Джонатан Келерман
Импулсивно (30)

Трийсета глава

Обаждане във фирмата, дала къщата под наем на Никълъс Хюбъл, потвърди подробностите.

Филмовата звезда притежавал къщата от пет години, купувайки я като част от споразумението за развод с четвъртата си жена. Планът бил съпругата да живее в нея, но тя променила решението си и се преместила в Колорадо с по-млад актьор, където звездата й купил ранчо. По съвет на бизнес мениджъра му къщата била дадена под наем. Оттогава трима наематели бяха живели в нея. Две млади семейства с „връзки в индустрията“ и, през последните двайсет и два месеца, Хюбъл.

Хюбъл се обадил неочаквано във фирмата, представил се за индивидуален инвеститор и показал банкова сметка, „предостатъчна да го приемем“. Платил наема за първия и последния месец и оставил депозит за щети под формата на запис на заповед за двайсет и четири хиляди долара.

Брокерката, все още кисела, че могат да я уволнят, обеща да изпрати по факса заявлението за наем на Хюбъл и всички останали документи в досието му.

— Време е да поговорим с Тони Манкузи — каза Майло.

Когато потеглихме към Холивуд, той се обади на Шон Бинчи.

— Забрави за дреболиите. Ето ти една истинска работа.

Той му продиктува подробно заповедта за ванилената къща и му каза името на един съдия, който да ускори нещата.

— Виж дали можеш да намериш скорошна снимка на Хюбъл. Мръсникът си променя външността, но може би ще открием някаква прилика… да, странно е. И за всичко си виновен ти, Шон… шегувам се. Добре се справи.

 

 

Тойотата на Тони Манкузи беше на същото място, където я видяхме за последно.

Никой не отговори на позвъняването.

Проправихме си път през тясната пътека, допълнително заклещена от подивели растения, и заобиколихме къщата отзад. Малка задна вратичка гледаше към алея с контейнери за боклук. Боклукът преливаше и асфалтът беше покрит с отпадъци.

— Напомня ми на нещо — казах аз. — Задния вход на салона на Лионора Брайт.

— Така ли? — рече Майло.

Огледа алеята и пристъпи към вратата.

Масивна, с дебело резе.

Надпис „Моля винаги заключвайте“ висеше точно по средата.

Дръжката се завъртя с лекота. Вратата се отвори.

 

 

Мексиканската музика, носеща се някъде от горните етажи, беше достатъчно силна, за да озвучи цялото стълбище. Яркобял коридор, небрежно боядисани сини врати.

Когато стигнахме до апартамента на Тони Манкузи, една жена излезе от съседна врата с две прозрачни найлонови торби в ръце. Хвърли ни един поглед и продължи към входната врата.

— Госпожо?

Тя се спря.

Видът на значката я накара да се намръщи. Петдесетинагодишна, ниска и набита, с шоколадова кожа и черна коса, прибрана в стегнат кок. В торбите имаше парти аксесоари и сладкиши.

— Senior está aqi?^[1] — посочи Майло към вратата.

Тя поклати глава и забързано се отдалечи.

Чукането на Майло по вратата на Манкузи се опита да надвие музиката. Без отговор. По-силното тропане, последвано от: „Господин Манкузи, аз съм лейтенант Стърджис“, имаше ефекта на хартиен чук.

Той долепи ухо до вратата.

— Ако е вътре, пази тишина.

Вратата на входа се отвори и жената с торбите влезе отново.

— Señora?^[2] — обърна се към нея Майло.

— Говоря английски — каза тя. — Извинете, че не ви отговорих, но ме изплашихте. Как влязохте?

— Задната врата не беше заключена, госпожо.

— Пак ли? Само това ни липсва.

— Проблеми с взломаджии ли сте имали?

— Преди няколко седмици имаше обир на горния етаж. Според мене там живеят наркодилъри, защото не извикаха полиция и веднага след това се изнесоха. Преди това имаше още няколко случая. Всеки път, когато видя вратата отворена, я заключвам. Но другите не си правят труда.

