Джонатан Келерман
Импулсивно (32)

Трийсет и втора глава

Този път Таша хукна да бяга.

— Ох, браво — рече Майло, когато тя сви от „Санта Моника“ по „Ориндж“ и се шмугна в една алея.

Той изскочи от колата, а аз заобиколих откъм Мансфийлд. Когато стигнах до края на алеята, Таша тичаше към мене, спринтирайки на кльощавите си крака и надбягвайки с лекота препускащия тежко с отворена уста Майло.

С обувки в ръка и разкъсан чорапогащник.

Ръцете на Майло се размахваха във въздуха. Лицето му беше аленочервено.

Таша хвърли поглед назад към него и набра скорост. Видя ме. Погледна пак назад. Спъна се.

Просна се силно по гръб, а чантата й отхвърча на сантиметри от протегнатата й ръка.

Докато се изправи, Майло я достигна, гълтайки въздух. Обърна я по корем, претърси я набързо и я закопча, изръмжавайки й да не мърда. Грабна чантата и изсипа съдържанието й. Кърпички, презервативи, козметика и пакетче бисквити се посипаха по асфалта. Накрая се чу и издрънчаване, когато изпадна един бръснач със седефена дръжка.

Като все още дишаше тежко, Майло настъпи оръжието с все сила, разтрошавайки седефа в прахта. Рязко дръпна Таша и я изправи на крака.

— Идиот — каза той.

Тя се отпусна в хватката му. Лицето й се белеше. По дебелия слой грим бяха полепнали малки камъчета.

Тя започна да оформя нещо като усмивка.

Изръмжаването на Майло прекъсна това. Той я сложи на задната седалка на колата и използва колана да я ограничи допълнително.

Този път седна отпред.

Таша раздрънка белезниците.

— Можете да ги махнете. Няма да избягам, сър. Честна дума, сър.

— Ако още веднъж си отвориш устата… — тежко поемане на дъх, — … ще ти вържа и краката. — Към мене: — Участъка в Холивуд.

— Сър, няма нужда!

Майло толкова се напрегна за кислород, че тялото му се надигна от седалката.

Подкарах.

Таша каза:

— Поне ще се повозя. Обичам ги тия стари кадилаци. Какво, да не сте го конфискували от някой…

— Млъкни.

— Съжалявам. Сър?

— Ти глуха ли си?

 

 

На пет пресечки от „Уилкокс авеню“:

— Сър, не се ядосвайте, ама още дишате тежко. Сигурен ли сте, че сте добре?

— Защо хукна да бягаш, дявол те взел?

— Уплаших се.

— Миналия път направихме ли ти нещо?

— Не, но…

— Но какво?

Мълчание.

Майло каза:

— Само и само да не изтървеш нещо. Идиот.

— Момиче като мене трябва да живее от нещо.

— Изобщо няма да живееш, ако не спреш да се държиш като глупачка. Познай кого са заклали веднага след като си е тръгнал от тебе?

— Заклали са някого?

— Ти наистина си тъпа.

Дълго мълчание.

— Не е Тони, нали?

— Ама ти си готова за „Стани богат“ бе!

— Заклали са Тони? Боже мой, добре ли е?

— Тъкмо обратното — рече Майло.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че повече няма да си имаш работа с него.

— Божичко, олеле, боже мой…

— Станало е веднага след като е бил с тебе — каза Майло. — Предполагаме, че още някой е наблюдавал освен нас.

— Кой, кой, кой?

— Какво, кокошката ли кудкудяка така?

— Кой, сър? Моля ви!

— Грозен костюм и чорапи с ръб.

— Той? Олеле, боже, не!

— Знаеш ли нещо за него, което ние не знаем?

— Не, сър, не…

— Но?

— Просто никога не съм познавала някой, който… ще направи такова нещо.

— Всичките тия години на улицата? — каза Майло. — Не ми се прави на невинна.

— Виждала съм да се бият, сър. Виждала съм да пребиват човек до смърт само защото е погледнал лошо. Виждала съм дрогирани, които са умирали, защото… много лоши хора съм виждала, сър, но не и такова нещо, нищо подобно…

— Какво нещо?

— Нещо… толкова овладяно.

— Откъде знаеш, че е било овладяно?

