Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Делауер (22)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Compulsion, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Герасим Й. Славов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2017)
Издание:
Автор: Джонатан Келерман
Заглавие: Импулсивно
Преводач: Герасим Й. Славов
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Шели Барух
ISBN: 978-954-529-799-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1519
История
- —Добавяне
Двайсет и първа глава
На следващия ден се качих на нощния полет в девет вечерта от летището в Бърбанк до „Кенеди“. Полетът закъсня с един час поради „причини в Ню Йорк“, а когато машината пристигна, усмихнатата жена на гишето обяви, че ще спираме за зареждане в Солт Лейк Сити заради късите писти на летище „Боб Хоуп“ и „проблеми с вятъра“.
Деветдесет минути по-късно се качихме в самолета и през следващите шест часа и половина седях със свити под странен ъгъл крака, споделяйки редицата с млада татуирана двойка, която се натискаше шумно. Опитах да убия време, гледайки сателитна телевизия на облегалката пред себе си през кратките периоди, когато работеше. Предаванията за градината, готварските състезания и серийните убийци ме унесоха и аз заспивах на пресекулки, събуждан от любовен шепот и мляскане на езици.
Последния път, когато се събудих, бяхме на половин час от приземяването и екранът беше на звездички. Прегледах още веднъж съдържанието на плика.
Един-единствен лист хартия с обратно наклонения почерк на Майло.
1. Жилището на Сафран-Брайт: 518 западна и 35-а. Сега Либър Брейд и Трим (м/у 9-а и 10-а).
2. Детектив Самюъл Политоу (пенс.) моб. 917 555 23962. Обяд в 13:30, обади му се за подробности.
3. „РК дивелъпмънт“ нов адрес: „Седмо авеню“ 420 (м/у 32-а и 33-а).
4. Роланд Корвуц нов адрес: „Парк авеню“ 762, 9А (м/у 72-а и 73-а).
5. Любими ресторанти на Корвуц:
а. „Лизабет“ (закуска), Лексингтън 966 (м/у 71-а и 72-а)
б. „Ла Белла“, Медисън 933 (м/у 74-а и 75-а)
в. „Брасери Медисън“, Медисън 1068 (81-а)
6. Твоят хотел: „Мидтаун екзекютив“, 152 западна и 48-а (м/у 6-а и „Бродуей“ — да поздравиш…)
В девет сутринта се представих на полузаспалия служител във фоайето с размерите на килер на хотел „Мидтаун екзекютив“. Мястото беше ослепително ярко осветено и украсено с щендер с пощенски картички, карти и миниатюрни флагчета с надпис „Аз обичам Ню Йорк“.
Служителят мърдаше устни, докато изучаваше резервацията ми.
— Сметката е платена с някакъв ваучер…
— Полицейското управление на Лос Анджелис.
— Както и да е. — Той провери една бележка. — Не включва непредвидени разходи.
— Имате ли румсървис?
— Не, само телефон. Цените са безбожни, на ваше място бих използвал мобилния.
— Благодаря за съвета.
— Ще ми трябва кредитна карта. Четиристотин и тринайсета. На четвъртия етаж.
Като открехнах внимателно вратата, успях да се вмъкна в стаята.
Два на два, тоалетна наполовина на тази площ, очарователна като кабина за ядрено-магнитен резонанс.
Единичният матрак, тънък колкото сгъваемото легло на Тони Манкузи, беше напъхан в ниша, изработена от мистериозен розово-жълт материал. Деветинчовият телевизор, завинтен за стената, се бореше за място с плетеница от кабели. Декорът се допълваше от закована за пода лампа и зацапан акварел на Крайслер билдинг.
Единственият прозорец не се отваряше и беше двоен, с достатъчно дебело стъкло, което заглушаваше шума от Западна 48-а улица и „Бродуей“ до постоянно, сърдито бучене, накъсвано от клаксони и дрънчене. Пускането на сивкавите завеси превърна стаята в гробница, но не помогна за намаляването на звука.
Съблякох се, пъхнах се под завивките, нагласих алармата на часовника си за след два часа и затворих очи.
Един час по-късно все още бях напълно буден, опитвайки се да синхронизирам мозъчните си вълни с градския шум долу. Някак успях да се унеса, само за да ме стресне алармата в единайсет. Обадих се на детектив Самюъл Политоу (пенс.) и чух механичен женски глас, който ме прикани да оставя съобщение. Докато си взимах душ и се бръснех, телефонът ми регистрира обратно позвъняване.