Майло я попита как се казва.

— Ирма Дюран.

— Май че тука има купон.

— Съучениците на внук ми. Празнуват минатия материал. Аз съм помощник-учител в неговото училище, тъкмо бях тръгнала натам. Върнах се, защото още някой се интересуваше от този човек. Майка му, изглеждаше притеснена.

— Майка му? — попита Майло. — Кога е идвала?

— Когато излязохме с внука ми за училище — около шест и половина. Реймънд ходи на физиотерапия в долината, трябваше да излезем рано. Попита ме същото, което и вие — дали съм го виждала. Каза, че е майка му, а той не се е обадил, когато е трябвало. Отговорих й, че не съм го виждала, тя се притесни и си тръгна. Добре ли е той?

— Познавате ли господин Манкузи?

— Срещам го от време на време, поздравяваме се и толкова. Обикновено е доста затворен.

— Как изглеждаше майка му, госпожо?

— Не можах да я разгледам много добре, защото бях заета с Реймънд и раницата му, опитвах се да го накарам да си изяде закуската и да си изпие млякото. Звучеше ми разтревожена, стана ми жал за нея. Затова се върнах. За да можете да й се обадите.

— Благодаря ви, госпожо Дюран. Случайно да ви е оставила телефонен номер?

— Не, съжалявам.

— Спомняте ли си нещо от външния й вид?

— Хм… висока. И беше с хубава кола. Бял лексус, видях я да си тръгва с него. Това беше малко изненадващо.

— Кое именно?

— Това, че има пари. Защото той изглежда като човек, който пазарува в магазини втора ръка. Сега като се замисля, тя изглеждаше като пълната му противоположност.

— Добре облечена?

— Изтънчена — каза Ирма Дюран. — По един старомоден начин. Като героиня от стар филм, от главата до петите. Костюм, чорапи, обувки, голяма кожена чанта. Като жената детектив на Агата Кристи.

— Мис Марпъл — рече той.

— Много обичам тези книги — каза Ирма Дюран. — Точно като нея, консервативна… благоразумна. Освен шала й, той беше различен… много шарен. Голям като наметка, всевъзможни пъстри цветове. Синът й да не би да е наркодилър?

— Защо го подозирате?

— Не прави нищо по цял ден. Никога не съм виждала някой да го посещава… а, предполагам, това означава, че не е дилър. Поне не продава от апартамента си.

— Първият му посетител е била майка му, така ли? — попита Майло.

— Майките се тревожат — рече Ирма Дюран. — Тя изглеждаше толкова… все едно го е търпяла доста време.

Майло ритна силно вратата. Трясъкът на дърво заглуши тромпетите и китарите, но тя остана затворена. Вторият му опит я откачи от пантите.

Отстъпихме назад.

Сгъваемото легло на Манкузи стърчеше от стената под остър ъгъл, подпряно от нощното шкафче. Чифт ръце стърчаха от двете страни на матрака.

Сив матрак, с изключение на местата, на които беше червеникавокафяв. По-голямата част беше червеникавокафява.

Петна със същия цвят красяха нощното шкафче, стичаха се по чекмеджетата и се разпълзяваха по пода.

На една от ръцете липсваха два пръста. Отрязаните пръсти лежаха в собствена локва кръв, свити и побелели, изсъхнали чуканчета. Кървава следа водеше към мърлявата кухничка.

Майло се приближи до прага, остана в коридора и пъхна глава в апартамента.

Чух рязко поемане на дъх. Надникнах край него.

На барплота, до една опаковка „Адвил“, се мъдреше празна двулитрова бутилка диетичен тоник. Вляво от бутилката в една чиния имаше сферичен предмет.

Предмет с провиснала руса коса.

Очите на Тони Манкузи бяха отворени, а устата му — затворена.

Чинията беше най-ужасното. Той е бил сервиран. Канибалски аперитив.

— Боже мой — каза Майло.

Нямах какво да добавя.