Джонатан Келерман
Импулсивно (23)

Двайсет и трета глава

Елегантни хора разхождаха префинени кучета по „Парк авеню“.

Сградата на Роланд Корвуц, от западната страна на улицата, беше на десет етажа, от сив камък, с по един апартамент на етаж.

Блестящи месингови колони подпираха безупречна червеникавокафява тента. Килим от някакъв устойчив на атмосферните условия материал, който изглеждаше достатъчно добър за у дома, водеше до плътно затворена стъклена врата с месингов обков. Табелата „Всички посетители се регистрират“ беше от същия лъскав метал. Както и звънецът.

Вътре във фоайето облечен в червена ливрея портиер си почиваше в кресло с извити крака и ме наблюдаваше как го наблюдавам. Латино, с мустаци и твърде млад, за да е пенсионираното ченге, за което спомена Политоу.

Докато приближавах, той остана на мястото си. Светлина от кристален полилей хвърляше кехлибарен оттенък върху пода на черни и бели квадрати на фоайето. Ламперията от тъмно дърво блестеше като разтопен шоколад.

Портиерът не помръдна, докато не натиснах копчето. Дори и тогава движенията му бяха лениви.

Открехна вратата няколко сантиметра.

— Какво обичате?

— Идвам при господин Корвуц.

— Очаква ли ви?

— Много се надявам.

— Име?

— Д-р Делауер.

Той затвори вратата и взе телефона. Поспрях се на сянка под тентата и се подготвих за отказ, даже може би и за предупреждение да престана да досаждам. Почувствах вина, че развалих вечерята на Елена, след това се сетих за семейство Сафран и потиснах гнева си.

Портиерът затвори телефона и пак открехна вратата.

— Слиза.

 

 

След няколко минути се появи Роланд Корвуц в кафява риза с къс ръкав, провиснали сиви панталони и бели гуменки, гушнал малък бял померански шпиц.

Приготвих се за гневен изблик. Лицето му беше безизразно.

Портиерът изпълни основната функция от длъжностната си характеристика и Корвуц излезе на улицата. Той посочи в движение на юг, все още с кучето на ръце.

Дребен мъж, но крачеше бързо. Настигнах го. Померанският шпиц джафна радостно. Близна ме по ръката.

— Всички смятат, че сте страхотен — каза Корвуц.

Дребен мъж със силен баритон. В относителната тишина акцентът му беше по-отчетлив.

— Деца и кучета — рекох аз. — Понякога са добри познавачи на човешкия характер.

— Глупости — отвърна Корвуц. — Имах ротвайлер, обичаше всички, даже и най-долните отрепки.

— Може би това куче е по-умно.

— Джиджи — каза Корвуц. — Така се казва.

Той закачи розова каишка на нашийника й с кристали и я сложи на земята.

— Като във филма ли?

— Жена ми харесва филма — поклати глава той.

Джиджи се затича. Изминахме една пресечка. Корвуц почака, докато Джиджи проучи една улична лампа.

— Благодаря ви за срещата — казах аз.

Без отговор.

— Съжалявам, че ви провалих вечерята.

— Ако не бяхте вие, щеше да е нещо друго. Дъщеря ми. Обича това място, но не е готова за него.

— Натискът да пази тишина е твърде силен.

— Понякога Елена е свръхстимулирана, както го наричат.

— Говорех сериозно, сладко дете е според всякакви критерии.

Корвуц ме изгледа.

— Наистина ли сте психолог?

— Искате ли да ви покажа свидетелството си?

Той се засмя.

— Тя ми е единственото дете. Късно се ожених.

Кучето задърпа розовата каишка.

— Добре, добре — каза Корвуц и й позволи тя да го води.

Десет крачки по-късно.

— Този тип Брайт наистина ли е убил човек?

— Може би дори няколко души.

— Шантава работа.

— Никога ли не сте го подозирали за семейство Сафран?

Той вдигна ръка.

— Ей, ей, за тях няма да говоря, по никой начин. Само проблеми са ми донесли.

— Интересува ме единствено Брайт…

— С Брайт съм се срещал само два пъти, нали разбирате? Помня само, че беше голям подмазвач. Господин Кей това, господин Кей онова. По онова време в сградите ми имаше четиристотин и петдесет, четиристотин седемдесет и пет наематели. Какво ми пука за „господин Кей“?

— За какво ви се подмазваше?

— Опитваше се да стане най-добрият ми приятел, сякаш не разбирам кога ми лижат задника.

Корвуц забави крачка, наблюдавайки как кучето души поредната улична лампа. Намести очилата си. Джиджи си промени намеренията и отново тръгнахме.

— Доста време й трябва да си свърши работата. Хайде, куче. Имам да пиша домашно.

Повторих въпроса си.

— Брайт имаше идеи — каза Корвуц. — В моя полза. „Направете комитет на наемателите, господин Кей, това ще улесни нещата.“ Смятах, че са глупости.

