Джонатан Келерман
Импулсивно (11)

Единайсета глава

Докато излизах на заден от паркинга, едно бентли се появи и ми препречи пътя.

Още едно черно. С червена тапицерия.

Дадох напред.

Бентлито не помръдна.

Майло си подаде главата и каза:

— Направете ни място.

Шофьорският прозорец се отвори, шофьорът със синя риза си подаде главата и извика:

— Не можете ли да четете? Само за клиенти, пич!

— Ах, усилията на мъжкаря — рече Майло, излезе от колата и проведе трийсетсекунден разговор с мъжа. Когато се върна при кадилака, шашардисаният шофьор ми беше направил достатъчно място.

— Намираш нови приятели и влияеш на хората — казах аз и завих към „Пико“.

— Ако имах вродения чар на Клайв, щях да си изкарам и безплатен обяд. Как ти се струва?

— Може би в него има някаква груба привлекателност.

— Достатъчно груба, че да нарани Кат Шонски?

— Не харесва жените — казах аз, — а тази конкретно го е зарязала.

— Жена му и децата му ги няма, той е самотен, приисква му се и може би си спомня каква тръпка е било за Кат возенето в готини коли, защо да не опита пак?

— Твърди, че не познава клиентите — казах аз, — но е достатъчно да погледне поръчката и да види адреса на Хюбъл. И ако наистина е човъркал колата на Хюбъл, може да е намерил резервния ключ в калника.

— Ха — рече той, — че и главният ключ може да е у него. Значи ти харесва.

— От друга страна, не прилича на убиеца на Ела Манкузи. А има и алиби.

Той намери номера на Британи Хатфийлд в Мисисипи и го набра.

— Здрасти, майка ти в къщи ли е? Един приятел от Калифорния. Да, Кали… госпожо Хатфийлд? Обажда се лейтенант Стърджис от лосанджелиската полиция. Не, съжалявам, не е за това… разбирам. Ще видя какво мога да направя, но най-напред бихте ли ми казали…

Слуша дълго и приключи разговора с телефон далече от ухото.

— Клайв беше прав за долби съраунда. А има и причина да крещи, явно принцът има проблем с покритието на чековете. Проблем с издръжката на децата, който продължава трети месец. Поискала е запор на заплатата и реши, че се обаждам за това. За съжаление потвърди, че е бил в Мисисипи по времето, когато казва. Бил е при нея и децата, докато не е „отишъл в Байлокси при онази откачена кучка майка му“.

Той протегна крака.

— Обратно на изходна позиция със скоростта на светлината.

 

 

Бюрото му беше засипано с документи и бележки. От „Връзки с обществеността“ се обадиха да кажат, че убийството на Ела Манкузи може да се появи по новините довечера, трябваше да е на разположение за коментар, ако се наложи. Шон Бинчи беше звънял два пъти, без да остави съобщение. Гордън Бевърли искаше да знае дали има някакъв напредък с Антоан.

— Шестнайсет години и още не са го забравили — казах аз. — А Тони със скорошната си загуба не се обажда да пита за майка си.

— Не е ли смешно?

Той се обади на ченгето, което наблюдаваше Манкузи, и човекът потвърди създадения навик — обектът прекарал целия ден в апартамента си, отишъл за малко с колата си в късния следобед до същата сергия, изял едно бурито в колата, изхвърлил боклука през прозореца и се прибрал.

Шон беше предприел инициативата да претърси карето на „Вила Ентрада“, където беше изоставено бентлито. Никой от съседите не чул и не видял нищо, никой не знаел за малолетни престъпници в квартала, които биха извършили кражба на автомобил.

Нямаше следа и от мустанга на Кат Шонски.

Той се заигра с бележката от Гордън Бевърли.

— Започвам да се чувствам като домашен психолог. Поне майката на Кат още не е преодоляла отрицанието си.

— Може и да го направи, ако й поискаш кръвна проба.

— Митохондриално съвпадение с кръвта в бентлито? Я да видим докъде е стигнало първоначалното запитване.

Той отвори сайта на лабораторията в Ню Джърси.

— Още е на края на опашката и без потвърдено престъпление няма да мръдне оттам. Добре, време е да разочароваме семейство Бевърли.

— Все още не ми е ясно защо в Тексас не притиснат Джаксън за подробности, преди да си изгубиш времето.

— Защото не става дума за логика или етика, Алекс. Всичко е политика.

Той метна големия си крак на бюрото. Хартии се разпиляха и паднаха на пода. Не посегна да ги събере. Разпечата една пурета и захапа здраво. Разлетяха се трески. Той огледа наръфания край и я хвърли в кошчето. Дръпна едно чекмедже и измъкна тънка синя папка.

— Да пробваме още веднъж приятелчетата на Антоан.

Втори разговор с наблюдаващия офицер на Брадли Мезонет, същата гласова поща, същото съобщение. Гимназия „Сейнт Ксавиер“ ни информира, че господин Гуд е болен. Вместо да опитва да изкрънка лична информация за Гуд от администратора, той провери колата.

— Сив форд „Експлорър“ на две години, регистриран на „Норт Броудмор терас“. — Той разлисти указателя. — Горе в хълмовете, близо до Боул. Време е да навестим болния.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Това, което чу, го накара да закопчае сакото си и да затегне възела на вратовръзката си. Провери връзките на обувките си, разкърши рамене и стана.

— Изненадваща среща в центъра? — попитах аз.

Той ме погледна учудено.

— Внезапно се загрижи за външния си вид.

— Магьосник си. Да бе, шефът иска да говори с мене, трябва да съм в офиса му, преди физически да е възможно.

— На каква тема?

— Неразкрити случаи — рече той. — Явно от медиите са се обадили на светиня му за Манкузи или Бевърли, или и за двата случая и той не иска да изглежда неинформиран.

