Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (11)

Глава 11

Колин не можеше да си спомни кога за последен път бе влизал в бална зала с толкова мрачно предчувствие.

Последните няколко дни не бяха сред най-приятните в живота му. Беше в изключително лошо настроение, което се влошаваше още повече от факта, че по принцип бе известен с доброто си настроение и всички се чувстваха задължени да коментират липсата му.

За едно неприятно настроение нямаше нищо по-лошо от постоянните въпроси: „Защо си в толкова лошо настроение?“.

Семейството му бе престанало да го пита, след като той изръмжа — изръмжа, за бога! — на Хаясинт, когато тя го помоли да отиде с нея на театър следващата седмица.

Колин дори не знаеше, че е способен да ръмжи.

Щеше да му се наложи да се извини на Хаясинт, което си бе неприятна задача, тъй като тя не приемаше лесно извинения, или поне тези, които идваха от някой Бриджъртън.

Само че Хаясинт бе най-малкият му проблем. Колин простена. Сестра му не бе единственият човек, който заслужаваше извинение.

И затова сърцето му туптеше в странен, нервен и абсолютно нечувано бърз ритъм, когато влезе в балната зала на Макълсфийлд. Пенелопе щеше да е тук. Знаеше го, защото тя винаги присъстваше на големите балове, дори и вече да го правеше най-вече като придружителка на сестра си.

Имаше нещо смиряващо в това да се чувства нервен преди среща с нея. Пенелопе беше… Пенелопе. Сякаш винаги присъстваше наоколо и се усмихваше любезно от някой ъгъл на залата. А той, по някакъв начин, я бе приемал за даденост. Някои неща не се променяха и Пенелопе бе едно от тях.

Само че тя се бе променила.

Колин не знаеше кога се бе случило това или дали някой, освен него го е забелязал, но Пенелопе Федърингтън не бе същата жена, която познаваше.

А може би не тя, а той се бе променил.

Тази мисъл го караше да се чувства още по-зле, защото ако бе вярна, то означаваше, че тя още преди години е била интересна и прекрасна и приятна за целуване, а той не е бил достатъчно зрял, за да го забележи.

Не, беше по-добре да мисли, че Пенелопе се е променила. Колин не бе особено голям почитател на самобичуването.

Какъвто и да бе случаят, той трябваше да се извини, и то скоро. Трябваше да се извини за целувката, защото тя бе дама, а той, поне през повечето време, бе джентълмен. Трябваше да се извини и за идиотското си поведение след това, защото просто така бе редно.

Само Бог знаеше какво мисли тя за него в момента.

Не бе трудно да я намери, след като влезе. Не си направи труда да поглежда към танцуващите двойки, което го ядоса. Защо другите мъже не се сещаха да я поканят да танцува? Вместо това насочи вниманието си покрай стените и разбира се, тя бе там, седнала на една дълга пейка точно до — о, боже — лейди Данбъри.

Е, нямаше какво да направи, освен да отиде право при тях. Като гледаше как Пенелопе и старата интригантка се държат за ръце, не можеше да очаква лейди Данбъри скоро да се махне.

Когато стигна до двете дами, той се обърна първо към лейди Данбъри и се поклони елегантно.

— Лейди Данбъри — каза, преди да насочи вниманието си към Пенелопе. — Мис Федърингтън.

— Мистър Бриджъртън — отвърна лейди Данбъри, с учудваща липса на острота в гласа. — Колко е приятно да ви видя.

Той кимна и отмести поглед към Пенелопе, чудейки се какво си мисли тя и дали би могъл да го прочете в очите й.

Но каквото и да мислеше — или чувстваше — то бе скрито зад сериозен пласт нервност. А може би изпитваше единствено нервност. Всъщност не можеше да я вини. Начина, по който бе изхвърчал от салона й без обяснение… сигурно бе объркана. А според собствения му опит, объркването неизменно водеше до страх.

