук на тротоара.

Наречете го интуиция, наречете го лудост, но той някак си разбра, че ако се изправеше пред Пенелопе веднага, никога нямаше да разбере истинската цел на пътуването й до Флийт Стрийт.

Щом тя се отдалечи достатъчно, за да може да излезе незабелязан, той скочи от каретата си и я последва на юг към някаква църква, която приличаше на сватбена торта.

— За бога — измърмори Колин, — не му е сега времето да откриваш религията, Пенелопе.

Тя изчезна в църквата и краката му забързаха по паважа след нея, забавяйки ход, едва когато достигна входа. Не искаше да я изненадва твърде бързо. Не и преди да е разбрал какво точно прави там. Въпреки предишните си думи, той не вярваше, че у нея внезапно се е надигнало желание да добави към църковните си навици и визити през седмицата.

Тихо се плъзна в църквата, стъпвайки възможно най-тихо. Пенелопе вървеше по централната пътека, а лявата й ръка потупваше по всяка пейка, сякаш…

Броеше?

Колин се намръщи, когато тя си избра пейка и пристъпи, докато се озова в средата. За момент остана абсолютно неподвижна, след това извади един плик от чантичката си. Главата й се обърна едва забележимо наляво, после надясно и Колин с лекота си представи лицето й — тъмните й очи се стрелкаха в двете посоки, докато проверяваше помещението за други хора. Той бе скрит от погледа й, стоеше толкова назад в сенките, че почти бе притиснал гръб в стената. А и тя изглежда държеше да остане неподвижна и тиха — определено не бе помръднала глава дотолкова, че да го види зад себе си.

Библии и молитвеници бяха подредени на гърба на пейките и Колин видя как Пенелопе скришом пъхна плика зад една от тях. След това се изправи и излезе на централната пътека.

В този момент Колин направи своя ход.

Излезе от сенките и решително се насочи към нея, изпитвайки мрачно задоволство от ужаса, който се изписа на лицето й, когато го видя.

— Кол… Кол… — ахна.

— Това вероятно трябва да означава Колин — провлече той и хвана ръката й над лакътя. Докосването бе леко, но хватката — силна и нямаше начин тя дори да си помисли да се измъкне.

Каквато беше умница, дори и не опита.

Но каквато и умница да беше, все пак се опита да се преструва на невинна.

— Колин! — успя да изрече накрая. — Каква… каква…

— Изненада?

Тя преглътна.

— Да.

— Сигурен съм, че е така.

Очите й се отместиха към входа, след това към олтара, където и да е, само не към пейката, където бе скрила плика.

— Аз… аз никога преди не съм те виждала тук.

— Никога не съм бил тук.

Устата й се раздвижи няколко пъти, преди да изскочат следващите думи.

— Доста е подходящо всъщност, че си тук, всъщност, защото всъщност… ааа… знаеш ли историята на Сейнт Брайдс?

Той вдигна вежди.

— В Сейнт Брайдс ли се намираме?

Пенелопе направи опит да се усмихне, но резултатът бе по-скоро идиотски поглед, придружен от отворена уста. При обичайни обстоятелства това би го развеселило, но все още й бе ядосан, че е тръгнала сама, без да я е грижа за безопасността и добруването й.

Но най-вече й беше бесен, че има тайна.

Не толкова, че пазеше тайна. Тайните бяха за това — да бъдат пазени и той не можеше да я вини за това. Колкото и да бе ирационално, изобщо не можеше да понесе факта, че тя имаше тайна. Та това бе Пенелопе. Предполагаше се, че е отворена книга. Той я познаваше. Винаги я бе познавал.

А сега излизаше, че никога не я е познавал.

— Да — отвърна тя накрая, а думата прозвуча като писък. — Това е една от църквите на Рен, всъщност, нали знаеш, от онези, които е създал след Големия пожар. Те са из целия град и всъщност тази ми е любима. Толкова обичам камбанарията. Не мислиш ли, че прилича на сватбена торта?

