Джонатан Келерман
Импулсивно (20)

Двайсета глава

Снимката от талона на Ансел Денънд Брайт се появи в десет сутринта на следващия ден.

Снимка отпреди тринайсет години, правена, когато Брайт е бил на двайсет и девет.

Един и осемдесет, сто и пет килограма, руса коса и кафява брада, трябват му коригиращи лещи.

Спокойно изражение, нищо заплашително в погледа.

Точно както го описа Шантий Молоуни — провиснали, бледи кичури обрамчваха челото му, закриваха ушите му и се спускаха до раменете.

Брадата му представляваше широка кафява маса, покриваща лицето му от адамовата ябълка почти до очите.

Не се виждаше нищо освен косми.

Изкуството на заблудата.

Дали това обясняваше лъжата на Брайт, че не яде животни? Манипулирал е Шантий Молоуни, но с каква цел? Брайт никога не е получавал и цент за работата си в приюта.

От любов към играта или е имал нужда да се почувства добродетелен?

Или и двете.

Цялата тази окосменост, маскарадният костюм от природата.

Замислих се за облеклото на непознатия в Хай Плейнс. Кариран каскет, походка на възрастен човек, очебийна кола. Всичко навеждаше на мисълта за обмислен театър.

В ситуацията с Кат Шонски бентлито би било достатъчно да притъпи бдителността й, но се зачудих дали убиецът е отишъл по-далеч.

Ядосан мъж, който си пада по рокли и високи токове, все още бесен от насмешката на Кат. Какво по-сладко отмъщение от това да я нападне, облечен в женски дрехи?

Представих си как голямата черна кола минава покрай нея, докато тя се тормози в мустанга си. Прозорецът отдясно се спуска и се вижда шофьор с перука с направена прическа, с дизайнерска рокля, може би с дискретна перлена огърлица.

Малък допълнителен детайл. Красив прозрачен шал.

Шофьорската книжка на Кат — символ на нейната идентичност — беше напъхана в слабините й.

Някои убийци си взимат сувенири, други ги оставят. Винаги става дума за послание.

Посланието, което убиецът на Кат беше оставил, гласеше: „Ти не си жената, за която се мислиш. Подигравай ми се, ако ти стиска“.

Кат. Име на животно.

Твърде съвършено, за да устои.

 

 

Майло се обади малко преди два следобед, поздрави с прозявка, последвана от пристъп на кашлица.

— Рокендрол пневмония или буги грип? — попитах аз.

— Човече, много е рано за шеги.

— Следобед е.

— Имам чувството, че е на зазоряване… Господи, прав си. Щях да пукна от скука, докато следях Тони, прибрах се в шест и се тръшнах, преди едно спешно обаждане да ме стресне в седем. Наблюдаващият офицер на Брадли Мезонет. „Звучахте като обезумял, лейтенант, затова реших да ви хвана рано.“ Аз съм на половин мощност, а копелето се подиграва. И каква е голямата новина — Брадли не се бил обаждал от седем седмици. Но нищо тревожно, и преди изчезвал за известно време, след което винаги се връщал.

— Наркомански екскурзии — казах аз.

— Не ми изглежда като човек, който ще обикаля музеите и театрите. Не бил приоритет за служителя, защото той имал дълъг списък на по-буйни хора, които не се появявали. Каза, че Мезонет не „действал“, ако не бил изчерпал легалните си доходи.

— Работи ли?

— Проси, продава си кръвта. Служителят диагностицира основния проблем като „ниско самочувствие“.

— Всички станаха терапевти — рекох аз.

— Най-накрая успях да убедя идиота да се престори, че го търси. Благодарение на мейла от Карденас. Успя ли да поговориш с жената с животните?

Обобщих разговора с Шантий Молоуни.

— Малки кученца — каза той. — Като липсващите кутрета на Лионора ли?

— Ако Дейл е виновен за убийствата в Охо Негро — казах аз, — добре би било да си мислим, че ги е взел за домашни любимци.

— Обича кучетата, мрази сестричката си.

— Носи конопени обувки и яде месо скришом.

Той изпя припева от „Две лица имам аз“ на Лу Кристи.

— Като ръст отговаря на убиеца на Ела, на каубоя и на травестита на Кат — отбелязах аз.

— А размерът има значение… обича големите градове, а? Докопва се до голямо наследство, обикаля света, заселва се в Ел Ей?

— Може да е заради климата.

Разказах му теорията си за жената с шала.

— Дама от висшето общество в кола за двеста хиляди, защо не? Сега само трябва Дейл да се появи и да си признае.

— Извън това, какво ще кажеш за следното — един от градовете, които Брайт е споменал на Молоуни, е Ню Йорк. Бившата територия на шефа. Защо не почнем оттам и не проверим за убийства, свързани с черни коли? Или дали Брайт не е оставил някаква документална следа от Сан Франсиско.

Той не отговори.

— Проблем ли има?

— Не — рече той, — напротив. Една възможност за негово благородие да демонстрира съпричастността си.

— Съмняваш ли се в него?

— До този момент е добродетелен колкото един политик може да бъде, но аз съм като онази лепенка по броните „Не вярвай на властта“. Ню Йорк, Ню Йорк… Мислех си за Рим, но италианският ми е поръждясал. Добре, сканирай снимката на Брайт и ми я прати, а аз ще се свържа с него.

 

 

След три часа той цъфна на вратата ми, гладко избръснат, със светлосиня риза под сиво сако рибена кост, зелена вратовръзка на кафяви укулелета^[1], бежов панталон и сиви обувки с връзки с изпъкнали бомбета и червени каучукови подметки.