— Мистър Бриджъртън — измърмори тя накрая невероятно любезно.

Той прочисти гърлото си. Как да я изтръгне от ноктите на лейди Данбъри? Наистина би предпочел да не се унижава пред любопитната стара графиня.

— Надявах се… — започна с намерението да каже, че желае да разговаря насаме с Пенелопе. Лейди Данбъри щеше да е невероятно любопитна, но наистина нямаше друг начин, а и вероятно щеше да й се отрази добре, поне веднъж да остане в неведение.

Точно, когато устните му оформяха въпроса, осъзна, че в балната зала на Макълсфийлд става нещо странно. Хората шепнеха и сочеха към малкия оркестър, музикантите, от който бяха оставили инструментите си. В допълнение на това нито Пенелопе, нито лейди Данбъри не му обръщаха някакво внимание.

— Какво гледат всички? — попита Колин.

Лейди Данбъри дори не си направи труда да го погледне, докато му отговаряше:

— Кресида Туомбли има някакво съобщение.

Колко дразнещо! Никога не бе харесвал Кресида. Тя бе подла и дребнава, когато бе Кресида Каупър и стана още по-подла и по-дребнава, щом стана Кресида Туомбли. Само че бе красива и интелигентна по някакъв жесток начин, затова все още бе смятана за лидер сред някои социални кръгове.

— Не мога да си представя, че тя има да казва нещо, което бих искал да чуя — измърмори Колин.

Забеляза как Пенелопе се опитва да сподави усмивката си и й хвърли един поглед от типа хванах те. Само че погледът, освен хванах те казваше и напълно съм съгласен.

— Добър вечер! — чу се силният глас на граф Макълсфийлд.

— Добър вечер и на вас! — отвърна някакъв пиян глупак в дъното на залата.

Колин се обърна, за да види кой е, но тълпата бе станала твърде голяма.

Графът говори още малко, след това Кресида отвори уста и в този момент Колин спря да обръща внимание. Каквото и да имаше да каже Кресида, то нямаше да му помогне да реши главния си проблем: да измисли точно как да се извини на Пенелопе. Бе репетирал думите наум, но не звучаха, както трябва и той се надяваше, че прословутият му сладкодумен език ще го поведе в правилната посока, когато моментът настъпеше. Тя със сигурност щеше да разбере…

— Уисълдаун!

Колин улови само последната дума от монолога на Кресида, но нямаше как да пропусне задружното ахване, което премина през залата. Последва напрегнат шепот, който може да се чуе само когато някой е хванат в неудобна и много компрометираща публична ситуация.

— Моля? — избъбри той и се обърна към Пенелопе, която бе бледа като платно. — Какво каза тя?

Само че Пенелопе бе останала без думи.

Той погледна към лейди Данбъри, но старата дама бе сложила ръка на устата си и изглеждаше така, сякаш може да припадне.

Което си бе тревожно, тъй като Колин бе готов да заложи много сериозна сума пари на факта, че лейди Данбъри не бе припадала нито веднъж през своите повече от седемдесет години.

— Моля? — попита той отново с надеждата, че поне една от тях ще излезе от вцепенението си.

— Не може да е вярно — прошепна накрая лейди Данбъри. — Не го вярвам.

— Моля?

Тя посочи към Кресида, а изпънатият й показалец потрепна на светлината на свещите.

— Тази дама не е лейди Уисълдаун.

Главата на Колин започна да се мести напред-назад. Към Кресида. Към лейди Данбъри. Към Кресида. Към Пенелопе.

— Тя е лейди Уисълдаун? — успя да изрече накрая.

— Така казва — отвърна лейди Данбъри, а съмнението бе изписано по цялото й лице.

Колин бе склонен да се съгласи с нея. Кресида Туомбли бе последният човек, когото би сметнал за лейди Уисълдаун. Не можеше да се отрече, че бе съобразителна, но не бе интелигентна и не беше особено остроумна, освен когато не се подиграваше на другите. Лейди Уисълдаун имаше доста язвително чувство за хумор, но като се изключат небезизвестните й коментари на тема мода, като че ли никога не се заяждаше с по-малко популярните членове на обществото.