Бръщолевеше глупости. Бръщолевенето никога не бе добър знак. Обикновено означаваше, че хората крият нещо. Вече бе очевидно, че Пенелопе прави опит да се прикрие, но нехарактерната скорост на думите й му подсказваше, че тайната й е изключително сериозна.

Той продължи да се взира в нея, секунда след секунда само за да я измъчва и накрая попита:

— Затова ли мислиш, че е подходящо, че съм тук?

Изражението й стана объркано.

— Сватбената торта… — подсказа той.

— О! — изписка тя и силно се изчерви. — Не! Изобщо не! Просто… Това, което исках да кажа, бе, че това е църквата на писателите. И издателите. Мисля. Що се отнася до издателите.

Тя се оплиташе и го знаеше. Виждаше го в очите й, по лицето й, в начина, по който кършеше ръце, докато говореше. Въпреки това продължи да опитва, затова той само я изгледа саркастично, когато тя продължи с:

— Но съм сигурна за писателите — и с ръкомахане, което можеше да се приеме за триумфално, ако не беше нервното преглъщане. — А ти си писател!

— Значи казваш, че това е моята църква?

— Ъъъ — очите й се стрелнаха наляво. — Да.

— Прекрасно!

Тя преглътна.

— Наистина ли?

— О, да — каза той с небрежно спокойствие, което бе предназначено да я ужаси.

Очите й отново се стрелнаха наляво… към пейката, където бе скрила кореспонденцията си. До момента бе толкова добра, задържаше вниманието му далеч от уличаващото доказателство. Той почти се гордееше с нея.

— Моята църква — повтори той. — Каква чудесна мисъл.

Очите й се разшириха уплашено.

— Боя се, че не разбирам какво имаш предвид.

Той потупа с пръст по брадичката си, след това замислено протегна ръка.

— Мисля, че ми се прииска да се помоля.

— Да се молиш? — повтори тя слабо. — Ти?

— О, да.

— Аз… ами… аз… аз…

— Да? — запита той и по някакъв извратен начин това започна да му доставя удоволствие. Той не бе гневен, или мрачен човек. Очевидно обаче не знаеше какво изпуска. Имаше нещо доста приятно в това да я кара да се гърчи. — Пенелопе? — продължи. — Искаше да ми кажеш нещо ли?

Тя преглътна.

— Не.

— Добре — той се усмихна любезно. — В такъв случай мисля, че се нуждая от няколко секунди усамотение.

— Извини ме?

Той пристъпи надясно.

— В църква съм. Струва ми се, че искам да се помоля.

Тя пристъпи наляво.

— Моля?

Той въпросително изви глава леко встрани.

— Казах, че искам да се моля. Това не е твърде сложно за разбиране.

Личеше си, че тя силно се напряга да не се хване на уловката му. Опитваше се да се усмихне, но челюстта й бе напрегната и той бе готов да се обзаложи, че зъбите й щяха да се разпаднат на прах само след секунди.

— Не мислех, че си особено религиозен — каза.

— Не съм — изчака реакцията й и добави. — Възнамерявам да се помоля за теб.

Тя неконтролируемо преглътна.

— За мен — изписка.

— Защото — започна той, неспособен да възпре повишаването на тона си, — когато приключа, само молитва ще може да те спаси!

С тези думи той я бутна встрани и закрачи към мястото, където бе скрила плика.

— Колин! — извика тя и се втурна след него като обезумяла. — Не!

Той издърпа плика иззад молитвеника, но не го погледна.

— Искаш ли да ми кажеш какво е това? — попита я. — Искаш ли да ми кажеш, преди сам да погледна?

— Не — каза тя и гласът й се пречупи.

Погледът й разби сърцето му.

— Моля те — умоляваше го тя. — Моля те, дай ми го — тъй като той само се взираше в нея с твърди, ядосани очи, тя прошепна. — Мой е. Това е тайна.

— Тайна, която струва колкото благополучието ти? — почти изрева той. — Която струва колкото живота ти?

