Джонатан Келерман
Импулсивно (29)

Двайсет и девета глава

Майло крачеше из стаята за разпити.

Сестрите току-що си бяха тръгнали, напомняйки му да не забравя „нашия проблем с кадастъра“.

Той ги натисна за подробности за мъжа, когото познаваха като Никълъс Сейнт Хюбъл. Барб Бруно смяташе, че невъзпитаният й гостенин играе тенис. Сюзън Апъл беше убедена, че предпочита голф. И двете жени се възхищаваха на дрехите му, но смятаха, че е „прекалено издокаран“.

И двете бяха изхвърлили адреса и телефона му.

Майло им каза улицата в Брентуд, на която бяхме видели Хюбъл и бентлито му, и те в унисон заявиха: „Това е“.

Той поиска служебните телефони на съпрузите им.

— Майк не иска да има нищо общо с тази работа.

— Хол също.

— Благодаря ви, дами, вие наистина сте герои.

 

 

— Хюбъл — разкърши рамене той и разроши косата си.

— Съвпада по възраст и височина — казах аз. — По-слаб е от описанието, което имаме на Брайт, но не толкова, че да не може да го постигне с диета.

— Успял е да се опази. — Поглади колана си с една ръка. — Това стига да го броим за проклет престъпник.

— Таша каза, че Туида е имал подпухнало лице, а Хюбъл има нацупени устни, сякаш някой му е стиснал бузите.

— Проси си целувчица — рече Майло.

— Или праща целувка на света — казах аз.

Той плесна стената с ръка толкова силно, че чак подът завибрира.

— Копелето се е обадило за бентлито, за да се изправим лице в лице. Толкова е убеден, че ченгетата са тъпи.

— Измъквал се е от сериозни бели още от детинство, смята, че е неуязвим.

— Вече не е Сейнт Хюбъл… това какво е, поредната игричка? Всъщност не съм толкова чист.

— Всичко е заради игрите — казах аз. — Играе си със съзнанието на сестрите, а месеци по-късно се връща и заравя труп под носа им. Образът на багер, изравящ костите на Кат, силно го е развеселявал.

— Преструваше се на уплашен гражданин, а аз го успокоявах — намръщи се той. — Притеснявах се, че може да познава кмета.

— Възможно е. Розалин Картър^[1] е ходела на купони с Джон Гейси^[2].

— Уф — рече той.

Още три обиколки.

— Негодникът отвлича Кат със собствената си кола, измисля си история за кражба и намиране, оставя кръв. И всичко това само за да ни разиграва.

— Използването на собствена кола е идеалното прикритие — отбелязах аз. — Бентлито е кола, която бие на очи, даже и в тези часове някой може да го види. Но какво от това? Той е последният човек, когото ще заподозрат. Ако не беше изнервил сестрите, никога нямаше да го свържат с нищо.

— Вярно е — каза той. — Каква беше тая история със семейния парцел?

— Наглост.

— Защо му е да плаши сестрите, ако е искал съпрузите им да инвестират при него, Алекс?

— Вероятно вече е знаел, че мъжете няма да клъвнат, и тормозът над съпругите им е бил скрита форма на агресия. Или пък просто му се е искало да е още по-нагъл. Това, което го прави трудна плячка, е, че е трудно да се определи какво иска. Не съм сигурен дали самият той винаги знае.

— Какво искаш да кажеш?

— Според мене мозъкът му е бойно поле, на което логиката и импулсите непрекъснато се сблъскват. Начинът му на живот — способността му да се адаптира, да живее семпло, когато се налага — показва, че логиката доминира. След това идват периоди, когато трябва да освободи малко енергия, и тогава умират хора.

— Този начин на живот е бил подпомогнат от насилственото сдобиване с наследство от над един милион.

— Повечето психопати биха изхарчили парите сравнително бързо. Той е успял да ги превърне в състояние. Не бих се изненадал, ако действително търгува на борсата. Това е самотна работа с възможности за силни вълнения.

Той потърка лицето си.

— Осем години между Сафранови и Кат са прекалено много.

— Съгласен съм. Със сигурност ще изникнат още трупове.

— Засега няма други убийства, в които да са замесени черни коли, но това нищо не значи — каза той. — Много неща изобщо не стигат до новините.

— Колите са реквизит — отвърнах аз, — а не запазената му марка. Използва ги на места, на които всички шофират. Той е приспособим. Никога не е регистрирал кола в Ню Йорк.

— Извел е Сафранови някъде и ги е очистил… после какво, заминал за Европа ли? Едно нещо, за което да не е излъгал?

— Добрите лъжци смесват нещата. Използвал е собственото си име в Ню Йорк, но е променил самоличността си, когато се е върнал в Калифорния. Това може да е за покриване на следите от престъпленията, които е извършил междувременно.

— Нико Сейнт Хюбъл, нахалното момче от континента… чудя се откъде се е сдобил с това име.

— Може да е по старомодния начин.

 

 

Той пробва „Хюбъл“ в криминалната база данни, но нищо не излезе. Търсенето в интернет не се оказа по-ползотворно.

— Добре — рече Майло, — по древния начин.

Секретарката на шефа каза, че бил в Сакраменто, пушел пури с губернатора, щяла да предаде съобщението.

Обадих се на Сам Политоу, който улесни достъпа до баджанака си, заместник-шефа на полицията в Манхатън. Неговата секретарка си записа информацията и десет минути по-късно се обади един служител от Олбъни.