Обикновено се отправя директно към кухнята. Този път остана на вратата, очите му танцуваха, а устните му се извиха в зловещ сърп, който познавах като усмивка.

— Негова светлост събуди някого и — хоп! — разполагаме с регистрите на жилищния отдел на общината в Ню Йорк. Господин Дейл Брайт никога не е притежавал имот там, но името му излиза в една петиция от преди осем години. За превръщане на една индустриална сграда в жилищна.

— За или против?

— За.

— Една година след като получава наследството — казах аз, — той е в любимия си американски град и се опитва да пробие в бизнеса с недвижими имоти?

Той се метна в кабинета ми, влезе в компютъра и написа „518 западна и 35 улица Ню Йорк 10001“.

Излязоха шест резултата, всичките извадки от вестници, всичките варианти на една и съща тема.

Той избра „Ню Йорк Поуст“.

Семейство изчезва в мистерия с блок

Тайнственото изчезване на семейството от Манхатън, въвлечено в дългогодишен спор с наемодателя си, продължава да озадачава жителите на града. Преди три седмици наемателите Пол и Дороти Сафран излезли от апартамента си на Петстотин и осемнайсета западна и Трийсет и пета улица, за да отидат на театър в долен Манхатън, и оттогава никой не ги е виждал.

Пол (47 г.), печатар, и Дороти (44 г.), учителка по заместване, от една година водят борба със своя наемодател заради неспособността му да осигури отопление и заради плановете да превърне бившия склад, който обитават, в жилищен комплекс.

Триетажната постройка в индустриалния квартал преди 22 години е разделена на студиа, като в Сохо, и семейство Сафран живеят там, защитени от условията на общинските наеми. Скоро след продажбата новият собственик, живеещият в Ингълуд, Ню Джърси предприемач Роланд Корвуц, обявява плановете си за изграждане на жилищен комплекс. По условията на споразумението, сключено между Корвуц и новоизбрания комитет на наемателите, живеещите там ще получат компенсации за преместването си или ще могат първи да избират от новите апартаменти.

Повечето наематели избрали компенсацията, но семейство Сафран заявили, че комитетът е корумпиран, отказали да подпишат и завели дело срещу Корвуц. През последните шест месеца Сафранови отказали да плащат наем и опитали да привлекат още наематели за каузата си.

В ексклузивен репортаж от преди три дни „Ню Йорк Поуст“ съобщи за твърденията на сестрата на Пол Сафран, Марджъри Бел от Елмхърст, че малко преди неотстъпчивата двойка да изчезне, те изразили загриженост за собствената си сигурност заради конфликта с Корвуц. Бел разкритикува и полицията, че не е разследвала по-внимателно, и обвини Корвуц, имигрант от Беларус, че в миналото е заплашвал и други наематели. Когато вестникът се свърза с нея вчера, Бел отказа повече коментари.

В съдебните регистри има единайсет иска срещу фирмата на Корвуц, „РК дивелъпмънт“, като във всички случаи е постигнато споразумение преди процеса. Адвокатът на Корвуц Бърнард Ринг заяви: „Всеки, който се опитва да разхубави града, се сблъсква с такива неща. Наречете го цената да правиш бизнес в общество, което обича съдебните процеси“.

Многобройните обаждания в дома на Корвуц в Ингълуд и в офисите на „РК дивелъпмънт“ в Титърбъро останаха без отговор. Полицейски източници заявиха, че по издирването на семейство Сафран се водят процесуални действия.

Пет години по-късно следващата статия на същата тема съобщаваше, че случаят не е разкрит.

— Дейл е подписал петицията — казах аз. — Той е живеел в сградата на семейство Сафран, когато са изчезнали.

— Дейл е бил председател на комитета на наемателите.

— Когато той се появява, проблемите на някои хора се разрешават, други престават да дишат.

— Ако има финансов мотив, той не е сделка с недвижими имоти, Алекс; Дейл никога не е купувал апартамент или друго жилище в града.

— Може би му е платено да свърши работата — казах аз. — Чудя се къде ли е следващата му спирка?

— Случайно да ти се пътува? — попита той.

Най-сетне дойде и неизбежният набег до хладилника. Майло намаза половин дузина филии с масло и мармалад, сгъна първата на две, напъха я в устата си и бавно задъвка.

— Ето как стоят нещата — каза той, гълтайки мляко от кутията. — С два неприключени случая и с работата ми по Антоан Бевърли аз не мога да пътувам. Шефът ми предложи Шон или някой друг новобранец, но Шон никога не е ходил по-далеч от Финикс, а с балъци не ми се занимава. Когато споменах името ти на негова важност, той реши, че това е отлична идея, ако не излизаш „извън границите на полицейските процедури и се придържаш към правилата на отдела“.

— Каква е разликата?

— Процедурата е да не те арестуват. Правилата са полет икономична класа с „Джет блу“, метро вместо таксита, ваучери за храна, които може би ще покрият „Тако Бел“ два пъти дневно, и хотел, който е на една далечна галактика разстояние от онова място, където щеше да ходиш преди две години… „Сейнт Реджис“.

Прекъснатата ми отпуска преди две години с жената, с която излизах по време на раздялата. От общ приятел научих, че Алисън се е сгодила…

— Можеш да вземеш Робин, ако плащаш за нея.

— Тя е по средата на голям проект.

Той изяде още една филия.

— Значи кога заминаваш?