Джонатан Келерман
Импулсивно (2)

Втора глава

Обядвах с Майло в „Сърф лайн кафе“ в Малибу, когато се обадиха.

Единствената причина да сме на това място беше фантастичното време. Ресторантът представлява дървено бунгало с панорамни прозорци и широка дъсчена тераса, кацнало високо на западната страна на Тихоокеанската крайбрежна магистрала, на юг от „Канън Дюм роуд“^[1]. На половин миля от океана, без гледка към водата, името му беше сбъркано. Храната обаче беше страхотна и дори от това разстояние се усещаше мирисът на сол.

Часът беше един следобед, седяхме на терасата, хапвахме сериола на скара и пиехме бира. Майло току-що се беше върнал след една седмица, прекарана в Хонолулу, където беше успял да се опази бял като мляко. На лошо осветление видът му никак не бе хубав — бучки, следи от акне, бръчки по челото и ефект от гравитацията върху бузите му като на мастиф. Днешната светлина беше неземна, но дори и тя успяваше да скрие само част от грапавините.

Въпреки това и въпреки най-грозната хавайска риза, която бях виждал, той изглеждаше добре. Нямаше ги тиковете и непрекъснатите гримаси, които издаваха опита му да скрие болката в рамото си.

Ризата представляваше вакханалия от червеникавокафяви слонове, морскосини камили и бледооранжеви маймуни върху море от масленозелена коприна, обвила бъчвообразното му туловище.

Хавайското пътешествие беше дошло след двайсет и деветте дни, прекарани в болницата — възстановяване от дузина сачми, забити в лявата му ръка и рамото.

Стрелецът, вманиачен психопат, беше мъртъв, спестявайки на всички досадния съдебен процес. Майло презрително наричаше раните си „проклети, глупави драскотини“. Бях виждал рентгеновите снимки. Някои от сачмите бяха минали на милиметри от сърцето и белия дроб. Едно парченце метал беше заседнало толкова дълбоко, че не можеше да се извади, без да увреди сериозно мускула — то причиняваше гримасите и тиковете.

Въпреки всичко това предвиждаха се само три дни в болницата. На втория ден обаче разви стафилококова инфекция и остана на венозни антибиотици близо месец. Настаниха го на ВИП етажа, защото живееше с доктор Рик Силвърман, шеф на спешното отделение.

По-големите стаи и по-добрата храна не помогнаха особено. Поддържаше висока температура и бъбреците му за малко да откажат. Накрая успя да се пребори и започна да мрънка срещу условията и срещу двайсет и една годишната актриса в ъгловия апартамент в края на коридора. Официалната й диагноза беше „изтощение“. Шефът на токсикологията буквално се беше нанесъл в апартамента й.

Двама папараци бяха успели да се промъкнат покрай охраната само за да бъдат изхвърлени безцеремонно от частните гардове на старлетката.

— Ако не могат да хванат нея, може би ще се задоволят с тебе — казах аз.

— Ама разбира се, списание „Пийпъл“ не може да просъществува без близки планове на обширната полярна тундра, каквато представлява моят ВИП задник.

Той се измъкна от леглото, излезе с тежки стъпки в коридора и изгледа гневно частния охранител, който се мотаеше около вратата му. Човекът се отдалечи.

— Натрапчив негодник.

Определено оздравяваше.

 

 

След като го изписаха, се преструваше, че всичко е наред. Рик, Робин, аз и всички, които го познаваха, се преструвахме, че не забелязваме сковаността му и липсата на енергия. Лекарят на отдела настоя да си вземе отпуска, а капитанът пък изобщо отказа да обсъжда друг вариант.

Майло и Рик от доста време говореха за ваканция в тропиците, но когато времето наближи, настроението на Майло беше, сякаш очакваше влизането в сила на присъда.

Изпрати ми една-единствена картичка с гигантски сумисти, търкалящи се по белия пясък.

Изкарваме си чудесно… дъра-бъра, ала-бала, дрън-дрън. Това са местните. Още няколко луау^[2] и с кариерата ми на модел е свършено.

Примитивно твой

М.

След като изпи втората си бира, той се обърна към мене.

— Какво се подхилваш?

— Подхилвам ли се?

— Аз съм трениран наблюдател. Подхилваше се.

Свих рамене.

— Заради ризата, нали?

— Ризата ти е страхотна.

— Имаш късмет, че нямам детектор на лъжата под ръка. Какво, не ти ли харесва автентичната островна мода?

