Джонатан Келерман
Импулсивно (5)

Пета глава

— Удар на мафията само защото се казва Манкузи? — попита Майло.

Седяхме в „Могул“, на една крачка от участъка. Собствениците на ресторанта го възприемаха като ротвайлер в човешки облик и с радост му сервираха персонален бюфет. Наблюдавах го как напредва през чиниите агнешко с къри, рак тандури, пикантна бамя, леща и ориз. До лакътя му имаше чайник с карамфилов чай.

След всичката тази кръв по алеята на Ела Манкузи и картината на убийството, която бях нарисувал в ума си, можех само да си налея чаша чай.

— Москоу не го каза изрично, но сигурно го имаше предвид. Възможно е обаче наистина да има нещо. Организацията — знае кога излиза за вестника си, оставя колата да работи, планира пътя за бягство — мирише на професионализъм. Поведението на убиеца също — брутално методичен, тръгва си, без да бърза.

— Злият дядо — рече Майло. — Убива я посред бял ден и му трябват близо три часа да измие колата и да я върне — наричаш това професионализъм? Да не говорим как кара до Бевърли Хилс пред очите на всички?

— Къде е паркингът на фирмата за коли по наем?

— На „Олдън драйв“ близо до „Футхил“.

— Индустриалната зона на Бевърли Хилс — отбелязах аз. — Не е особено оживено в неделя сутрин.

— Но е на пет минути от полицейския участък на Бевърли Хилс.

— Само че черен мерцедес няма да привлече ничие внимание. Нито пък кола, която влиза на паркинга. Има ли кръв в мерцедеса?

— На пръв поглед не. Да видим какво ще каже лабораторията.

— Избърсал е ножа в панталоните си, като е внимавал да не изцапа. Два часа и половина са му били достатъчни да изчисти колата, преди да я върне. Може би има скривалище някъде между местопрестъплението и паркинга.

— Това е половината Уестсайд — каза той. — Струва ми се, че ще вляза в медиите с този случай. Старец изкормвач, едва ли има много такива. — Разчупване на рак, дъвчене, преглъщане. — Нагъл касапин напада посред бял ден.

— Може би според него през деня е по-сигурно, защото нощно време би трябвало да проникне в къщата й. Имала ли е аларма?

— Елементарна. Само на предната и задната врата, без прозорците.

— За възрастен човек катеренето през прозореца може да е проблем — рекох аз. — Решил е, че рано сутринта в неделя повечето хора спят. Става дума за жертва, която едва ли е в състояние да окаже сериозна съпротива, както и за тихо оръжие. Убил я е толкова бързо, че не е имала време дори да извика. Ако Москоу не беше забравил да си вземе приспивателното предишната вечер, цялата работа можеше да остане незабелязана. Някой от другите съседи има ли информация?

Той запуши ушите си с ръце, после повтори същия жест с очите и устата.

— Москоу чист ли се оказа?

— Кристално — бутна той чинията си настрана. — Избърсва острието в панталона си. Това пък какво означава?

— Може да е израз на презрение — предположих аз.

— С тези артериални рани не може да не е оставил някаква следа в колата.

— Отстранява видимите, фирмата почиства основно мерцедеса и той е в безопасност.

— Определено приемам презрението — каза той. — Има и много ярост. Въпросът е с какво го е предизвикала една седемдесет и три годишна пенсионирана учителка?

— Хората си имат тайни.

— Е, нейните поне засега не излизат наяве. Къщата беше чиста и подредена, все едно съм на гости при баба.

Придърпа чинията към себе си и започна да лапа.

— Дива ярост, съчетана с хладнокръвно планиране — казах аз. — Може пък последния път да не е бил толкова внимателен.

— Какво искаш да кажеш?

— Петното в бентлито.

— Никой не го свързва с бентлито, Алекс. Не съм готов да свържа двата случая.

Замълчах.

— Да, знам, има аналози — рече той. — Посочи ми друго убийство, което ги свързва, и ми обясни как толкова внимателен човек оставя петно на показ.

— Било е тъмно, когато е оставил бентлито, и го е пропуснал. Или нещо го е стреснало и бързо си е тръгнал.

— Слабо, докторе.

— Другата възможност е да го е оставил нарочно.

— Поредната демонстрация на презрение ли?

— „Виж какво ми се размина.“ Може би бентлито е било репетиция за днес?

— Възрастен психопат, който обича да си играе игрички. — Потропа с вилицата по масата. — Или бентлито няма нищо общо с Ела.