Като цяло Колин трябваше да признае, че лейди Уисълдаун има доста добър вкус за хора.

— Не мога да го повярвам — каза лейди Данбъри и силно изсумтя, за да изрази отвращението си. — Ако дори си бях представила, че е възможно това да се случи, никога нямаше да отправя това чудовищно предизвикателство.

— Това е ужасно — прошепна Пенелопе.

Гласът й трепереше и Колин стана неспокоен.

— Добре ли си? — попита.

Тя поклати глава.

— Не, не мисля, че съм добре. Всъщност ми е доста зле.

— Искаш ли да си тръгнеш?

Пенелопе отново поклати глава.

— Само ще седна тук, ако нямате нищо против.

— Разбира се — каза той и продължи да я гледа загрижено. Изглеждаше много бледа.

— О, в името на… — лейди Данбъри богохулстваше, и това изненада Колин, но после действително изруга, което според него най-вероятно бе изместило планетата от оста й.

— Лейди Данбъри? — попита със зяпнала уста.

— Тя идва насам — измърмори му и изви глава надясно. — Трябваше да предположа, че няма да мога да се измъкна.

Колин погледна наляво. Кресида се опитваше да си проправи път през тълпата, вероятно за да се изправи пред лейди Данбъри и да си прибере наградата. Естествено, присъстващите я спираха на всяка крачка. Тя изглежда се наслаждаваше на вниманието, което не бе особена изненада. Кресида винаги се бе наслаждавала на вниманието, но освен това изглеждаше твърдо решена да стигне до лейди Данбъри.

— Боя се, че няма начин да я избегнете — каза й Колин.

— Зная — изръмжа тя. — Опитвам се да я избягвам от години и никога не успявам. Мислех, че съм толкова умна — тя погледна към него и отвратено поклати глава. — Мислех, че ще е много забавно да разкрием лейди Уисълдаун.

— Ами, да, беше забавно — каза Колин, без в действителност да го мисли.

Лейди Данбъри мушна крака му с бастуна си.

— Изобщо не е забавно, глупаво момче такова. Виж сега какво ми се налага да правя! — тя махна с бастуна към Кресида, която се приближаваше. — Никога не съм си и помисляла, че ще ми се наложи да се разправям с нея.

— Лейди Данбъри — каза Кресида, спирайки пред нея, — колко е хубаво да ви видя.

Старата дама не бе известна с учтивостта си, но този път надмина дори себе си, изоставяйки всяка преструвка за поздрав и направо отсече:

— Предполагам, че сте тук, за да опитате да си получите парите.

Кресида наклони глава встрани по приятен и доста често практикуван начин.

— Вие казахте, че ще дадете хиляда лири на този, който разкрие лейди Уисълдаун — сви рамене, вдигна ръце във въздуха и грациозно ги завъртя, докато дланите й не се обърнаха нагоре в знак на неискрено смирение. — Никога не сте казвали, че не мога да разкрия сама себе си.

Лейди Данбъри се изправи на крака, присви очи и каза:

— Не вярвам, че сте вие.

На Колин му се искаше да мисли, че е доста спокоен и невъзмутим, но дори той ахна при тези думи.

Сините очи на Кресида яростно блеснаха, но тя бързо възвърна контрола над чувствата си и заяви:

— Бих била шокирана, ако не се държахте с определен скептицизъм, лейди Данбъри. Все пак не е типично за вас да сте доверчива и нежна.

Старата дама се усмихна. Е, може би не бе точно усмивка, но устните й се раздвижиха.

— Ще приема това като комплимент — каза тя, — и ще ви позволя да ми кажете, че е бил произнесен като такъв.