— Да не би на остров Оаху да има слонове?

— Д-р Буквалист. — Той потърка коприната с месестите си пръсти. — Ако бях намерил риза с Фройд, който анализира някоя махи-махи^[3], щях да ти донеса.

— Макадамията ми стига.

— Да бе.

Той отметна черната коса от челото си и поръча още една бира, която бързо изпи. Ясните зелени очи огледаха магистралата долу. Клепачите му се спуснаха наполовина.

— Добре ли си?

— Връщам се на работа утре, тази отпуска ме подлуди. Проблемът е, че като се върна в офиса, нямам какво да правя. Няма нови случаи и толкова, да не говорим за интересни.

— Откъде знаеш?

— Писах мейл на капитана вчера.

— В западен Ел Ей всичко е спокойно — казах аз.

— Затишие пред буря или още по-лошо.

— Кое може да е по-лошо?

— Липсата на буря.

Настоя да плати и се пресегна за сметката, когато телефонът му изписука. Използвах случая да дам на келнера кредитната си карта.

— Подло. — Той го вдигна и се заслуша. — Добре, Шон, защо не? Но ако се окаже истинско престъпление, залозите се отменят.

— Да не би Шон да има фалшиво престъпление? — попитах аз, докато ставахме.

— Кражба на кола в Брентуд. При това са намерили колата.

Като много детективи, разследващи убийства, той смяташе всичко по-малко от отнемането на човешки живот за равносилно на пресичане на червено.

— Защо се обажда на тебе?

— Смята, че може да е нещо по-сериозно, защото на една от седалките има кръв.

— Това звучи по-сериозно.

— Не става дума за една кофа кръв, Алекс. По-скоро няколко капки.

— Чия?

— Това е големият въпрос. Нахалният хлапак ме търси за съвет. Никой не му е казал, че до утре съм свободна птичка.

Замълчах. Когато е в това състояние, няма смисъл да си хабя иронията.

 

 

Шон Бинчи чакаше пред една бледожълта къща, облечен в обичайния си тъмен костюм, синя риза, вратовръзка и излъскани до блясък „Док Мартенс“. Той беше млад, кльощав, риж младши детектив, бивш басист на една ска-пънк банда, открил едновременно Исус и полицейското управление на Лос Анджелис. Майло го взе под крилото си, Шон мина бързо през чиновническата работа и се премести в отдел „Кражби“, след това в „Автокражби“. Според мълвата тези движения бяха свързани с неговата „липса на креативност“.

Къщата зад гърба му беше една от онези величествени, безлични, гигантски постройки, които бяха започнали да преобладават в луксозните квартали на Ел Ей.

Това беше скъпата част на Брентуд, на запад от Бънди и на север от „Сънсет булевард“, където улиците се стесняваха и вместо тротоари имаше трева. Над по-голямата част от улицата се извисяваха сенчести евкалипти. Непосредствените съседи на бледожълтата къща бяха едноетажни ранчо, подредени като за разстрел в очакване на багера, който щеше да ги събори.

Шон посочи широката каменна алея, водеща към двойния гараж. Пред една от вратите беше паркирано черно бентли арнидж.

— Баровски коли — рече Майло. — Тъкмо това ми трябваше.

— Здрасти, Лут^[4]. Здравейте, д-р Делауер.

Обичайното съкращение в управлението за чина на Майло е „Лу“. Майло обаче не е дребнав.

— Как беше на Хаваите?

— Донесъл съм ти малко макадамия — каза Майло.

— Благодаря… страхотна риза.

Погледът на Майло се отмести към бентлито.

— Някой го е откраднал и е имал наглостта да остави кръв по седалките?

— Или нещо, което много прилича на кръв.

— Като например?

— Сигурен съм, че е кръв, Лут. Не съм я пратил за анализ, защото исках да чуя твоето мнение.

— Кой го е намерил?

— Собственикът. — Бинчи потупа бележника си. — Никълъс Хюбъл. Съвестен гражданин, можеше изобщо да не ни се обади.

Майло отиде до бентлито. Пряката слънчева светлина огряваше боята, която беше толкова блестяща, че приличаше на разтопен катран.

— Как го е намерил?

— Минавал оттук и го забелязал три пресечки по-надолу.

— Не е особено забавно.

— Ако смяташ, че не трябва да му обръщам внимание, няма. Просто исках да съм сигурен, че не пропускам нещо.

— Колата отключена ли е?

— Аха.

— Дай ми ръкавици и ми покажи тази така наречена кръв.