— Или това.

— Не ти се вярва.

— А на тебе?

Той въздъхна.

— Накарах архива да провери за жестоки престъпления в часовете, когато бентлито е липсвало. Нищо до момента.

Лапна лъжица леща и добави:

— Толкова възрастен човек. Странно.

— Нали знаеш какво казват — седемдесет е новото петдесет.

Той се пресегна и взе една рачешка щипка.

— Горе е долу, а малко е много.

— Ако става дума за някаква организирана престъпна група, това може да означава работа в екип — казах аз. — Някой краде колата, дава я на убиеца и чака да помогне с почистването след това, а може би и да я върне. Като добавим, че убиецът внимава да се допира само до предните седалки, времето вече не е толкова малко.

— Питстоп за убийци — каза той.

Разчупи щипката в ставата и остана неподвижен, сякаш заслушан в звука.

— Гангстерите не са фактор от времето на Мики Коен, но има няколко лихвари, които се навъртат в долината и край онзи търговски център на „Канън драйв“ в Бевърли Хилс.

— „Канън“ също е близо до паркинга.

— Така е. — Той измъкна месото от щипката, изяде го и повтори процедурата с другия крак. — Значи какво, нашата мила пенсионирана учителка има тъмно минало на гангстерско гадже?

— Или скрит порок. Като хазарт например.

— С пенсията си да е успяла да натрупа достатъчно голям дълг, че да я скълцат? Не ми звучи логично, Алекс. Последното нещо, което лихварят иска, е да избие рибата и така да унищожи и последната надежда да си получи парите.

— Освен ако лихварят вече не се е отказал — казах аз. — Или пък не е залагала тя, а някой друг, а нея са използвали като пример за сплашване.

Описах невеселия разговор, на който Москоу е станал свидетел, между Ела и русия мъж, за когото той предполагаше, че е неин син.

— Спор — рече той.

— Парите са най-честата причина за конфликти. Може би малкият е искал пари от мама, а тя не му е дала.

— Това, което не мога да си представя, е, как дори изпечен лихвар може да заколи старица само за да всели страх в сърцето на нещастното й дете.

— Сигурно си прав — рекох аз, — но сега са нови, жестоки времена.

— Тоест?

— Пусни си новините.

Той се върна към храната си.

— Ето ти още един вариант — казах аз. — Русият мъж не е синът й, а човекът, дошъл за парите.

Той извади една синя пластмасова папка от чантата си и ми я подаде. Вътре бяха предварителният формуляр за случая, който трябваше да се попълни, няколко писма, по всяка вероятност на Ела Манкузи, и един плик, в който имаше цветна снимка, осем на дванайсет сантиметра.

На нея се виждаше дребна белокоса жена в рокля на цветя, пристегната с колан, и обувки на високи токчета, застанала до леко развлечен рус мъж на около четирийсет години. Зад тях се виждаше яркозелената мазилка. Ела Манкузи имаше лице с остри черти и блестящи тъмни очи. На устните й имаше червило, а ноктите й бяха лакирани. Усмихваше се, но нещо липсваше в извивката на устните.

Русият мъж стоеше с ръце, отпуснати покрай тялото. В раменете му имаше напрежение, сякаш позирането за снимката му причиняваше усилие.

— Съвпада с човека, описан от Москоу — казах аз.

— Прочети на гърба.

Обърнах снимката.

„Антъни и аз на моя рожден ден. Направих шоколадова торта.“ Написано беше с елегантен почерк. Датата беше декември преди две години.

— Преданият син оставя майка си сама да си прави торта за рождения ден — отбелязах аз.

Разгледах усмивката на Ела Манкузи по-внимателно и установих какво липсва. Майчина гордост.

— Предполагам, че е единствено дете — каза Майло, — защото на малкото снимки из къщата беше само той, повечето като малък, още от гимназията. Пазеше свидетелството му за раждане и дванайсет училищни свидетелства. Оценките му са три и половина — когато се е старал. Има само един Антъни Манкузи в окръга и в досието му има единствено каране в нетрезво състояние пред шест години, сведено до дребно хулиганство. Ако има проблем с пиенето, той не е по наследство. Единственото пиене на Ела беше една неотворена бутилка шери, цялата прашасала.

Той потри лицето си.