Колин наблюдаваше патовата ситуация с интерес и нарастващо чувство за безпокойство, когато лейди Данбъри внезапно се обърна към Пенелопе, която се бе изправила на крака само секунди след нея.

— Какво мислите, мис Федърингтън? — попита я тя.

Очевидно изненадана, Пенелопе леко потрепери, докато заекваше:

— Какво… аз… моля?

— Какво мислите? — настоя лейди Данбъри. — Дали лейди Туомбли е лейди Уисълдаун?

— Аз… със сигурност не знам.

— О, хайде, мис Федърингтън — тя сложи ръце на кръста си и изгледа Пенелопе с изражение, което граничеше с гняв. — Сигурно имате мнение по въпроса.

Колин усети как пристъпва напред. Лейди Данбъри нямаше право да й говори по този начин. А и не му харесваше изражението на лицето на Пенелопе. Изглеждаше като хваната в капан, като лисиче по време на лов, и очите й се стрелкаха към него, с паника, която никога преди не бе забелязвал.

Бе виждал Пенелопе смутена и наранена, но никога наистина паникьосана. И тогава му проблесна — тя мразеше да бъде център на внимание. Може и да се шегуваше с положението си на аутсайдер и стара мома и вероятно би й харесало да получи малко повече внимание от обществото, но такова внимание… когато всички са втренчени в нея и очакват някаква дума да излезе от устните й…

Беше нещастна.

— Мис Федърингтън — любезно каза Колин и се доближи до нея, — не изглеждате добре. Бихте ли искали да си тръгнете?

— Да — отвърна и в този момент се случи нещо странно.

Тя се промени. Той не знаеше как другояче да го опише, защото просто се промени. Точно тук, в балната зала на Макълсфийлд, застанала до него, Пенелопе Федърингтън се превърна в друг човек.

Гръбнакът й се изпъна и Колин можеше да се закълне, че започна да излъчва повече топлина, когато каза:

— Не. Не, имам да кажа нещо.

Лейди Данбъри се усмихна.

Пенелопе погледна право към възрастната графиня и изрече:

— Не мисля, че тя е лейди Уисълдаун. Според мен лъже.

Колин инстинктивно дръпна Пенелопе малко по-близо до себе си. Кресида изглеждаше така, сякаш бе готова да я стисне за гърлото.

— Винаги съм харесвала лейди Уисълдаун — каза Пенелопе и брадичката й се вдигна, докато не придоби почти царствено изражение. Тя се обърна към Кресида и срещна погледа й, докато добавяше. — И сърцето ми ще бъде разбито, ако се окаже, че тя е някой като лейди Туомбли.

Колин хвана ръката й и я стисна. Не можа да се сдържи.

— Добре казано, мис Федърингтън! — възкликна лейди Данбъри и плесна с ръце от удоволствие. — Аз мислех абсолютно същото, но не можех да намеря точните думи — тя се обърна към Колин с усмивка. — Много е умна, както знаете.

— Зная — отвърна той и странна, нова гордост се надигна в гърдите му.

— Повечето хора не го забелязват — каза лейди Данбъри, така обърната, че думите й бяха насочени към — и вероятно чути единствено от — Колин.

— Знам — измърмори той, — но аз го забелязвам — не можа да не се усмихне на поведението на лейди Данбъри, което със сигурност бе предназначено частично, за да вбеси Кресида, която не обичаше да бъде пренебрегвана.

— Няма да бъда обиждана от това… от това нищо! — изфуча Кресида. Обърна се към Пенелопе с убийствен поглед и изсъска. — Настоявам за извинение.

Тя само кимна бавно и изрече:

— Това е ваше право.

И не каза нищо повече.

Колин с усилие си наложи да изтрие усмивката от лицето си.

Кресида очевидно искаше да продължи — и вероятно да извърши някакъв акт на насилие — но се сдържа, сигурно защото бе очевидно, че Пенелопе е сред приятели. Тя бе известна със самообладанието си и затова Колин не се изненада, когато тя се овладя, обърна се към лейди Данбъри и каза:

— Какво смятате да направите по въпроса с хилядата лири?