Никълъс Хюбъл, роден в Йонкърс същата година, в която и Ансел Брайт — Дейл, починал от менингит на крехката възраст от пет години. Номер на социална осигуровка бил издаден едва преди двайсет и пет месеца.

Майло се бори с данъчните половин час, за да научи, че Хюбъл е подавал данъчни декларации през последните две години.

— Шест години не живее в страната. След това се връща и почва да съблюдава закона.

— Ще запитам Интерпол, но с техния фокус върху тероризма ще отнеме време. Междувременно Ники Хитреца ще си закусва на спокойствие в „Кънтри Март“ в Брентуд.

Той стана, грабна сакото си, провери затвора на пистолета и го пъхна в кобура.

 

 

Поиска от дежурния офицер шестима цивилни полицаи и три коли без опознавателни знаци. Това отне още четирийсет и пет минути и стана почти два следобед, когато конвоят ни се отправи към Брентуд.

Нямаше специален екип, защото щеше много да бие на очи в спокойния зелен квартал на Ник Хюбъл. Само че всички бяха с бронежилетки, а пистолетите и пушките бяха готови.

Майло накара другите коли да останат на една пресечка разстояние, паркира на десет къщи от ванилената къща, каза ми да остана на място и тръгна пеша.

Вървеше небрежно, сякаш беше случайно посещение.

Измина шест къщи. Спря. Посочи.

На поляната на ванилената къща имаше табела „Продава се“.

Извади пистолета си, държейки го близо до панталона. Беше с тъмни панталони и пистолетът едва се виждаше. За момент се спря до входната врата и натисна звънеца.

Неизбежната тишина. Той мина отстрани на къщата. Подобен набег миналата година завърши със среща с една пушка.

Седях в колата.

Той се появи, клатейки глава. Оръжието се скри обратно в кобура.

В ръката му имаше мобилен телефон. Той набра със сила, достатъчна да го строши.

 

 

Десет минути по-късно пред къщата спря бял ягуар и от него слезе ниска тъмнокоса жена в тъмносин костюм.

Майло я поздрави:

— Госпожа Хамидпур?

— Аз съм Сорая. Вие ли сте лейтенантът? — Оправи табелата „Продава се“.

— Лейтенант Стърджис, госпожо. Благодаря ви, че дойдохте.

— Казахте ми, че има проблем с къщата, и дойдох. Какъв е проблемът?

— От колко време е обявена за продажба?

— От два дни.

— От колко време е необитаема?

— Собственикът не знае точно. Какъв е проблемът?

— Кога за последно собственикът е разговарял с наемателя?

— Собственикът не разговаря с наемателя. Всичко става чрез посредник.

— Вашата фирма?

— Сега е нашата.

— Кой е бил преди това?

Тя назова конкурента.

— Собственикът не е бил доволен от тях ли? — попита Майло.

— Съвсем не. Наемателят напусна без предупреждение. Неплатен наем за два месеца. Поне остави чисто след себе си.

Майло потърка лицето си.

— Чистили ли сте след това?

— Вчера — отговори Сорая Хамидпур. — Както обикновено.

— Прахосмукачка?

— Пране на килимите, за да изглежда по-добре. Хубаво е изчистена. Повечето от стаите изглеждат, сякаш никой не е живял в тях.

— Кой е собственикът, госпожо?

— Живее във Флорида.

Появи се бележник.

— Името му моля.

Сорая Хамидпур сви устни.

— Малко е… сложно.

— Как така?

— Собственикът иска да остане неизвестен.

— Отшелник?

— Не точно. — Тя се обърна към табелата и изчегърта нещо от крайчеца.

— Госпожо…

— Трябва ли да стигаме дотам?

— Наистина трябва, госпожо.

— Проблемът с къщата е, че…

— Наемателят е лош човек.

— Разбирам… моят проблем е собственикът… той харесва определен вид внимание. Само че…

— Лу?

Един едър рус полицай с риза от деним над джинсите размаха ръка на три метра от тях. Когато се приближи, ризата му се изду от вятъра и се видя пистолетът му.

Сорая Хамидпур беше като омагьосана от оръжието.

— Какво има, Грег? — попита Майло.

— Съжалявам, че ви притеснявам, но обажданията се увеличават и дежурният пита още колко време ще ви трябваме.

— Едната кола да остане засега, другите вървете. Извикай оперативната група. Ще обърнем това място нагоре с краката.

— Ще го обърнете? — попита Хамидпур.

— Заповедта… — започна Грег.

— Е подписана, подпечатана и доставена. — Намигване, скрито от погледа на агента по недвижими имоти.

Грег се ухили.

— Готово, Лу. — Той забърза обратно към конвоя.

Сорая Хамидпур каза:

— Не можете да го обърнете с краката нагоре.

— Това може да е местопрестъпление, госпожо.

— О, не, не е възможно, толкова е чисто…

— Имаме химикали, които проникват под повърхността.

— Но вече имам запитвания…

— Ще бъдем максимално бързи, госпожо.

Сорая Хамидпур вдигна отчаяно ръце.

— Това е катастрофа.

— Вижте какво — рече Майло, — ако можем да говорим със собственика, да научим някакви подробности за наемателя, може и да не е толкова…

— Собственикът е… Мога да ви разкажа подробности, но собственикът не обича… — Тя си пое дълбоко дъх и назова името на голяма холивудска звезда.

— Той познава ли господин Хюбъл? — попита Майло.

— Не, не, съвсем не. Всичко става чрез посредник. Той живее във Флорида. — Тя прикри уста с ръка. — Заради брачното имущество. Последният развод. А има и къде да паркира самолета си.