— Уанабута — каза Таша. — Всичко е заради играта. Тони на никого нищо не е направил, нали?

— Защо не?

— Тони беше слаб, нямаше гняв в него, само тъга.

— За едно си права — рече Майло. — Наистина е било овладяно.

— Не искам да знам, сър, моля ви, не ми разказвайте подробности.

— Добре, ама ние си падаме по подробностите. Дай да чуем всичко, което знаеш за Туида.

— Нищо повече, заклевам се, нищо.

Майло се обърна към мене.

— Не върви на добре работата, партньоре.

Таша каза:

— Само каквото ви казах, сър, това е всичко, което знам!

— На колко купона си ходила с Туида?

— Само на този.

— Защо не на повече?

Мълчание.

— Какъв е проблемът? — попита Майло.

— Не е място, на което да ходя пак.

— Това не е отговор.

Таша каза:

— Защото… честно казано, никой не ме покани.

 

 

Когато стигнахме до задния вход на участъка в Холивуд, тя каза:

— Няма нужда да ме затваряте, обещавам ви.

— Да бе, да — каза Майло.

— Сър, има проблем, истински проблем, обикновено има само една женска килия, защото всички бандити са момчета, и ако женската килия е заета, слагат те при момчетата, а това е опасно.

— Оборудвана ли си за женската килия?

Мълчание.

— Оборудвана ли си?

Едвам чуто:

— Още не, събирам пари.

— Нищо не мога да направя в такъв случай. Знаеш правилата.

— Аз съм човек, сър, не съм дърво.

— Какво да ти кажа. — Суров тон, но един мускул на бузата му трепна.

— Моля ви, сър. Другите полицаи се държат добре с мене, не правя проблеми и те ме слагат в женската килия. Момичетата там ме харесват, питайте всеки, няма да създавам проблеми, проверете си документите.

— Кога за последен път беше тук?

— Преди една година, сър. Може и по-отдавна. Заклевам се. Сложете ме където трябва и ще направя всичко…

— Виж какво — каза Майло. — Ако ни сътрудничиш, няма да те закачам за ножа, макар че веднъж беше предупредена. Нито за съпротива, въпреки че ме поизпоти.

— Да, разбира се, със сигурност… какво значи да сътруднича?

— Ти си важен свидетел. Мога даже да ти донеса закуска.

— Толкова сте внимателен, сър… нали изгубихте моите бисквити.

 

 

Участъкът в Холивуд ни услужи с една празна стая за разпит, в която Майло напъха Таша. Той й донесе донат и кола и се обади на Раул Байроу на местопрестъплението на „Родни“.

Байроу още чакаше достъп до апартамента и междувременно сподели няколко съдебномедицински предположения.

Главата на Тони Манкузи беше отрязана точно под брадичката, оставяйки непокътната по-голямата част от вътрешната структура на шията. Прешлените бяха внимателно прерязани, без да са счупени.

Чиста работа, предположението на асистента на съдебния лекар беше за голямо, изключително остро, гладко острие, сходно с оръжието, използвано при убийството на Ела Манкузи. Същото оръжие вероятно е било използвано и за пръстите на Тони. Пробни порязвания по другата ръка предполагаха намерения за двустранна ампутация.

— Може да му е доскучало — каза Байроу. — Или не му е останало време.

Окончателното становище беше в прерогативите на патоанатома, но асистентът му, дипломиран фелдшер с двайсетгодишен опит, призна извън протокола, че хрущялите на гръкляна изглеждат разкъсани. Точковидните кръвоизливи в очите биха могли да се дължат на ред причини, но в комбинация с травмата на врата удушаването беше „прилична версия, да видим какво ще каже докторът“.

Майло потърси адреса на „Олтер терас“ в един пътеводител „Томас гайд“ и намери само една пресечка, извиваща и завършваща без изход на североизток от „Бийчуд драйв“. Недалеч от едно ранчо за коне под наем, където понякога яздех, докато работех в Западния педиатричен комплекс. Съвсем близо до „Франклин авеню“, но гъсто залесено и влудяващо тихо. Спомних си как криволичещата пътека внезапно разкриваше сухото плоско плато. Вулгарното послание на холивудския надпис.