— За какво говориш?

— Имаш ли представа колко е опасно сама жена да се разхожда в Сити? Да се разхожда сама, където и да е?

Тя каза само:

— Колин, моля те!

Протегна се към плика, който все още бе извън обсега й.

Внезапно, той сякаш изгуби контрол. Това не бе той. Тази луда ярост, този гняв… не можеше да са негови.

И все пак бяха.

Само че притеснителната част бе… че Пенелопе бе причината за всичко това. И какво бе сторила? Пътуваше през цял Лондон сама? Той беше силно раздразнен от незаинтересоваността й за собствената й безопасност, но това бледнееше, пред яростта, която се надигаше в него при мисълта, че тя има тайни.

Гневът му бе абсолютно неоправдан. Нямаше право да очаква, че Пенелопе ще споделя тайните си с него. Те нямаха ангажименти един към друг, нищо повече от едно доста приятно приятелство и една-единствена, макар и обезпокоително разтърсваща, целувка. Той определено не би споделил дневниците си с нея, ако тя сама не бе попаднала на тях.

— Колин — промълви тя. — Моля те… недей!

Тя бе видяла тайните му писания. Защо той да не види нейните? Дали имаше любовник? Дали всички онези глупости, че никога не е била целувана, не бяха точно това… глупости?

Мили боже, този огън, който го изгаряше… дали това бе ревност?

— Колин — повтори тя и се задави. Сложи ръка върху неговата и се опита да го спре да не отваря плика. Не със сила, в това отношение никога не би могла да му бъде равна, а със самото си присъствие.

Само че нямаше начин… нямаше начин той самият вече да спре. Би умрял, преди да й върне плика неотворен.

Разкъса го.

Пенелопе извика задавено и избяга от църквата.

Колин прочете думите.

След това се отпусна на пейката пребледнял и останал без дъх.

— О, мили боже — промълви. — О, мили боже!

* * *

Когато Пенелопе стигна стъпалата пред църквата Сейнт Брайдс, вече бе в истерия. Или поне дотолкова, доколкото можеше да бъде. Дишаше кратко и накъсано, сълзи напираха в очите й, а сърцето й…

Е, сърцето й искаше да повърне, ако това изобщо бе възможно.

Как можа да го направи? Беше я проследил. Проследил! Защо Колин би я следил? Какво би спечелил? Защо…

Тя внезапно се огледа.

— О, по дяволите! — простена, без да я е грижа дали някой ще я чуе. Файтонът си бе тръгнал. Изрично бе инструктирала кочияша да я чака, защото ще се бави само минута, но той не се виждаше никъде наоколо.

Още едно прегрешение, което можеше да запише на сметката на Колин. Беше я забавил в църквата и сега файтонът си бе тръгнал и тя бе застинала на стъпалата на Сейнт Брайдс, в центъра на Лондонското Сити, толкова далеч от дома си в Мейфеър, че със същия успех можеше да бъде и във Франция. Хората я оглеждаха и тя бе сигурна, че всеки момент някой щеше да я заговори, защото… кой бе виждал някога благородна дама сама в Сити, още по-малко такава, която бе на ръба на нервна криза?

Защо, защо, защо бе толкова глупава да смята, че той е съвършеният мъж? Бе прекарала половината си живот, обожавайки човек, който дори не бе истински. Защото Колин, когото познаваше — не, Колин, когото мислеше, че познава — очевидно не съществуваше. А който и да бе този мъж, тя не бе сигурна, че дори го харесва. Мъжът, когото толкова вярно бе обичала през годините, никога не би се държал по подобен начин. Не би я проследил… о, добре, би го сторил, но само за да се увери, че е в безопасност. Само че нямаше да е толкова жесток и определено не би отворил личната й кореспонденция.

Бе прочела две страници от дневника му, това бе вярно, но те не бяха в запечатан плик!