— Политоу.
— Детектив, обажда се Алекс Делауер…
— Психиатърът, как сте? Имам една среща преди вас. Къде сте?
Казах му.
— Там ли? Навремето настанявахме там свидетели, разни типове, които ни трябваха за показания, но нямаше да направят нищо, ако не ги поглезим. Поръчвахме им гигантска пица, платена телевизия и някоя хубавица помощник-детектив да ги обгрижва.
— Нула от три не е зле — казах аз.
— Хотел „Екзекютив“ — рече той. — Навява ми спомени. Вижте, няма да можем да се видим преди един и половина, ако искате късна закуска, излезте сам.
— Щях да си взема сухата паста и овесената каша в самолета, но охраната реши, че могат да избухнат.
— Имате чувство за хумор, а? Ще ви потрябва. Добре, чакайте ме в „Льо пти Гренуи“ в един и половина. Седемдесет и девета между Лекс и Трета, френско е, но е приятно.
По обяд вече бях навън. Въздухът беше хладен и нелогично свеж, а бученето се беше превърнало в нещо богато и мелодично. До срещата ми оставаха деветдесет минути; една трета от тях използвах да отида до последния известен адрес на Пол и Дороти Сафран.
Търговска зона, повече камиони отколкото коли. Триетажната тухлена постройка, подслонила Либър Брейд и Трим, беше опасана с редици малки квадратни прозорчета. По армираните им стъкла беше полепнала мръсотия.
Докато се чудех какво беше накарало Роланд Корвуц да изостави плановете си за жилищен комплекс, се обърнах, ускорих крачка и се отправих към Пето авеню.
Когато съм сам в голям чужд град, мозъкът ми понякога действа по странен начин, изпращайки изблици на еуфория, последвани от меланхолични пристъпи. Обикновено му трябва известно време. Този път стана веднага и докато бързах по оживените улици на Ню Йорк, се почувствах олекнал и анонимен.
На Пето авеню и Четирийсет и втора улица ме погълна тълпата край Градската библиотека, тръгнах на север, заобикаляйки пешеходци, които сякаш бяха на състезание — раздавачи на листовки, зяпачи, ловки джебчии. Прекосих Петдесет и девета улица и се озовах край строежа, който трябваше да бъде хотел „Плаза“. Файтонджии причакваха туристи. Във въздуха се носеше миризма на конски фъшкии. Тръгнах покрай Сентръл парк. Дърветата носеха есенните си цветове с подобаваща арогантност.
В един и двайсет и осем седях в едно ъгловато дървено сепаре в „Льо пти Гренуи“, пиех вода и червено вино и ядях горчиви маслини, накиснати в зехтин.
Заведението беше обзаведено с бели покривки, стари реклами на тютюн и стени в ръждив цвят под черен ламаринен таван. Половината сепарета бяха заети от елегантни хора. Прозорец с позлатени букви над него гледаше към уличната енергия. По пътя насам минах покрай къщата от сив камък на кмета на Седемдесет и девета улица. По нищо не се различаваше от жилищата на други милиардери освен по цивилните ченгета със стоманени погледи, които пазеха предното стълбище от любопитни зяпачи.
Усмихната келнерка с щръкнала червена коса и тънко телце донесе панер с хлебчета и купичка с масло. Заех се да поработя над кръвната си захар и от време на време поглеждах часовника си.
В един и четирийсет и седем едър шейсетинагодишен мъж с набола брада влезе в ресторанта, каза нещо на келнера и се отправи към мене.
— Сам Политоу.
— Алекс Делауер.
Ръката на Политоу беше здрава и груба. Малкото му останала коса беше бяла и изтъняла. Носеше черно яке, сиво рипсено поло, черни панталони и черни мокасини със златни катарами „Гучи“, които може и да бяха истински. Розовите му бузи контрастираха с долната половина на лицето му, която никога нямаше да изглежда избръсната. Дясното му око беше ясно и кафяво. Другарчето му беше тъжен остатък с млечнобяла зеница.
— Ей, Моник — каза Политоу на келнерката, — сьомгата прясна ли е днес?
— О, да.
— Донеси ми тогава. С бели аспержи и голяма чаша от онова вино от Медок, шато не знам какво си.
Политоу се поколеба за миг.
— Какво пък, давай. Само по-леко с олиото.
— Бон. Мосю?
— Телешки стек, средно изпечен, салата, пържени картофи.
