Джонатан Келерман
Импулсивно (35)

Трийсет и пета глава

Жената се казваше Фелисия Торес и беше на двайсет и осем години. Съпругът й, градинар, който следваше биология вечерно, беше изпратен в Ирак с Националната гвардия преди три месеца. Без дохода на Стюарт спестяванията на младото семейство бързо се изчерпали и Фелисия започнала да си търси временна работа. Липсата на компютърни умения ограничавала възможностите й за работа в офис и тя снижила критериите си.

Няколко възможности за чистене на офиси в града пропаднали, тъй като цялата заплата отивала за детегледачка.

Обявата в интернет за „двудневно почистване на дома“ в Брентуд изглеждала обещаваща. Страхотен квартал, „щедро заплащане“, а и мъжът, който отговорил на телефона, звучал приятелски.

Щедрото заплащане се оказало двайсет долара на час — много повече, отколкото се надявала Фелисия. Когато „Ник“ веднага й позволил да вземе Емилио със себе си, това решило нещата.

Хюндаят й бил в сервиза, така че се наложило да вземе автобус от гарсониерата си във Венис и да върви дълго по „Сънсет“, бутайки количката с Емилио. Улицата била трудна за намиране, а нямало тротоари, така че количката много подскачала, но това пък приспало Емилио.

Когато накрая намерила къщата, разбрала, че е извадила късмет. Голяма и прекрасна, като излязла от списание. Отпред имало лъскав лексус.

Почукала на вратата и същият приятен глас казал: „Отворено е, влизайте“.

Ник бил също толкова приятен и на живо, висок, доста добре сложен. Изглеждал добре, както изглеждат богатите хора на средна възраст.

Връчил й една стодоларова банкнота. „Това ви е авансът, следете си часовете и ще ми кажете, когато трябва да ви дам още.“

Къщата била още по-голяма, отколкото изглеждала отвън, с тавани като в катедрала и бели стени. Искрящо бели даже без осветление. Сигурно щяла да е приятна, като се обзаведе.

В момента, за учудване на Фелисия, тя била съвсем празна. И изглеждала много спретната и чиста. Парите обаче си били на Ник, а стоте долара в джоба й били приятно усещане.

Емилио още спял и Фелисия се огледала къде да остави количката. Ник се усмихнал, прошепнал: „Сладур“, и я завел в една стая отзад, в която бил сложил бебешка кошарка и играчки. Невероятно. Когато опитала да му благодари, той само свил рамене, взел количката и я закарал в един ъгъл.

Слънчевата светлина, нахлуваща през един голям безупречно чист прозорец, превръщала участъци от дъбовия паркет в злато. Върху Емилио не падали отблясъци — Ник бил закарал количката в хладен и сенчест ъгъл, толкова бил внимателен. През прозореца Фелисия видяла пищна градина с тропическа зеленина и син басейн. Тя се зачудила какво ли би казал Стюарт за растенията. На нея й изглеждали наред, но тя не била особено претенциозна.

Хубави играчки, някои още били в кутиите си. Ник се засмял.

— Не мога да повярвам, че сте си направили труда, сър.

— Не е кой знае какво, Фелисия.

Нарекъл я по име, сякаш се познавали отдавна.

— За мене определено е. Това сигурно струва…

Ник сложил пръст на устните й.

— Най-важното е, че щом се събуди, ще е във възторг.

— Със сигурност, точно такива обича… вие имате ли деца, сър?

— Още не. Отидох в „Тойленд“ и разпитах продавачката.

— Това е толкова…

— Фелисия, ако никой не си даваше труд, светът щеше да е едно много тъжно място… хайде, нека да ти покажа какво има да се свърши. По всяко време, когато решиш да видиш малкия човек, заповядай.

Фелисия усетила, че очите й се насълзяват. Може би Ник почувствал емоциите й.

— Обичам да помагам — казал той. — Всъщност е малко егоистично. Кара ме да се чувствам добре.

 

 

Емилио се събудил в добро настроение. Играчките го впечатлили и той се превъзбудил, но след това се успокоил и се захванал с някакви пластмасови колички. Започнал да прави онези сериозни намръщени физиономии на възрастен човек, които напомняли на Фелисия на баща й във Флорида.

Единственото странно нещо било, че Емилио явно не харесал Ник, започвал да хленчи, когато Ник се опитвал да му говори. Синът й обаче бил срамежливо дете, не бил свикнал с непознати. Най-важното било, че имал занимание и Фелисия можела да си върши работата.

А работата била прекрасна, човек не можел да си мечтае за нещо по-лесно. Фелисия се зачудила защо му е на Ник да плаща на някого да бърше прах от стените и пода, да търка гранитните плотове и уредите в очевидно неизползваната кухня.