— Приятно прекарване — казах аз.

— Истинска веселба ще бъде… проблем ли ще е да говориш ти с Уилсън Гуд?

— Не, ако не нарушавам процедурата.

— Психологически деликатен случай като на Антоан? — попита той. — Определено има нужда от умелата намеса на психолог. Освен това шефът те харесва, така че няма да възрази.

— Това пък кога го разбра?

— Последния път, когато ме извика. Явно е прочел онази статия, която публикува миналата пролет, и е съгласен, че психологическите профили до голяма степен са глупост.

— Шефът чете списания по психология?

— Шефът е завършил психология. Той предложи да те назначим на щат. Казах му, че отделът е икономически неконкурентен.

Той ми каза какви са заплатите.

— Благодаря, сър — рекох аз.

— Винаги се грижа за твоите интереси. Поздрави треньор Гуд. Може пък да те научи как да подаваш пасове и да тичаш.

— В гимназията играех бейзбол.

— Като какъв?

— Резервен аутфилдър — казах аз. — Там, където има нужда от мене.

 

 

Къщата на Уилсън Гуд беше една от петте ъгловати едноетажни постройки в края на задънена улица над евтините места на „Холивуд Боул“. Брокерите ги наричат „архитектура от средата на века“, сякаш петдесетте години са прокажено десетилетие.

Достатъчно близо до амфитеатъра, че да се чува музиката в топлите летни вечери. Гледката беше дървета, храсти и лишено от озон небе.

Къщата на Гуд беше измазана в прасковен цвят там, където не беше с обшивка от секвоя. Сивият „Експлорър“ и един зелен фолксваген „Пасат“ бяха паркирани върху грапави плочи зад порта с електрическа мрежа по цялата й дължина.

Натиснах бутона на домофона и чух звънеца да изпълнява първите ноти от канона на Пахелбел. Един присмехулник прелетя от калистемона и кацна на живия плет от лоницера. В далечината гарваните си играеха на политици. И както винаги автомобилният шум — магистралата беше истинската филхармония на Лос Анджелис.

Преди да тръгна, изрових снимка на Уилсън Гуд в интернет. Парти по случай победа на някакъв финал. Добре изглеждащ мъж с дебел врат и тъжни очи, които не съответстваха на празничното настроение.

Може да е чувствителен. Може пък да няма нищо против да го обезпокоя, докато боледува.

Звъннах отново, обмислях и трети опит, когато по „Броудмор“ се зададе една жена, влачеща нещо малко и кафяво. Животното се дърпаше, подскачаше и опъваше презрамките на каишката. Жената подтичваше след него.

Реших, че е чихуахуа, и сбърках — това беше най-малкият дакел, който някога съм виждал, хвърлящ се и дърпащ се напред с наведена глава като една целеустремена наденичка.

Жената беше с кестенява коса и лунички, носеше зелена блуза в същия цвят като пасата, къси черни панталони, черни обувки. Около трийсетте, към метър и седемдесет, с дълги крака и широк ханш.

Кучето опъна докрай дългата каишка. Внезапно в него се събуди страст към лявата ми обувка.

— Спри, Инди — каза жената неубедено, китката й се метна напред, тя направи опит да запази равновесие.

— Инди като Индикар ли? — попитах аз.

— Изобщо не гаси двигателя.

Тя взе кучето на ръце, борейки се с гърчещия се вързоп. Когато Инди накрая се успокои, жената погледна към къщата на Уилсън Гуд. Светлозелени очи. Мек оттенък, твърда преценка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.

Извадих картата си на консултант на лосанджелиската полиция. С отдавна изтекъл срок и твърде маловажна, но повечето хора не си даваха труд да проверяват. Жената с луничките беше достатъчно далеч, за да не може да прочете подробностите, макар че Инди правеше опити.

— Търся господин Гуд.

— Аз съм Андреа. Съпругата му. — Сякаш не беше сигурна. — За какво ви е Уил?

— Преди петнайсет години е имал приятел на име Антоан Бевърли, който…

— Разбира се. Антоан.

Инди започна да издава страховити звуци, подновявайки борбата срещу задържането. Андреа Гуд се предаде и го пусна на земята.

— Уил и Антоан бяха приятели от детската градина. Това, което се случи на Антоан, е най-тежкото преживяване в живота на Уил. Само че той не знае нищо, което би помогнало на полицията.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Полицията откри ли нещо най-сетне?

— В момента започва повторно разследване. Бихте ли попитали съпруга си дали ще ми отдели няколко минути?

— Полицията изпраща психолози да разследват стари случаи?

— Определени случаи. Ако бих могъл…

— Сигурна съм, че Уил с радост би помогнал — каза тя, — само че сега не е моментът. Има грип, а и му предстоят няколко важни мача. Дайте ми телефона си.

— Детективът, който разследва случая, вече се е обаждал…

— Така ли? Трябва да проверя секретаря. На Уил не му е до това. Висока температура, което не е типично за него, но явно из училището върлува нещо.

Вниманието ни беше привлечено от давещ се протест някъде долу.

Инди се беше изправил на задните си лапи, предните ловяха въздуха, очите му бяха изхвръкнали. Полуобесен на каишката, която минаваше през врата му, придърпана от ръката на Андреа Гуд.

— О, не! — каза тя и я отпусна. Инди падна долу, дишайки тежко. Тя коленичи. — Съжалявам, миличък.

Инди нададе още един протестен лай, след което я близна по лицето. Безусловна вяра и любов, може би един ден Ватиканът ще започне да канонизира кучета.

— Добре — каза Андреа Гуд и се изправи.

— Ще се радваме, ако можем да се чуем със съпруга ви — казах аз. — Да оздравява бързо.

— О, ще оздравее. Той е силен.