Лейди Данбъри я изгледа за секунда, най-дългата секунда в живота на Колин, след това се обърна към него — мили боже, последното, което искаше, бе да се забърква в тази неразбория — и попита:

— А какво мислите вие, мистър Бриджъртън? Дали нашата лейди Туомбли казва истината?

Колин й отправи усъвършенстваната си усмивка.

— Трябва да сте луда, за да мислите, че ще изкажа мнение по въпроса.

— Вие сте изненадващо мъдър мъж, мистър Бриджъртън — одобрително изрече лейди Данбъри.

Той скромно кимна и след това развали ефекта, като каза:

— Гордея се с това — но, какво пък, не всеки ден един мъж биваше наречен мъдър от лейди Данбъри.

Все пак повечето от епитетите й бяха определено негативни.

Кресида дори не си направи труда да му прави мили очи. Както Колин вече бе забелязал, тя не бе глупава, а просто подла, и след дузина години във висшето общество сигурно бе разбрала, че той не я харесва особено и не би попаднал в плен на прелестите й. Вместо това тя погледна право към лейди Данбъри и с напълно спокоен глас попита:

— Какво ще правим сега, милейди?

Лейди Данбъри присви устни, докато накрая изглеждаше така, сякаш няма уста и каза:

— Имам нужда от доказателство.

Кресида премигна.

— Моля?

— Доказателство! — бастунът на лейди Данбъри удари пода със забележителна сила. — Коя буква от думата не разбрахте? Няма да дам цял кралски откуп, без доказателство.

— Хиляда лири едва ли са кралски откуп — каза Кресида и изражението й стана сприхаво.

Очите на възрастната графиня се присвиха.

— Тогава защо имате такова желание да ги получите?

Кресида замълча за момент, но в цялото й тяло се усещаше напрежение — в позата, изражението, линията на челюстта. Всички знаеха, че съпругът й я бе оставил в плачевно финансово състояние, но това бе първият път, в който човек можеше да се досети за това по лицето й.

— Дайте ми доказателство — каза лейди Данбъри, — и ще ви дам парите.

— Искате да кажете — произнесе Кресида — и макар да я презираше, Колин не можеше да не се възхити на спокойствието й, — че думата ми не е достатъчна?

— Точно това казвам — излая лейди Данбъри. — Мили боже, момиче, когато човек достигне моята възраст, може да обижда, когото си пожелае.

На Колин му се стори, че чува Пенелопе да сподавя смеха си, но когато погледна към нея, тя жадно наблюдаваше сцената. Кафявите й очи бяха огромни и сияеха. Бе възвърнала цвета си, който се бе отдръпнал от лицето й, щом Кресида направи неочакваното си съобщение. Всъщност Пенелопе определено изглеждаше заинтригувана от ставащото.

— Добре — каза Кресида с тих и смъртоносен глас. — Ще ви дам доказателство след две седмици.

— Какво доказателство? — попита Колин и мислено се ритна. Последното, което искаше, бе да се замесва в тази каша, но любопитството му бе надделяло.

Кресида се обърна към него с изненадващо спокойно лице, имайки предвид обидата, която току-що й бе отправена от лейди Данбъри пред безброй свидетели.

— Ще разберете, когато го представя — каза му надменно. След това протегна ръка в очакване един от ласкателите й да я поеме и да я отведе.

Което си бе направо невероятно, тъй като един млад мъж — влюбен глупак, съдейки по външния ми вид — се появи до нея, сякаш го бе призовала само с махване на ръката. Секунда по-късно вече ги нямаше.

— Е — каза лейди Данбъри, след като всички запазиха замислено — или изненадано — мълчание в продължение на цяла минута. — Това беше неприятно.