Когато Ник я накарал да мине стените втори път, а след това и трети и й дал току-що накълцани на парцали тениски и амонячен разтвор „да оправи хубаво“ ъглите, тя си помислила, че е малко странно, но пък парите си били негови, а и тайската храна, която поръчал от „Каунти Март“, била вкусна, да не говорим за сладкиша за Емилио. По някакъв начин знаел, че обича тайска кухня.

Готова била да чисти с четка за зъби и лупа, ако трябвало.

 

 

Докато чистела, Ник правел нещо в спалнята и от време на време се появявал да пита дали тя и Емилио са добре.

Между второто и третото минаване се пошегувала, че е като в онези криминални сериали по телевизията, когато се почиства местопрестъпление, а Ник щял да умре от смях.

 

 

На втория ден автобусът закъснял и тя също, но Ник не се разсърдил. Погладил Емилио по главата и накарал Фелисия отново да мине трапезарията. След това я завел в спалнята, единственото място в къщата, където още не била влизала.

Там било различно.

Навсякъде били нахвърляни дрехи — на леглото, по пода, в дрешника — с изключение на един ъгъл, където били струпани сгънати кашони, готови за сглобяване.

Сякаш съдържанието на цялата къща било събрано на едно място.

— Моля те, сгъни всичко и го подреди, но не много натъпкано — казал й той. — Ако можеш да ги подредиш горе-долу по цвят, би било чудесно, но не се притеснявай, ако не е идеално. Знаеш ли как да сгънеш кашоните?

— Разбира се.

— Значи си готова. — Широка усмивка. — Излизам за малко. Оставил съм ядене и пиене в хладилника… толкова е хубаво, че ми помагаш, Фелисия.

— И аз — отговорила тя. Леле, колко глупаво прозвучало. — Ъъъ, след като… след като свърши храната… да почистя ли отново хладилника?

Ник се замислил.

— Не, няма да е необходимо.

 

 

Не й трябвало много време да разбере, че всичко било за жена. Едра жена. Скъпи неща, много от тях — класически.

Дневни и вечерни рокли, копринени блузи и поли. Костюми от туид — имало цяла колекция такива. Копринени пеньоари, чорапогащници и истински копринени чорапи, за които трябвали жартиери, никога преди не била виждала такива. Много сутиени, размер 100 С.

На дъното на една купчина намерила няколко сладки малки кожени кутийки, пълни с бижута за костюми. В един ъгъл имало готини стари кутии за шапки, кръгли и многоъгълни, а в тях имало клошове с пера, кожени бомбета, барети, крехки сламени шапки с изкуствени дървени черешки, стърчащи от лентите. Имало и един син кариран каскет, който приличал на мъжки, но на някои жени, на които им отиват шапки, също би изглеждал добре.

Тя го пробвала, накривила го наперено и се ухилила в огледалото. Хората й казвали, че й отиват шапки.

Като разровила други две купчини, открила няколко найлонови торби, пълни с шишенца и бурканчета скъпа козметика. Някои били съвсем изветрели, но въпреки това тя ги прибрала, така бил казал Ник.

В един огромен найлонов плик открила дузина перуки, разделени с опаковъчна хартия. Всичките били с различни цветове и прически. В отделен плик пък били онези стиропорени стойки, на които се закачат перуките.

Най-готиното откритие обаче били трийсет и три от най-хубавите шалове, които Фелисия някога била виждала. „Вюитон“ и „Армани“, „Шанел“ и „Ескада“, и други, които дори не била чувала. Преброила ги, защото никога не била виждала толкова много великолепна ръчно рисувана коприна на едно място.

Никакви мъжки неща, нито един чорап даже.

Фелисия се зачудила дали Ник не е дизайнер на дрехи. Или може би бил женен за актриса, която пътува и има нужда от всички тези вещи.

Едра жена, сигурно играела характерни роли. Нарисувала образа в главата си — висока, напета, навярно руса. Едра, но стегната и добре оформена, трябвало да му се признае на Ник, че не държал да има скелет до себе си.

Навремето Фелисия била съвсем слаба, трийсет и шести размер. Тя била свалила всички килограми от бременността, но двайсет и пет месеца по-късно все още била леко отпусната отпред и предпочитала развлечени блузи.

Не може да се състезава с блестящата съпруга на Ник.

Каква глупава мисъл! Също като фантазиите, които били започнали да й пълнят главата от снощи.

Лежала в леглото, и се надявала Емилио да спи цяла нощ. Мислела си за Стюарт във Фалуджа. Не го била чувала от три седмици, а изобщо нямала намерение да гледа новини, по новините всичко изглеждало ужасно.

Лицето на Стюарт избледняло. На неговото място се появил Ник. Фелисия се почувствала глупаво и се засрамила. Опитала да се бори с фантазията, но тя продължила и накрая младата жена се предала.

 

 

Тя и Ник.

Всичко започва съвсем невинно, като между приятели, та те са порядъчни хора. Двамата са в онази къща с цвят на ванилия. Красив, топъл, слънчев ден.