Политоу я изгледа как се отдалечава, обръщайки глава по такъв начин, че здравото му око да има максимално покритие.
— Червено месо, а? Нямате проблеми с холестерола?
— Засега не — отвърнах аз.
Окото се обърна към мене.
— При мене е обратното. Всички в семейството ми хвърлят топа на шейсет. Дотук ги бия с три години, на петдесет и осем ми сложиха стент. Докторът каза „Липитор“, да внимавам какво ям, да пия вино и може да подобря рекорда.
— Браво на вас.
— Значи имате някакви връзки — рече той.
— Какви?
— Заместник-шефът ми се обажда вкъщи, тъкмо се каня да тръгвам за Лейк Джордж с жената, и вика: „Сам, искам да се срещнеш с един човек“. Все едно още съм длъжен.
— Съжалявам, че съм ви объркал плановете.
— Хей, изборът си беше мой. Каза ми за какво става дума и с радост ще помогна. — Той грабна едно хлебче от панера, разчупи го на две и се загледа в ронещите се трохи. — Въпреки че тази история не е сред триумфите ми.
— Труден случай.
— Джими Хофа ще го намерят преди Сафранови. Може би на същото място.
— Под същата сграда — казах аз. — Или в Ийст ривър.
— Първото. Ако беше реката, да сме ги намерили. Проклетото нещо тече и в двете посоки, голяма суматоха е, тела изплуват непрекъснато, на достатъчно удавници съм се нагледал. — Той посегна за една маслина и я изгриза около костилката. — Повярвайте ми, ако бяха в реката, досега да сме ги намерили.
Виното му пристигна. Той го помириса, завъртя го и отпи.
— Еликсирът на живота. Това и зехтинът. — Улови погледа на сервитьорката, произнесе безмълвно „зехтин“ и с жест показа наливане.
След като попи половината от златистата локвичка с хляб, той каза:
— Като поживееш по-дълго в този град, развиваш вкус към добрата храна. Разкажете ми сега за тези убийства в Ел Ей.
Описах му ги накратко.
— Това ли е всичко?
— За съжаление.
— Значи този тип Дейл… единствената причина да сте тук е съвсем евентуалната му вина?
— Аха.
— Готини коли, а? Ей това е Ел Ей. И са ви купили самолетен билет заради това? Явно лосанджелиската полиция става модерна, щом праща психолог. Откъде намирате такива връзки?
— „Мидтаун екзекютив“ да не би да е с връзки?
— Тук сте прав.
Храната пристигна.
— Сериозно, докторе — каза Политоу, — любопитна ми е тая работа с психологията. И ние имаме хора, ама те работят с някого, за когото шефовете решат, че се е издънил. Вие правите ли такива работи?
Разказах му кратката версия на моята история и ролята ми.
— Гледате си работата значи — каза той. — Ако можете да си го позволите, така трябва. Както и да е, семейство Сафран. Подозрението веднага падна върху Корвуц, защото той беше единственият, за когото се знаеше, че има сериозни проблеми с тях. Освен това и преди е имал съмнителни ходове, както им казвам аз. Като например да доведе бригада посред нощ и да събори сградата, така че съседите да не могат да се оплачат. След това, когато всички побеснеят, адвокатите му почват да се извиняват: „Опа, съжаляваме, документите се объркаха, ще ви компенсираме за всички неудобства“. Така минават месеци, докато се установят неудобствата, после още закъснения и накрая всички забравят.
— В статията, която четох, пишеше, че доста са го съдили.
— Това е цената да правиш бизнес.
— И адвокатът му така казва.
— Адвокатът му е прав, докторе. В този град само да кихнеш и си в съда. Синът ми завършва право в Бруклинския колеж. Десет години изкарах в отдел „Кражби“ в Бруклин, видях къде се маже хлябът. — Той се усмихна. — Със зехтин.
Вниманието му се насочи към чинията и започна да яде с видимо удоволствие. Стекът ми беше чудесен, но умът ми беше другаде. Изчаках малко, преди да попитам дали има други заподозрени освен Корвуц.
— Не. А и с Корвуц не стигнахме доникъде, защото не можахме да открием криминални връзки. Въпреки руската история. Имаме райони, докторе, като Брайтън Бийч и разни други, в които се говори повече на руски отколкото на английски. Някои от тези хора не са дошли тук с добри намерения, имаме детективи, които говорят руски и те са доста заети. Никой от тях и никой от информаторите им не са чували за Корвуц. Не е от Москва, Одеса, от местата, откъдето идват повечето от тях.
