Джонатан Келерман
Импулсивно (34)

Трийсет и четвърта глава

Чух боричкането, преди да го видя.

Таша потрепери и потърси опора в един клон. Листата се разшумяха.

— Стой и не мърдай — казах аз.

— Няма нужда да ме убеждавате, сър.

Последвах Майло нагоре по улицата.

На пет метра от къщата изникнаха и подробностите.

Майло беше стъпил здраво на земята и държеше деветмилиметровия си пистолет с две ръце. Оръжието беше насочено към усмихнатото лице на мъжа, който се наричаше Никълъс Хюбъл.

Бързо тичане нагоре по хълма, но от учестеното дишане нямаше и следа.

Хюбъл беше с блуза с дълбоко деколте, бели кюлоти, разкриващи космати глезени, червени пластмасови обици и червено червило. Двудневна набола брада и бабешки очила допълваха вида му.

Щеше да е тъпа шега, ако не беше ръката около врата на жената с късата коса, натискаща я назад, така че гърбът й се беше извил и очите й гледаха небето.

В другата ръка на Хюбъл малък черен пистолет беше допрян до капака на кашона.

Изглеждаше, сякаш е пробил картона — така беше забит в него.

Жената каза:

— Моля ви пуснете го. Не му остава много въздух.

— Добра идея, Дейл — каза Майло.

Хюбъл не отговори.

— Детето ми — рече жената, а Хюбъл увеличи натиска върху пистолета, забивайки го още по-дълбоко в кашона.

— Може би най-милостиво ще е да му пръсна малкото мозъче — рече той.

— Моля ви! — проплака жената.

В една от къщите надолу по „Олтер“ светна прозорец.

— Видя ли сега какво направи — каза Хюбъл и натисна толкова силно, че дулото потъна в кутията. Кашонът се размърда. Той го ритна. Отвътре се дочуха звуци.

Приглушен плач.

— О, боже, моля ви, моля ви, умолявам ви — извика жената.

Хюбъл заглуши гласа й с едно движение на ръката.

— Лоша идея, Дейл — каза Майло.

— Пълен съм с идеи — каза Хюбъл със странен, безучастен глас.

— Извикал съм подкрепление, Дейл. Най-добре е сега да оставиш оръжието.

— Дейл? — каза Хюбъл. — Този пък кой е?

Виковете от кутията станаха по-силни. След това — кашляне.

— Не може да диша! — каза жената.

— Животът е преходен — рече Хюбъл. — Кара ни да ценим онова, което имаме.

— Моля ви! Само на две годинки е!

Майло направи една крачка към него. Хюбъл пак ритна кашона.

Майло се доближи още малко.

— Промъкни се още малко — каза Хюбъл — и ще направя бам-бам на Бам Бам.

— Емилио — каза жената. — Има си име.

— Само по-кротко — рече Майло.

— Добра идея — каза Хюбъл. — Мек съм като захарен памук. На някой да му се играе на думи?

Жената изхлипа.

— Всеки момент ще са тук, Дейл — каза Майло.

— Хайде да не се обиждаме — каза Хюбъл, — знам, че си сам и нямаш радиостанция.

— Обадих се по телефона, Дейл.

Бързо движение на ръката. Жената изохка.

— Шшт, тихо — каза Хюбъл. — Вярвам в щастливия край, а ти, чикита?

— Да, да, моля ви, пуснете го…

— Явно понятията ни се различават.

— Не искам да те обиждам — каза Майло, — само че…

— Твоето присъствие ме обижда. — Пистолетът се заби по-дълбоко в кашона.

— Хубав тоалет — каза Майло. — Къде си шиеш?

Хюбъл зяпна. Ръката с пистолета се отпусна за секунда.

Изскочих с вик:

— Не мърдай, пусни оръжието!

Или нещо подобно, не помня.

Главата на Хюбъл се завъртя рязко към мен, отпускайки хватката си достатъчно, за да успее жената да извие глава малко по-надолу.

Тя го захапа за ръката.

Той я изтръска и каза:

— Чао, Емилио.

Майло изпразни пистолета си.

Хюбъл остана неподвижен за миг. Вдигна ръце във въздуха, сякаш се предаваше. Падна.

Една от обиците му отлетя като парче маникюр.

Жената се хвърли към кашона, успя да го задържи. Откъсна капака с вик.

Измъкна отвътре разплакано бебе, размахващо ръце, и го притисна към гърдите си.

Хюбъл издаде някакъв кратък писклив звук.

Когато детето се поуспокои, жената отиде до тялото на Хюбъл и го изрита с всичка сила.