— Нямаше много вещи у тях, Алекс. Всичките й важни документи бяха в три кутии от пури под леглото. Пенсионирала се преди осемнайсет години. Последната й работа била учител по етика и право в гимназията „Луи Пастьор“, написали са й мило писмо. Овдовяла много преди това, още докато Антъни бил тийнейджър. Съпругът й Антъни старши, началник-смяна в някаква фабрика за мляко в Санта Фе Спрингс, умрял на работното си място от инфаркт. Къщата е изплатена за единайсет години, с нейната пенсия и тази на мъжа си живеела добре. Класическата почтена възрастна дама от средната класа, изживяваща дните си в спокоен квартал. Защо, по дяволите, трябва да свърши по този начин?

Погледнах пак снимката.

— Това е рожденият ден на майка му, но на него му се иска да е другаде. Спомни си разказа на Москоу за гневния разговор, оттам може да излезе нещо. Имаше ли завещание в кутията?

Той се замисли.

— Не. Синчето я очиства за наследство ли?

— Не е като да не се е случвало.

— Със сигурност, но що за изверг ще нареже майка си като коледно печено?

Той направи знак да му донесат сметката. Усмихнатата жена с очила, която винаги го обслужва, се притече и попита дали му е харесало яденето.

— Всичко беше много вкусно — каза той, подавайки й няколко банкноти. — Задръжте рестото.

— Твърде много е, лейтенант.

— Не се притеснявайте.

— Ще имате кредит за следващия път — каза тя.

— Не си правете труд.

— Ще си направя.

 

 

Пред ресторанта той придърпа панталона си и погледна часовника.

— Време е да поговорим с Тони Манкузи младши, нашия пияница хулиган.

— Липсата на досие не значи, че няма проблем с хазарта — забелязах аз.

— Да, но какъв е смисълът да се забъркваш с истински, живи лихвари, когато можеш да си пуснеш компютъра и да плащаш по интернет?

— Защо кинозвезда, която отсяда във „Фор сийзънс“, си хваща курви за по трийсет долара на „Сънсет булевард“, когато има достъп до компаньонки, които изглеждат по-добре от партньорките му в главните роли? Понякога мръсното и опасното е част от тръпката.

— Игри — каза той. — Добре, дай да поговорим с тоя тип. Поне ще му съобщя една наистина лоша новина.

 

 

Телефонът на Антъни Джеймс Манкузи младши беше изключен, което само амбицира Майло да го намери.

В талона на осемгодишната му тойота беше записан адрес на Олимпик, четири преки източно от Феърфакс. На този адрес се намираше розова кооперация в неориджънси стил, издигната край малка зелена градинка. Старинно очарование, цъфнали цветя, безупречни алеи. Ако изключим шума от уличното движение, който ти бърка в мозъка, не беше никак зле.

Собственикът, азиатец на шейсетина година на име Уилям Парк, живееше в един от апартаментите на партера. Отвори вратата с брой на „Смитсониън“ в ръка.

— Тони ли? — попита той. — Изнесе се преди три месеца.

— Как така? — рече Майло.

— Наемът му изтече и търсеше нещо по-евтино.

— Проблем с парите ли?

— Апартаментите са с по две спални — каза Уилям Парк. — Може би на Тони не му е трябвал толкова голям.

— С други думи, проблем с парите.

Парк се усмихна.

— Колко време живя тук, сър? — попита Майло.

— Вече беше тук, когато купих сградата. Това прави три години. Преди това не знам.

— Лесен наемател ли беше?

— Общо взето, да — отговори Парк. — Проблеми ли има?

— Майка му почина и трябва да го намерим.

— Починала, така ли… — Парк ни изгледа. — От естествена смърт ли?

— Боя се, че не, господин Парк.

— Това е ужасно… Почакайте, имам новия адрес на Тони. Все още пристига поща за него от време на време.

— Имате ли нещо в момента?

— Не, отбелязвам „нов адрес“ и пощальонът я отнася.

Парк изчезна в апартамента, разкривайки пред погледа ни спретната бяла стая.

— Първо наблюдателният господин Москоу, сега пък този. Полиция и граждани работят ръка за ръка. Може би светът не е толкова лош все пак.

Странно твърдение, след като си видял Ела Манкузи да лежи в локва от собствената си кръв. Но пък си струваше отново да чуеш нещо положително от него.

— От глобалното затопляне е — казах аз.

— А?

— Нищо.

Парк се върна и подаде на Майло лист хартия.

Пощенска кутия, Ел Ей 90027.