Свлече се на стъпалата и седна. Усещаше студа на камъните дори през роклята си. Нямаше какво да направи, освен да седи тук и да чака Колин. Само глупачка би тръгнала пеша и то сама толкова далеч от дома. Вероятно можеше да наеме файтон от Флийт Стрийт, но какво щеше да прави, ако всички бяха заети, а и всъщност имаше ли смисъл да бяга от Колин? Той знаеше къде живее и освен ако не избягаше на островите Оркни, не бе особено вероятно да избегне сблъсъка.

Тя въздъхна. Колин вероятно щеше да я открие и на Оркни, какъвто бе пътешественик. А тя дори не искаше да ходи там.

Потисна едно хлипане. Не разсъждаваше смислено. Защо се бе спряла на островите Оркни?

В този момент зад нея се чу гласът на Колин — стегнат и много студен.

— Стани — бе единственото, което каза.

Тя го стори, но не защото й го бе наредил — или поне така си каза — и не защото се страхуваше от него, а защото не можеше вечно да седи на стъпалата на Сейнт Брайдс. Макар най-голямото й желание да беше да се скрие от Колин през следващите шест месеца, в момента той можеше да й осигури единствения безопасен начин да се прибере у дома.

Той махна с глава към улицата.

— В каретата.

Тя тръгна и докато се качваше, чу как дава адреса й на кочияша и му нарежда да „тръгне по дългия път“.

О, боже!

Движеха се цели тридесет секунди, преди той да й подаде единствения лист хартия, който бе сгънат в оставения в църквата плик.

— Мисля, че това е твое — каза й.

Тя преглътна и сведе поглед, макар да нямаше нужда. Вече бе запомнила думите. Беше ги писала и пренаписвала толкова пъти предишната нощ, че не мислеше за възможно някога да ги забрави.

 

„Няма нещо, което да презирам повече от джентълмен, който смята за забавно снизходително да потупва някоя дама по ръката докато промърморва: «Право на жената е да променя мнението си». И наистина, тъй като смятам, че човек трябва винаги да подкрепя думите си с дела, аз се старая мненията и решенията ми да са постоянни и истинни.

Точно затова, любезни читателю, когато написах рубриката си на 19 април, искрено възнамерявах тя да бъде последна. При все това, събития напълно извън моя контрол — и в интерес на истината, извън моето одобрение — ме принудиха да използвам перото и хартията още един последен път.

Дами и господа, настоящият автор НЕ е лейди Кресида Туомбли. Тя е просто една лицемерна самозванка и сърцето ми ще бъде разбито, ако всички мои години на усилен труд бъдат приписани на човек като нея.“

„Хроники на Висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 21 април 1824

Пенелопе отново сгъна листа с огромно старание, използвайки времето, за да се успокои и измисли какво, за бога, трябва да каже в подобен момент. Накрая опита да се усмихне, без да среща погледа му и се пошегува:

— Досети ли се?

Той не отговори и тя бе принудена да вдигне поглед. Мигновено й се прииска да не го беше правила. Колин изглеждаше абсолютна противоположност на самия себе си. Спокойната усмивка, която постоянно разтягаше устните му, доброто настроение, което проблясваше в очите… всичко бе изчезнало и бе заменено от твърди линии и чист лед.

Мъжът, когото познаваше, мъжът, когото бе обичала толкова дълго… вече не знаеше кой е той.

— Ще приема това за „не“ — треперливо каза тя.

— Знаеш ли какво се опитвам да направя точно в този момент? — попита той, извисявайки глас над ритмичното потракване на конските подкови.

Тя отвори уста, за да каже „не“, но един поглед към лицето му й подсказа, че не очаква отговор, затова си замълча.

— Опитвам се да реша за какво точно съм ти най-ядосан — каза той. — Защото има толкова много неща, толкова страшно много неща, че ми е изключително трудно да се спра само на едно.

На върха на езика й бе да предложи нещо — например, че измамата й е подходяща като за начало — но размисли и реши, че моментът е идеален да замълчи.

