Джонатан Келерман
Импулсивно (39)

Трийсет и девета глава

Робин работи цяла нощ и мандолината беше сглобена и лакирана шест часа преди срещата с клиента й.

Тя я загърна в зелено кадифе и я отнесе на масата в трапезарията.

— Великолепна е — казах аз.

— Току-що се обади, звучеше мрачно.

Беше се изкъпала, подсушила къдрите си с кърпа, без грим и с една кафява рокля до коленете, която не бях виждал от години.

— Знам — каза тя.

— Какво знаеш?

— Одри едва ли би облякла подобно нещо.

Заигра се с косата си.

Сварих кафе.

— Безкофеиново, нали? — попита тя.

Опитах се да я разсея с гатанки.

С каква кола ще се появи?

Отворих сайта му в интернет. На трийсет и три години, завършил „Станфорд“, неженен, собственик на състояние в размер на четиристотин седемдесет и пет милиона долара.

— Там някъде си го представях — каза Робин.

— Значи каква ще е колата?

— Кой знае?

— Ти например, русокоске?

Бланш погледна нагоре и се усмихна.

— Всичко може да е — каза Робин. — От едната крайност в другата.

— Тоест?

— Ферари или хибрид.

„Бентли или бус фолксваген“, помислих си аз.

Кафемашината избипка. Сипах две чаши. Тя отпи и промърмори:

— Такава шушумига съм.

След това стана и вдигна щорите на дневната.

— Хубав ден — каза тя. — Можем да чакаме и навън.

— Искаш ли си кафето?

— Моля?… А, да, разбира се, благодаря ти.

 

 

Отговорът беше син бус форд „Иконолайн“.

От него слезе едър мъж в черни джинси и тениска с логото на сайта.

Той ни видя на терасата. Огледа къщата. Отиде до задната врата на буса.

— Як е — казах аз. — Ако случайно решиш да не предадеш стоката.

— Не е смешно — отговори Робин. Но се усмихна.

Здравенякът отвори задната врата на буса. Спусна се електрическа рампа. Той се пресегна вътре и изкара една инвалидна количка.

Фигурата в количката беше дребна, бледа, късо подстригана, с бебешка физиономия.

Облечена беше в черна блуза със същото лого и сини джинси. Почти нищо не изпълваше джинсите. Докато количката се спускаше по рампата, тялото му се разклати. Кожен колан през кръста го крепеше на място.

Един от пръстите му натисна някакъв бутон. Количката тръгна назад. Спря.

Той огледа къщата също като шофьора си.

Забеляза високите каменни стъпала, които водеха към терасата. От другата страна имаше стръмен затревен склон и каменна пътека.

Робин и аз харесахме мястото заради склона. Шегувахме се, че ще ни трябва асансьор, когато остареем.

Човекът в количката се усмихна.

Робин се спусна надолу.

 

 

Тя ме представи.

Човекът в количката каза:

— Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Дейв Симънс.

Без да знам какво да правя с ръката си, аз я протегнах наполовина.

Дейв Симънс ми смигна.

— Дейв, съжалявам, че нямаме достъп — каза Робин.

— Том може да ме носи.

— И още как — прогърмя Том.

— Шегувам се, Том. Искам само да видя този шедьовър.

— Сега ще я донеса. — Робин изтича по стълбите.

— Внимавай да не се спънеш — каза Дейв Симънс, след което се обърна към мене: — Не исках да я стряскам, но обикновено не говоря за това. Последния път, когато ме видя, бях слаб, но се държах, вероятно не е забелязала. На приливи и отливи е. В момента е на прилив.

— Множествена склероза?

— Нещо такова, но не съвсем. — Симънс се усмихна. Лицето му беше без бръчки, очите му бяха големи, сини и весели. — Винаги съм обичал да бъда различен, така че сега… о, великолепна е.

Робин подаде инструмента на Симънс.

— Не мога — рече той. — Ръцете ми са твърде слаби.

Тя го приближи още.

Той затаи дъх.

— Невероятно, ти си вълшебник… или както се казва женската версия. Можеш ли да я обърнеш, моля те… гледай какъв клен. Едно парче ли е, или не виждам сглобката?

— Едно парче е — каза Робин.

— Трябва да е било много голямо… грифът и тази вертикална вълна минават през него… като карамел.

Симънс затвори за момент очи. Когато ги отвори, той се напрегна в опит да приближи главата си до блестящата като огледало повърхност.

— Тече като разтопена река… къде си намерила такова фантастично дърво?

— От един пенсиониран лютиер. Имам го много отдавна — каза Робин. — С годините става по-добро.

— Разбира се, изсъхва естествено — рече Симънс. — Не може да се постигне със сушилня… и аз направих някои проучвания. Изумителна е, Робин. Благодаря ти, че я изработи, и особено ти благодаря, че я направи толкова бързо. Идеята ми е да я дам на някой музикант, който заслужава. Да организирам нещо благотворително, някаква томбола. Без билети, участниците ще трябва да изсвирят някоя класическа фолклорна песен на определено ниво. Ще вземем виртуози в журито. Може би Грисман или Статман, някой от този ранг. Какво мислиш?

— Прекрасна идея, Дейв.

— Мисля, че така е най-добре, Робин. Наистина исках да се науча да свиря, даже бях намерил учител. — Леко потрепване на ръката замести вдигането на рамене. — Планове…

— Много съжалявам, Дейв.

— Е, случват се такива работи. След това се оправят. Гледам положително на нещата. — Той хвърли на мандолината още един дълъг замечтан поглед. — Абсолютно съвършена, зашеметен съм. Добре, Том, хайде да вървим. Радвам се, че се видяхме пак, Робин. Дръж я при себе си, докато уредя подробностите. Ако имаш други идеи, обади ми се. Приятно ми беше да се запознаем, Алекс.

Том хвана количката и я избута по рампата.

Робин се втурна да го настигне. Сложи ръка на ръката на Симънс.

— А, още нещо — каза той. — Мога ли да те попитам кога смяташ, че ще си готова с останалите инструменти от квартета?

— Днес ще започна мандолата.

— Девет месеца разумен срок ли са?

— По-скоро ще е, Дейв.

Симънс се ухили.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.