— Умирам от глад — каза Майло и поръча четири сандвича с телешко на скара от един ресторант на „Уестърн“. Изядох един, той — два, а последния даде на Таша, която каза:

— Обикновено избягвам червено месо, но мирише толкова вкусно.

В седем без двайсет небето беше плътно сиво, потъмняващо до черно, и ние я сложихме обратно в кадилака.

— Още усещам вкуса на хубавия сос — рече тя.

— Ако слушаш, ще има и десерт — каза Майло.

— Толкова сте мил, сър. Обичам тази кола.

 

 

Подкарах нагоре към Бийчуд и паркирах на две преки южно от „Олтер терас“.

Майло откопча колана си.

— Време е да се поразходим.

— Сър, стръмно е, сигурен ли сте, че сте добре?

— Загрижеността ти е трогателна. Да вървим.

— Сигурността ни гарантирана ли е?

— От какво се страхуваш?

— Той може да ме види.

— Защо мислиш, че той е тук?

— Ами вие ме водите тук.

— За да ти опресним паметта.

— Вече ви казах, със сигурност това е мястото.

— Още не сме стигнали до улицата.

— Това е, чувствам го.

— Шесто чувство?

— Усещам го — каза тя. — В косата ми, когато корените ме засърбят, получавам послание.

— Излизай от колата.

 

 

Една пресечка по-нататък.

— Може ли поне да вървим по-бавно, сър? Нещастните ми краченца се израниха.

— Предложих ти маратонки.

— С тази рокля? Как ли пък не. Не може ли просто по-бавно?

Майло издиша шумно и намали крачка.

Таша ми смигна.

Абаносова нощ, без тротоари и улично осветление, широките пространства между постройките бяха превзети от буйна растителност и стари дървета.

Свят на силуети.

Таша каза:

— Това е къщата на купона, сигурна съм. Да влезем. — Шепнешком: — Съжалявам. Това е къщата…

— Чух те. Коя точно?

— Ами… още не сме стигнали.

— Напред.

Деветдесет секунди по-късно.

— Това е! Ей там, горе!

— Говори шепнешком, по дяволите!

— Съжалявам, съжалявам. Това е. Със сигурност.

Пръст с дълъг нокът посочи един нисък белезникав куб, кацнал в най-горната част на задънената улица.

Майло ни направи знак да останем на място и мина покрай три къщи, след това още четири. Спря точно пред целта. Почака. Рискува едно бързо осветяване на фасадата с фенерчето.

Гладка, с изключение на един прозорец със спуснати щори. Отляво имаше гараж с алуминиева врата.

Лъчът на фенерчето се спусна до циментовата пътека. Борове и евкалипти се извисяваха над плоския покрив. Растителността отпред беше оскъдна — една източена юка и една закърняла палма.

Майло се върна при нас.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно, сър — отговори Таша. — Тая бодлива гадост ми пусна бримка на чорапа. Там отзад, ако излезете навън, се вижда надписът, а тук се разхождахме с Тони, лека му пръст.

Тя очерта извивката на задънената улица.

— Всичко ми се връща… ето оттам се чу воят на койотите, толкова се уплаших, сър, беше много тъмно, като сега. Мразя тъмното, може ли да си вървим?

— Стой при партньора ми.

Той се изкатери обратно и този път стигна по-близо до белезникавата къща.

— Това катерене няма да му се отрази добре — рече Таша.

Не отговорих.

— Трябва да тренира… не сте много приказлив, сър… много е странно тук, спокойно и страховито, нали разбирате, все едно нещо ще изскочи отнякъде. Все едно нещо… спокойствието е лошо нещо. Дяволът обича спокойствието. Дяволът обича да си мислиш, че всичко е хубаво и спокойно, и тогава изскача и те сграбчва. Това е лошо спокойствие. Даже във Фонтана имаше по-хубаво спокойствие от това тука. Когато пилците спяха, можеше да се чуе влакът. Обичах да си лежа в леглото, да слушам влака и да си мисля къде ли отива… ето, връща се, може вече да е огледал достатъчно и да си ходим.

— Не мога да съм сигурен, ама май няма никого вкъщи — каза Майло.

— Косата ми казва, че това е послание от Бог — рече Таша, — да си вървим, да потърсим малко шум.