Източен Холивуд. Най-вероятно беше само пощенска кутия. Майло се усмихна въпреки разочарованието си и благодари на Парк.

— Ако мога с нещо да помогна. Горкият Тони.

— Значи е бил добър наемател — каза Майло. — Като цяло.

— Понякога закъсняваше с наема — рече Парк, — но винаги плащаше допълнителната такса, без да мрънка.

— Какво работеше?

— Казвал ми е, че работи във филмовите студиа — общ работник, пренасял декори. Преди няколко години гърбът му пострада и живееше на социални помощи. Майка му помагаше. Понякога чековете идваха от нейно име. Някой я е убил, така ли?

— Колко добре я познавахте, господин Парк?

— Аз ли? Изобщо не я познавах, само осребрявах чековете й.

— Тони говорил ли е за нея?

— Никога. Тони не говореше много.

— Тих човек.

— Доста тих — каза Парк.

— Колко често майка му плащаше наема?

— Хм… Половината пъти, бих казал. Може би по-често през последните месеци.

— Колко по-често?

— Струва ми се, че тя плати четири от последните шест месеца.

— Тя ли ви изпращаше чековете?

— Не, Тони ми ги даваше.

— Каква точно беше инвалидността на Тони?

— Имате предвид дали е бил осакатен или нещо такова? Не, изглеждаше съвсем нормално. Но това не означава нищо. Преди няколко години имах дискова херния. Болеше, но не ми личеше.

— Тони е страдал тихомълком?

— Нали не го подозирате? — попита Парк. — Никога не е проявявал жестокост.

Явно не му беше много приятна мисълта, че е давал апартамент под наем на убиец.

— Това са стандартни въпроси, сър — каза Майло.

— Надявам се. Всъщност въобще не ми е създавал проблеми.

 

 

Пощенската кутия се намираше в един засипан с боклуци търговски център на „Върмонт авеню“, точно над „Сънсет булевард“, едно от онези минихранилища с метален аромат, в които месинговите кутии са строени покрай стените, а наемателите имат ключ и денонощен достъп.

Бележка на прозореца съобщаваше: „При проблеми звънете в химическо чистене «Авакян» в съседство“.

В химическото чистене някакъв мъж прехвърляше куп намачкани ризи и без да вдигне поглед, каза „Да“. Мустаци тип Уилям Сароян, пъргави ръце.

— Полиция. Търсим един от вашите наематели на пощенска кутия. Антъни Манкузи.

Дойде време да вдигне поглед.

— Тони? Носи си прането тук. При тия цени на водата и праховете при нас ще ви излезе по-евтино и няма да ви трябва перална. Какво е станало с Тони?

— Майка му почина, господин…

— Бедрос Авакян. — Цъкване с език. — Починала, а? Лошо. И защо полицията е тук?

— Не е било естествена смърт.

— О… това вече е много лошо.

— Може ли да получим адреса му, моля?

— Да, да, чакайте малко. Сега ще ви го дам.

Авакян отиде до едно малко бюро и отвори лаптоп.

— Имате ли нещо за писане? Предайте на Тони моите съболезнования.

 

 

Новата дупка на Антъни Манкузи младши беше в един мърляв триетажен блок на „Родни драйв“, недалеч от търговския център. Без градинки, без очарование, всички въпроси — към някаква фирма за недвижими имоти в Дауни.

Входната врата беше заключена. На домофона имаше осемнайсет имена, всяко с пощенски процеп. На звънеца „А. Манкузи“ не отговори никой.

— Стъпка назад в сравнение с предишното му жилище — казах аз. — Това, а също и фактът, че майка му е плащала повечето от последните му наеми, говори за финансови проблеми.

Майло опита пак звънеца, взе една визитка и я пусна в пощенската кутия на Манкузи.

— Дай да отидем до паркинга.

Докато вървяхме към колата, забелязах някакво движение по улицата. Мъж с бяла риза с къс ръкав и кафяви панталони се затътри към нас.

По-малко коса, отколкото преди две години, русият оттенък беше перхидролен и имаше повечко килограми на обичайните места. Но това беше човекът, не особено щастлив да се снима с майка си.

Майло ми каза да почакам и тръгна насреща му. Отблясъкът от златната значка накара главата на Тони Манкузи да се дръпне, сякаш го бяха зашлевили.

Майло каза нещо. Манкузи се хвана с две ръце за главата. Устата му се отвори и воят, който се изтръгна, извика образ в собствената ми глава — животни в кланицата.

Краят на надеждата.