— Никога не съм я харесвал — каза Колин, без да се обръща конкретно към някой. Около тях се бе събрала малка тълпа, така че думите му бяха чути не само от Пенелопе и лейди Данбъри, но това не го интересуваше особено.

— Колин!

Той се обърна и видя как Хаясинт се промъква през тълпата, влачейки Фелисити след себе си и накрая спря до него.

— Тя какво каза? — попита го, останала без дъх. — Опитахме се да стигнем по-бързо дотук, но е абсолютно претъпкано.

— Тя каза точно това, което се очакваше да каже — отвърна той.

Хаясинт направи физиономия.

— Мъжете изобщо не са добри в клюките. Искам точните думи.

— Много е интересно — внезапно каза Пенелопе.

Нещо в замисления тон на гласа й привлече вниманието и след секунди цялата тълпа бе утихнала.

— Говори — нареди лейди Данбъри. — Всички слушаме.

Колин очакваше Пенелопе да се почувства неудобно при тези думи, но какъвто и безмълвен прилив на увереност да бе получила преди минути, той очевидно все още бе налице, защото тя остана гордо изправена, докато казваше:

— Защо някой би се разкрил като лейди Уисълдаун?

— Заради парите, разбира се — каза Хаясинт.

Пенелопе поклати глава.

— Да, но човек би помислил, че лейди Уисълдаун вече е доста богата. Всички плащаме за вестника й от години.

— Мили боже, тя е права! — възкликна лейди Данбъри.

— Може би Кресида просто търси внимание — предположи Колин. Това не бе чак толкова невероятно, тъй като тя бе прекарала огромна част от живота си в опити да застане в центъра на вниманието.

— Помислих и за това — съгласи се Пенелопе, — но наистина ли иска такова внимание? Лейди Уисълдаун е обидила доста хора през годините.

— Никой, който да е от значение за мен — пошегува се Колин. Когато стана очевидно, че събеседниците му очакват обяснение, той добави: — Не сте ли забелязали, че лейди Уисълдаун обижда само хора, които си заслужават обидите?

Пенелопе деликатно се прокашля.

— Мен ме нарече презрял цитрусов плод.

Той отмина думите й с махване на ръка.

— Като се изключат модните въпроси, разбира се.

Пенелопе сигурно реши да не продължава обсъждането на въпроса, защото само изгледа Колин преценяващо, преди отново да се обърне към лейди Данбъри и да каже:

— Лейди Уисълдаун няма мотив да се разкрива. Кресида очевидно има.

Лейди Данбъри засия, след това лицето й внезапно се намръщи.

— Предполагам, че ще трябва да й дам парите, ако измисли някакво „доказателство“. Честна игра и т.н.

— На мен поне ще ми бъде много интересно какво ще измисли — намеси се Хаясинт. Обърна се към Пенелопе и добави. — Много си умна, знаеш ли?

Пенелопе скромно се изчерви, обърна се към сестра си и каза:

— Трябва да си вървим, Фелисити.

— Толкова скоро? — попита тя и за свой ужас Колин осъзна, че бе на косъм да произнесе същите думи.

— Майка искаше да се приберем рано — каза Пенелопе.

Фелисити изглеждаше искрено озадачена.

— Така ли?

— Така — категорично каза сестра й. — А и не се чувствам много добре.

Фелисити мрачно кимна.

— Ще помоля някой прислужник да се погрижи каретата да ни чака.

— Не, остани — каза Пенелопе. — Аз ще се заема.

— Аз ще се погрижа — обяви Колин. Наистина, каква бе ползата да си джентълмен, когато дамите настояват да вършат всичко сами?

След това, без дори да осъзнава какво върши, той на практика подпомогна заминаването на Пенелопе и тя си тръгна, без той да успее да й се извини.

Вероятно трябваше да счита вечерта за провал, дори само по тази причина, но не можеше да се насили да си го помисли наистина.

Все пак бе прекарал почти пет минути, хванал ръката й.