— Беларус.
— Да, сега е отделна държава — рече Политоу. — Имам предвид, че колкото и да ровим, нищо не излиза за Корвуц. Вярно, често е в съда. Както и всеки друг предприемач. И всеки път, когато заведат дело, постига споразумение.
— Някой от другите му наематели да е изчезвал?
Политоу поклати глава.
— А и никой, който го е съдил, не казва нищо лошо за него, защото такива са условията на споразуменията. Честно казано, докторе, заподозряхме него само защото нямаше друг наоколо. А сега ми казвате за този тип Брайт.
— Помните ли го?
— Смътно и то само защото беше председател на измисления комитет на наемателите.
— Очевидно измислен ли беше?
— Вижте — каза Политоу, — никога няма такъв комитет, преди Корвуц да купи сградата, както и през първите шест месеца след това. В момента, в който подаде документи за преобразуване, изведнъж изникват избори, които никой не помни, и комитет от трима души, всичките наематели, нанесли се след като Корвуц е купил сградата.
— Брайт и още двама — казах аз.
— Далечна братовчедка на Корвуц и синът на водопроводчика, който поддържа сградите на Корвуц в Ню Джърси.
Той извади сгънат лист, същия размер като бележника на Майло.
— Спомних си имената.
— Оценявам го.
— Хей — рече той, — като ми се обади заместник-шефът, какво ми остава? — По устните му бавно плъзна усмивка. — Дори и да ми е баджанак.
На листа беше старателно напечатано:
Членове на наемателския комитет на Петстотин и осемнайсета западна и Трийсет и пета улица
1. Дейл Брайт
2. Соня Глушевич
3. Лино Меркурио
— Корвуц е познавал другите двама, преди да купи сградата — казах аз. — Някаква информация за предишно познанство с Брайт?
— Не. Ето как стоят нещата, докторе. Дори комитетът да е подставен, няма правни последици. Наемодателят не е задължен да има комитет и — точка. А и никой от наемателите не се интересуваше. Освен семейство Сафран. Те заговориха за корупция.
Прибрах листа в джоба си.
— Истината е, докторе — продължи Политоу, — че Сафранови нямаха основание, просто създаваха проблеми. Всички други бяха доволни от сделката, която им предложи Корвуц, защото беше по-добра от дупката, в която живееха. Не ставаше дума за големи апартаменти като в Сохо. Това беше гадно място, бивша фабрика за обувки, която след това са разделили на малки апартаментчета, много евтина изработка. Говоря ви за едностайни и гарсониери, нескопосани водопроводни и електрически инсталации, да не споменавам проблемите с гризачите, защото е индустриална зона, има отворени контейнери за боклук и какво ли още не. Корвуц им прави предложение, което не могат да откажат, и никой не отказва.
— Освен семейство Сафран — казах аз.
Политоу остави вилицата си.
— Не обичам да говоря лошо за моите жертви, но мога да ви кажа, че тези двамата създаваха проблеми. Говоря ви за бивши хипита от шейсетте. Мъжът навремето е бил в Сити колидж, радикален тип от СДО[1]. Тогава бях униформен, занимавах се с контрол над тълпите. Може да е бил някое от разглезените малки копеленца, които ми крещяха в лицето.
— Ами Дороти?
— Същата работа.
— Бунтовници без кауза — рекох аз. — Сестрата на Пол казва, че били заплашвани…
— Марджи Бел — каза той. — Нека да ви кажа нещо за Марджи. Дълга история на депресии и какво ли не. Пиеше всякакви лекарства, освен това на два пъти е била в „Белвю“. Една година по-късно се обеси.
— Категорично самоубийство?
— Собственото й дете я намерило в банята с бележка. Докторе, Сафранови вдигаха буря в чаша вода. Ако се уредиш с евтин общински наем в този град, благодариш на съдбата и даваш напред. Претърсих апартамента им, обърнах всичко в търсене на улики. — Той поклати глава. — И кучето си не бих оставил да живее така. Те обаче го бяха оставили. Кучето де. В един ъгъл бяха постлани мръсни вестници с петна от урина и купчини изсъхнали кучешки изпражнения. Тези хора не бяха подредени домакини… съжалявам, че ви развалих обяда. Имам предвид, че щом живееха като клошари, трябваше да приемат предложението на Корвуц.