Тя чисти, бърше прах, мете отвън. Отива до басейна да изхвърли лопатата с боклука. Толкова е горещо. Сваля блузата си. Отдолу е с едно късо черно потниче. Онова, което Стюарт винаги я кара да си слага, когато… По някаква причина го е облякла и за работа.

Без сутиен. Протяга се. Навежда се и без да иска, разкрива за миг гледката на люлеещите се гърди. Няма проблем, наоколо няма никого.

Опа, има.

Ник. Излегнал се е под една палма и чете. Само по бански е. Хубаво тяло, без грам тлъстина. Той я вижда и се усмихва. Тя се усмихва срамежливо в отговор.

Погледът й се спуска към банските му.

Опа. Това трудно ще се скрие.

Ник се изчервява. Опитва се да скрие доказателството с книгата.

Тя се усмихва. Отива към него, много бавно. И двамата опитват да се контролират, защото са порядъчни хора. Но…

 

 

Като си спомнила снощната фантазия, бузите на Фелисия пламнали. Коленете й омекнали.

В ъгловата стая с играчките Емилио се разплакал.

Слава богу за това прекъсване.

 

 

В края на третия ден Ник се появил около пет следобед, подсвирквайки си с доволен вид, и носел голяма кафява кожена чанта, която можело да е дамска, а можело и да е от онези, които носят мъжете.

— Искате ли да я прибера? — попитала Фелисия.

— Няма нужда. Май се справяте отлично, Фелисия.

Така си било. Повечето дрехи били готови, всичко сгънато и подредено идеално по цвят и материя.

Тя се похвалила:

— Копринените отделно, ленените отделно.

Ник блеснал с голямата си бяла усмивка. Свалил очилата си и я погледнал с ясните си кафяви очи.

На Фелисия й харесало, че успяла да достави удоволствие на някого. Собственото й щастие й убягвало, знаела, че Стюарт пишел, когато можел…

— Защо не си починеш? — казал Ник.

Хладни пръсти я погалили в основата на врата. Кога се бил приближил толкова?

Фелисия се дръпнала, усещайки как пламват страните й. Зачудила се дали е направила нещо, с което да му покаже какво минава през ума й…

Усмивката му се изкривила.

— Ще прегледам кашоните да видя дали трябва да преподредиш нещо.

— Надявам се да има още работа — казала Фелисия. — Страхотен шеф сте.

Защо казала това?

Ник се засмял.

— Шеф ли? Ние сме двама души, постигнали споразумение. Почини си, Фелисия. Отдъхни край басейна, сипи си нещо, изпотила си се.

Прокарал пръст по ръката й. Тя потреперила.

— Добре.

 

 

Той затворил вратата на спалнята, тя отишла в кухнята, взела един студен чай праскова и кутия ягоди от камарата пресни плодове, които Ник бил купил от „Кънтри Март“ сутринта.

Изтегнала се в един шезлонг. Същия, в който си представяла Ник. Протегнала се, прозяла се и половин бутилка чай и седем ягоди по-късно слънцето й погодило номер.

Когато се събудила, небето било тъмно, а часовникът й показвал, че била спала трийсет и пет минути.

Сега трябвало да вземе автобуса по-късно, отколкото й се искало, и да върви пеша по улиците, по които понякога се разхождали изнасилвачи.

Боже господи, Емилио не бил вечерял!

Тогава защо не плачел?

Тя се втурнала към стаята с играчките.

Емилио го нямало.

Тя го извикала по име.

Чула странен звук — като птица с вързани криле.

От спалнята.

Хукнала натам и видяла затворената врата. Отворила я.

Ник бил избутал кутиите и бил направил тесен проход към Емилио, който седял в количката си. Обградено от три страни, детето й сякаш било затворено.

Той я видял и изплакал:

— Мааамааа!

— Миличкият, събуди се кисел — казал Ник.

Тя се обърнала към него и зяпнала.

Ник бил облечен във виолетова бална рокля от сатен, силно изрязана, а вътре било напъхано нещо, което да повдига гърдите му до деколтето.

Космато деколте.

Носел висящи виолетови обици, безвкусно алено червило и фалшиви курвенски мигли. В съчетание с късата му коса и наболата брада това било… било…

Като се фръцнал и показал бедрото си, той завъртял задник.

Към нея. След това към Емилио.

— Мааамааа!

— Воала — казал Ник. — Тре шик, но?

Емилио ревнал по-силно.

По някаква необяснима причина Фелисия се засмяла. Не знаела защо. Без значение колко пъти се опитвала да си го обясни, така и не можела да разбере защо.

Защото нищо в тази сцена не й се струвало смешно, струвало й се гадно, шантаво и…

От устата й излязъл смях.

А това коренно променило Ник.

В ръка държал пистолет.