— Първо — изрече той, като ужасно спокойният му глас предполагаше, че полага огромни усилия са запази гнева си под контрол — а това само по себе си бе доста тревожно, тъй като тя дори не бе предполагала, че Колин е в състояние да се гневи, — не мога да повярвам, че си толкова глупава да тръгнеш в Сити сама и то — в нает файтон!

— Едва ли бих могла да тръгна сама в някоя от нашите карети — избъбри Пенелопе, преди да си спомни, че щеше да мълчи.

Главата му помръдна наляво с около инч. Тя не знаеше какво означава това, но не си въобразяваше, че е добър знак, още повече, че вратът му като че ли се стегна по време на движението.

— Моля? — попита той, а гласът му все още представляваше ужасна смесица от сатен и стомана.

Е, сега трябваше да отговори, нали?

— Ъъъ, нищо — каза, с надеждата, че извъртането ще насочи вниманието му само към остатъка от отговора й. — Просто не ми позволяват да излизам сама.

— Това го знам — отсече той. — И за него има дяволски добра причина.

— Тоест, ако искам да изляза сама — продължи тя, като реши да не обръща внимание на втората част от отговора му, — не бих могла да използвам някоя от нашите карети. Никой от кочияшите ни не би се съгласил да ме доведе тук.

— Кочияшите ви — сопна се той, — очевидно са мъже с безупречна мъдрост и здрав разум.

Пенелопе не отговори.

— Имаш ли представа какво би могло да ти се случи? — запита той, а маската на контрол, която си бе наложил, започна да се пропуква.

— Ъъъ, много слаба, всъщност — каза тя и се задави с изречението. — Идвала съм тук и преди и…

— Какво? — ръката му болезнено стисна нейната над лакътя. — Какво каза току-що?

Повтарянето на думите изглеждаше почти опасно за здравето, затова Пенелопе само се взря в него, с надеждата, че някак си ще успее да пробие стената от див гняв в очите му и ще открие мъжа, когото познава и толкова обича.

— Само, когато трябва да оставя спешно съобщение на издателя си — обясни тя. — Изпращам кодирано съобщение и той знае, че трябва да вземе бележката ми оттук.

— И докато сме на темата — грубо каза Колин и изтръгна сгънатата хартия от ръцете й, — какво, по дяволите, е това?

Пенелопе объркано се взря в него.

— Мислех, че е очевидно. Аз съм…

— Да, разбира се, ти си проклетата лейди Уисълдаун и вероятно от седмици ми се присмиваш, задето настоявам, че е Елоиз — лицето му се изкриви при тези думи и направо разби сърцето й.

— Не! — извика тя. — Не, Колин, никога. Никога не бих ти се присмивала!

Изражението му ясно говореше, че не й вярва. В смарагдовите му очи имаше унижение — нещо, което никога не бе виждала преди, което никога не бе очаквала да види. Той бе Бриджъртън. Беше популярен, уверен, хладнокръвен. Нищо не би могло да го притесни. Никой не би могъл да го унижи.

Очевидно, с изключение на нея самата.

— Не можех да ти кажа — прошепна тя в отчаян опит да изтрие този ужасен поглед от очите му. — Много добре знаеш, че не можех да ти кажа.

Той запази мълчание притеснително дълго и накрая, сякаш тя изобщо не бе продумала и не се бе опитала да обясни, вдигна уличаващия лист хартия във въздуха и го разтърси, без да обръща внимание на пламенния й вик.

— Това е глупост — каза. — Да не си си изгубила ума?

— Не знам какво имаш предвид.

— Имаше на разположение прекрасен изход. Кресида Туомбли бе готова да поеме вината вместо теб.

Внезапно ръцете му се озоваха на раменете й и той я стисна толкова силно, че тя едва дишаше.

— Защо не можа просто да оставиш нещата така, Пенелопе? — гласът му бе напрегнат, а очите му горяха. Тя никога не го бе виждала да показва толкова силни чувства и сърцето я заболя, че чувството бе гняв. И срам.

— Не можех да го направя — промълви. — Не можех да я оставя да се представя за мен.