— Виждали ли сте кучето?
— Не, само това, което беше оставило след себе си. Защо?
Казах му за липсващите любимци на Лионора Брайт. И за доброволния труд на Дейл Брайт в „Лапи и нокти“.
Той разклати чашата си с вино.
— Този тип си пада по пухкавите твари, но може би не е толкова мил с хората?
— Случвало се е и преди.
— Бас държа — рече той. — Имах един случай, в началото на кариерата си, на „Лъдлоу стрийт“, в Лоуър Ийст Сайд. Един луд наркоман изкорми майка си и я остави подпряна на кухненската маса в продължение на две седмици. Говоря ви за средата на лятото, апартамент под наем, без климатик, можете да си представите. В същото време държи един питбул, всички казваха, че е добро куче, ама не ме търсете да погаля такова нещо. Както и да е, това куче маниакът си го гледа и решава да подсили диетата му с белтъчини. Когато ги намерихме… извинявайте, ако това ви развали апетита.
— Няма проблем. — Продължих да ям, за да му демонстрирам.
— Наистина ви се иска Брайт да е вашият престъпник, а? — попита той.
— Свързан е с два случая на насилствена смърт, единият от които го прави много богат. Ако са му платили да се отърве от семейство Сафран, ето ви още един финансов мотив. А и доколкото знаем, след изчезването на Сафранови изчезва и той.
— Като дим. — Той се усмихна. — Може да означава и друго, докторе.
— И него да са го изчезнали — казах аз.
Политоу сви рамене.
— Може би — казах аз, — но засега няма друг на хоризонта. Всичко, което можете да ми кажете за него, ще е от полза.
— Няма кой знае какво. Дори и след като баджанакът ми ме върза с компютъра на неговия зет, голямата клечка. — Той щракна с пръсти. — Както казахте, този тип го няма. След като сградата е опразнена, не се появява друг адрес. Няма следа да е живял в някой от петте района или изобщо в щата Ню Йорк. Няма данъчни следи, сделки с недвижими имоти, шофьорски книжки, нищо. Мога да ви дам само общо физическо описание от преди осем години и факта, че когато го разпитвах, той съдействаше. И то само защото ако не съдействаше, щях да си спомня. Говорих с него само веднъж — рутинен разпит, както с всички наематели.
— Как изглеждаше?
— Едър тип, набит, плешив.
— Гладко избръснат ли?
— Гола глава, без коса, точка.
Извадих копието от шофьорската книжка на Ансел Брайт от Калифорния.
Здравото око на Политоу се присви.
— Палто можеш да си направиш от тая козина… може и да е същият човек, но не мога да се закълна.
— Може би там е работата — рекох аз.
— Маскарад ли?
— Гей ли беше?
— Не беше педераст. Вашият човек такъв ли е?
— Някои хора казват, че е.
— Някои хора… да не би да твърдите, че и за това се преструва?
Казах му за каубойския костюм, за стареца с карирания каскет, за евентуалния травеститски епизод и за откраднатите луксозни коли.
— Черни коли — рече той. — Може би са символ на смъртта.
Той побутна чинията си и се хвана за гърдите.
— Добре ли сте?
— Приседна ми. Ако този тип се окаже престъпник, той е бил в ръцете ми, а е извършил още поразии. Не е много приятна мисъл.
— Може и да се окаже чист — казах аз.
— Ако мислехте, че е чист, нямаше да сте тук. — Той разглежда снимката още известно време, след това ми я върна. — Не, не мога да кажа дали е той, или не. А и онзи Дейл Брайт, с когото разговарях, се държеше нормално. Абсолютно нищо нередно нямаше.
Допи виното си.
— Трябва да ви кажа, докторе, че разговорът с вас ме подсеща колко ми се иска да съм на езерото. Нека да ви доразкажа каквото знам и да тръгвам. Най-напред отидох в апартамента на Корвуц сутринта — това беше срещата, която ви споменах. Поприказвах си с портиера, който се оказа бивш полицай. Не си давайте труд с него, ако се разбере, че приказва за наемателите, с него е свършено. Каза ми, че Корвуц е кротък, не създава проблеми, женен е и има малко дете, дава хубави бакшиши по Коледа. Два пъти седмично вечеря сам, когато жена му излиза с приятелки, и за ваш късмет днес е една от тези вечери. Човек на навика, ходи на едно и също място, обича италианска кухня.
— „Ла Белла“ — казах аз. — В списъка ми е.