— Но сте се съгласили.

— Някой има нужда от помощ, без да ми дере две кожи от гърба. Мислех си, че Брайт ще поиска нещо и ако не ми изнася, ще му откажа. Оказа се, че няма такова нещо.

— Никога ли не ви е искал нищо?

— Представете си.

— Даже и сваляне на наема?

— Е — рече Корвуц, — това беше по-рано.

— Каква отстъпка му направихте?

— Кой да помни… може би няколко хиляди общо.

— От добро сърце — отбелязах аз.

Корвуц се обърна към мене.

— Както казах, срещал съм се с него два пъти. Иска да помага, защо не? Накрая не помогна. Тъп комитет на наемателите.

— Не ви е помогнал с преобразуването на апартаментите?

Той се намръщи и забърза.

— Тази сграда ме прецака. Финансирах я с други имоти, по-добре да не бях инвестирал в тая гадост. Останах без пари, лихвите растат, банките не ти дават освен ако не те хванат за… страшна бюрокрация… сума време отива, за да свършиш нещо в тоя проклет град. Какво ви интересува това? Искате да знаете за Дейл Подлизуркото? Това е всичко. Точка.

— Как се нанесе под наем при вас? — попитах аз.

— Препоръка.

— От кого?

— Какво значение има?

Повървяхме, докато Джиджи не се захласна по ароматите, носещи се от едно кошче за боклук на ъгъла на Шейсет и девета.

— Хайде, давай — рече Корвуц, — куче.

— Кой ви препоръча Брайт? — попитах аз.

— Пак ли?

— Каква е тайната?

— Даже не ми трябваха нови наематели. Ако ще преобразуваш, не ти трябват изобщо. Брайт го препоръчаха като безпроблемен и си казах добре тогава. Това ми е проблемът. Добродушен съм.

Джиджи се отлепи от кошчето за боклук. Изминахме още половин пряка, преди да кажа:

— Кой го препоръча?

— Май ви е много важно, а?

— Соня Глушевич ли?

Корвуц облиза устни.

— Познавате ли Соня?

— Знам, че е ваша братовчедка и че е била в комитета заедно с Дейл.

— Братовчедка — повтори той, сякаш научаваше нова дума. — Вторият мъж на майка й е племенник на една от доведените ми сестри.

— Тя е познавала Дейл и го е препоръчала?

Неохотно кимване.

— Имала ли е връзка с него?

— Соня беше омъжена.

— Повтарям въпроса — казах аз.

— Не си пъхам носа в чуждите работи.

— Приемам това за „да“.

— Вижте — каза Корвуц, — Соня дойде при мене и ми каза, че един приятел има нужда от жилище. Казах й шест месеца, не повече.

— Това би било напълно достатъчно за Дейл Брайт.

— Какво искате да кажете?

— Той се мести — отвърнах аз.

— Браво на него.

— Следите му се губят, след като е напуснал вашата сграда. Имате ли идея къде може да е отишъл?

— Трябва ли да знам?

— Соня къде се е запознала с него?

— Това го знам — рече Корвуц. — На едно представление.

— Какво представление?

— Соня искаше да стане актриса. Тогава английският й беше ужасен, сега е малко по-добре. Една година след като дойдох от Беларус, говорех идеално. След две години говоря испански като пуерториканец, след пет години разговарям с китайците. Аста луего ин чан чун.

— Соня няма дарба за езици, така ли?

— Соня ли? — засмя се той. — Умът й не е като бръснач, както се казва.

— Но е смятала, че може да играе.

— Искаше да е голяма звезда.

— В театъра или в киното?

— Даже и сега — каза Корвуц — ходи на уроци в „Ню скуул“. Рисува, прави грънци, пепелници, свещници.

— Артистична натура.

— Като живееш с пари от развод, имаш време да ходиш на уроци.

— Богат бивш.

— Пластичен хирург. Направи й цици, хареса си произведението, ожени се за нея и можеше непрекъснато да си ги гледа.

— Как се казва?

— Кой да ти помни?

— Жени се за братовчедка ви и не помните?

— Евреин — рече той. — Ожениха се в Ангуила, не поканиха никого. Пет години, премести се в голяма къща в Лорънс, след това се разведе.

— Още ли получава издръжка?

— Добре си живее.

— Къде е кабинетът на този лекар?

— Пак във Файв Таунс.

— Къде точно?

— Може би в Лорънс, може би в Грейт Нек.

— Не помните как се казва?

— Еврейско име, нещо на „-виц“, може би Марковиц или Лейбовиц… не, не, Лефковиц. Боб Лефковиц. Играе тенис. — Изимитира широк удар.

— Значи Соня се е срещала с Дейл Брайт, докато е била омъжена за д-р Лефковиц?

Мълчание.

— Вече ми казахте, че го е правила — рекох аз.