Политоу се усмихна.
— Кой е направил списъка, как мислите? Както и да е, Корвуц вечеря рано, вероятно ще е там в шест, шест и половина. Шансът да ви предложи да споделите порция паста не е голям, но пък ще се върнете в Ел Ей и ще кажете, че сте опитали.
— Има ли бодигардове?
— Това не ви е Тръмп или Маклоу. Този тип е дребна риба. Относително. Още живее в десетстаен апартамент в една кооперация отпреди войната до Сентръл парк, купен преди години.
— С какво се занимава сега?
— С нищо. Събира пари от наеми.
— Пенсионирал се е? Как така?
— Може би по желание, а може и да му се е наложило.
— Какво имате предвид?
— За да си играч в града в момента, ти трябва солидна подплънка. С девет нули, не с шест.
— Ясно — рекох аз. — Как изглежда той?
— Съжалявам, нямам снимка — отговори той. — Не кара кола. Мога само да ви кажа, че преди осем години беше на петдесет и три. Дребен, с очила, червеникавокафява коса. Общо взето, един руски Уди Алън.
— Благодаря. Минах покрай сградата на Западна трийсет и пета улица. Пак е фабрика.
— Строго погледнато, това е склад, докторе. Въжетата се правят в Куинс и се складират на Трийсет и пета. И как така, след цялата тази галиматия, Корвуц не успява да си построи апартаментите? Чувам, че попаднал в някакъв финансов капан, успял да се измъкне, след това пазарът се срина, наложило му се да продаде куп имоти на загуба, включително и този. Всичко е въпрос на време, докторе. Пазарът отново полудя, скапани жилища в Лоуър Ийст Сайд започват да добиват вид, Хелс Китчън е пълен с юпита, има и ново име — Клинтън.
— Този бум не е стигнал до Западна трийсет и пета.
— Тия сгради струват цяло състояние — рече той. — В момента има смисъл да ги държиш индустриални, трябва им само малко време. Един ден на този остров ще останат само хората, дето се возят в лимузини.
Размахах списъка с членовете на комитета.
— Има ли проблем да се обадя на Глушевич и Меркурио?
— Не и от моя страна — отговори Политоу, — но ще имате проблем и с двамата. Меркурио е мъртъв, забърка се с една жена преди пет години, бившият й съпруг го преби до смърт и изхвърли тялото в Бронкс. Нищо общо с Корвуц, бившият и преди е пребивал гаджета, разбрах го само защото името на Лино излезе в списъка на жертвите. Момчето беше глупак и самохвалко, един от ония зализани с гел типове, на които им се иска да минават за гангстери. Мога да си представя как е ядосал някого много лошо. Него бих взел за заподозрян, виждам го как си въобразява, че може да си изкарва хляба с поръчкови убийства. Проблемът е, че има желязно алиби. На почивка в Аруба с приятелката си през седмицата, в която изчезват Сафранови.
— Удобно.
— Но и вярно, докторе. Проверих хотела и самолетната компания, Лино определено е бил там. Може би е платил пътуването с парите, които Корвуц му е дал за участието му в комитета.
— Корвуц е подкупвал членовете да участват?
— Не мога да го докажа, но защо иначе ще се занимават?
— А вторият ми проблем е Соня Глушевич, която е далечна братовчедка на Корвуц — защо да ни сътрудничи?
Той вдигна ръце.
— Просто за всеки случай, имате ли някаква идея къде може да е? — попитах аз.
— Я да видим дали можем да разберем. — Той извади мобилния си телефон, набра номера за справки, попита за Соня Глушевич, нямаше нищо, след това опита с буквата „С“.
Ръката му направи знака на победата.
— Източна деветдесет и трета, номер триста четирийсет и пет. Ако искате да пробвате първо със Соня, заповядайте, но според мене би било грешка. По-добре да използвате елемента на изненадата при Корвуц, не рискувайте Соня да го предупреди.
— Съгласен съм. Как изглеждаше Соня?
— Млада, хубава, със силен акцент — каза Политоу. — Блондинка, но готина.
Оформи с жест големи въображаеми гърди. Сервитьорката Моник видя пантомимата му и се намръщи. Политоу й махна.
— Много беше вкусна сьомгата. Той ще плати сметката.
Тя ми хвърли един поглед и се оттегли.
— На ваше място, докторе — рече Политоу, — бих оставил на Моник щедър бакшиш. От време на време идвам тук.