— Казах, че тя ми се обади, че на Брайт му трябва апартамент.

— Живеела е при съпруга си, но е имала апартамент на Западна трийсет и пета улица?

Корвуц погледна настрани. Жилите на врата му бяха като миниатюрни въжета на мост.

— Дадох й апартамент и какво от това?

Джиджи опъна каишката към поредното кошче.

— Хайде пак — рече Корвуц.

— В коя пиеса е играела Соня, когато се е запознала с Дейл Брайт?

— Кой да помни?

— Гледахте ли я?

— Непрекъснато ме канеше. Безплатно. Накрая трябваше да отида. Някакво тъпо място.

— В центъра ли?

— Ийст Вилидж, не беше театър. Стая над някакъв мексикански ресторант, бяха сложили столове, пиано, черни завеси. Всички бяха в черно, черни хавлии, черни качулки. През цялото време обикаляха и пееха. Накрая някой повърна. Тогава ръкопляскахме.

— Как се казваше представлението?

— Може би „Черни хавлии и повръщане“? — изкиска се на собственото си остроумие.

Извадих списъка, който бях направил от вестниците, и започнах да чета заглавията.

— Да — рече Корвуц, — това е, „Празник на черния нос“. Какво, по дяволите, означава „черен нос“? Попитах Соня. Тя каза, че е изкачване в мозъка на човек. Като тунел. — Зачовърка в носа си. — Тук е истината. — Смях. — Апчих! Няма вече истина.

Джиджи провери сандъчето с цветя на една висока тухлена сграда. Прегледах рецензиите за „Празник на черния нос“. „Таймс“ беше единственият вестник, който бегло споменаваше пиесата. „Неоабсурдистка драма, изследваща мистични метамотивации.“ Не се споменаваха автори и актьори.

— Колко души участваха в представлението? — попитах аз.

— Има ли значение?

— Може би.

— Колко ли? Четирима? Не знам. Не бяха много.

— Дейл Брайт беше ли сред актьорите?

— Може би.

— Как така може би?

— Казах ви, качулки, лицата не се виждаха, може да е бил той, а може да е бил и Мики Маус.

— Соня със сигурност ли каза, че са се запознали на постановката?

— Да, да.

— Какво още знаете за него?

— Нищо.

— Когато семейство Сафран изчезнаха…

— Ааа, не, не, казах ви, за това не говорим. Едва не ми съсипаха живота.

— Сафранови ли?

— Ченгетата. Тормозеха ме, опитвам се да правя бизнес, те идват в офиса със значки — чао, бизнес. Онзи италианец, прилича на гангстер. Тормози ме, защото съм беларусин, пита ме за контрабанда, за мафията в Москва. Глупак.

— Предубеден — отбелязах аз.

— Непрекъснато му повтарях: „Виж, нищо няма да намериш, защото няма нищо за намиране“.

Джиджи изприпка до един изхвърлен кашон и вдигна краче.

Корвуц поздрави въздуха над главата си.

— Най-сетне, куче.

— Сафранови ме интересуват само защото… — започнах аз.

— Приятна вечер и успех. Единствената причина изобщо да разговарям с вас е, защото не искам да безпокоите детето ми. А и нямам какво да крия. Скоро ли се връщате в Ел Ей?

— Съвсем скоро.

— Много здраве на палмите.

— Разговорът за Сафранови доста ви тревожи.

Той издиша със затворена уста, което изду кожата около устните му.

— Ако нямате какво да криете… — казах аз.

Въздухът излезе със съскане.

— Може да са отлетели на луната. Може Подлизурко да им е направил нещо. Дали ми пука? Никак, ама съвсем никак.

— Удобно отърваване от неудобни съседи — казах аз.

— Ей — рече той, — не ми приписвайте разни работи. Трябва ли да плача за тях? Караха се с мене само заради караницата. Отървах се от всичко това.

— От караницата ли?

— От комунизма… малко бавно куче, хайде свършвай, свършвай.

— Сафранови комунисти ли бяха?

— Досаждайте на някой друг, господине.

— Соня в града ли е?

— Трябва ли да знам?

— Обадете й се. Ако може да се срещне с мене веднага, приключвам с вас.

— И без друго приключвате.

— Обадете й се.

— Защо да ви правя услуга?

— Детето ви и кучето ви ме харесват.

Той ме стрелна гневно с очи и се засмя.

— Защо не, Соня ми препоръча глупавия подлизурко, аз ще й препоръчам вас.

 

 

Той ме остави да чакам пред своята сграда, връчи померанския шпиц на портиера и използва вътрешния телефон. Кратък разговор, последван от жест, че всичко е наред.

Безмълвно казах: „Благодаря“. Корвуц не даде знак да е забелязал, докато прекосяваше фоайето.

Портиерът го последва. Безучастен, докато кучето ближеше лицето му.