Джонатан Келерман
Импулсивно (7)

Седма глава

Срещата с родителите на Антоан Бевърли беше на обяд на следващия ден.

Когато отидох до офиса на Майло, на вратата имаше бележка „В стая 6 съм“.

Най-голямата стая, в дъното на коридора. На бравата беше закачен надпис „Разпит. Моля не безпокойте“.

Почуках веднъж и влязох.

Чернокожа двойка на средна възраст седеше срещу Майло. Пред жената имаше снимка на момче и след като ме изгледа, вниманието й се върна върху снимката.

Мъжът до нея носеше строг кафяв костюм, бяла риза и златиста вратовръзка, пристегната със сребърна игла. На ревера му имаше значка с американското знаме. Сивата му коса беше прилепнала, на челото му изтъняваше до кожа. Под тънкия бял мустак усмивката му беше неизменна.

Жената беше с черен костюм. Къдравата й коса беше малко по-тъмна от дрехите й. С нежелание се откъсна от снимката и отпусна ръце на масата.

— Господин и госпожо Бевърли — каза Майло, — това е нашият психолог, доктор Делауер. Докторе, Гордън и Шарна Бевърли.

Гордън Бевърли се надигна леко и пак седна. Жена му каза:

— Приятно ми е, докторе.

Допир на хладна суха кожа. Седнах до Майло.

— Господин и госпожа Бевърли ми донесоха тази снимка на Антоан — каза той.

Разгледах снимката може би по-дълго, отколкото беше необходимо. Усмихнато момче с ясни очи и разстояние между зъбите. Къса коса, синя риза, карирана вратовръзка.

— Докторе, тъкмо обяснявах, че участвате в разследването заради усложненията.

— От самото начало трябваше да има психолог — каза Шарна Бевърли, — защото, ако не беше онзи маниак в Тексас, щеше да е някой друг маниак. Сигурна бях от самото начало, още тогава го казах на другите детективи. — Нокът със сребърен лак докосна крайчеца на снимката. — Толкова време мина. Никой не направи нищо.

— Опитаха се — каза съпругът й, — но нямаше улики.

Погледът на Шарна Бевърли показа, че току-що е изрекъл богохулство. Тя се обърна към мене.

— Дойдох да ви разкажа какъв беше Антоан, за да разберете, че не е избягал.

— Никой не мисли така, госпожо — каза Майло.

— Определено го мислеха преди шестнайсет години. Непрекъснато ми повтаряха, че бил избягал, бил избягал. Антоан обичаше да си прави шеги, но беше добро момче. Другите ни деца бяха в колеж и Антоан искаше същото. Особено се сравняваше с най-големия си брат, Брент. Брент завърши аудиоинженерство и работи в киното. Гордън младши е счетоводител в „Уотър енд Пауър“.

— Антоан искаше да стане лекар — каза Гордън Бевърли.

— Сигурно сте го чували хиляди пъти — каза жена му, — но неизвестността е най-страшна. Докторе, бъдете откровен с мене. От всичко, което знаете за маниаците, каква е вероятността този дявол в Тексас да казва истината?

— Искаше ми се да мога да ви дам категоричен отговор, госпожо Бевърли. Само че няма начин да знаем. Със сигурност си струва да се проучи историята му. Всяка възможност си струва.

— Ето — каза тя. — Всяка възможност. Това казвах и на онези детективи преди шестнайсет години. Те твърдяха, че нищо повече не може да се направи.

Погледнах снимката. Едно момче, застинало във времето.

— Трябваше поне да проявят любезност и да отговорят на обажданията ни — каза Шарна Бевърли.

— В началото отговаряха, след това престанаха — каза Гордън.

— Доста бързо престанаха. — Предизвикваше съпруга си да спорят.

— Наистина съжалявам — каза Майло.

— Няма нужда от съжаления, лейтенант. Дайте да направим нещо сега.

— Да се върнем на това, за което говорехме, госпожо — каза Майло, — как точно започна Антоан работа в списанието?

— Абонаменти за списания — отговори Гордън Бевърли. — Хубав бял квартал, предполагаше се, че е спокоен.

— Не пита какво, пита как — каза жена му. — Антоан я намери в училище. Някой закачил листовка на дъската за обяви точно преди лятната ваканция. Антоан обичаше да работи.

— Антоан имаше амбиции — каза съпругът й. — Казваше, че иска да стане хирург. Обичаше всичко, свързано с науката.

— От листовката излизаше, че са лесни пари — продължи Шарна Бевърли, — списанията сами се продават, просто скачат в ръцете на хората. Казах на Антоан, че това е глупаво, но нищо не можеше да го разубеди. Преписа си номера и отиде на среща в събота. Взе двама приятели със себе си, които също се съгласиха да го правят. Изпратиха ги в Кълвър сити, който в онези дни беше изцяло бял квартал. Работиха пет дни и Антоан продаде най-много абонаменти. Следващия понеделник Антоан не се прибра у дома.

— Антоан или другите момчета имали ли са някакви неприятности в работата? — попитах аз.

— Антоан каза, че няколко души са го наричали с обидни думи и са му затръшвали вратата — каза Шарна.

— Наричали са го „негър“ и други такива работи — добави Гордън.

— Не мога да разбера защо изпращат тези момчета в бели квартали — рече Шарна. — Хората в Креншо също четат списания.

— Предполага се, че е по-сигурно — каза мъжът й.

— Очевидно не е — сопна му се тя.

Той докосна лакътя й. Тя се дръпна. Прокара ръка по снимката.

— Хвърлят тези деца на непознати.

— Детективите преди шестнайсет години претърсиха ли квартала, който обикаляше Антоан? — попита Майло.

— Твърдяха, че са говорили с всички — каза Шарна. — Ако не бяха, щяха ли да си признаят?

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Как се казваше фирмата, която нае Антоан? — попита Майло.

— „Младежи в действие“ — отвърна Шарна. — Затвориха, след като Антоан изчезна. Поне в Ел Ей.

— Заради изчезването на Антоан ли?

— След Антоан училищата не им позволяваха да се рекламират. Отидох в библиотеката, потърсих ги в компютъра, но не намерих нищо за тях. Направих го вчера, когато разбрах, че ще идваме тук. Единственият човек, когото си спомням, е някой си господин Зинт, обади ми се да каже колко съжалява. Звучеше, сякаш се притесняваше, че ще го съдим. Не знаеше нищо, което да помогне.

— Антоан е работил с двама приятели — казах аз.

— Уил и Брадли — рече тя. — Уилсън Гуд и Брадли Мезонет. Приятели от детската градина. Носеха ковчега и плакаха като деца. Казаха, че Антоан е продавал най-много. — Крива усмивка. — Антоан можеше да те убеди във всичко.

Майло си записа имената.

Шарна Бевърли взе снимката и я притисна към гърдите си. Пръстите й покриха горната половина от лицето на Антоан. От вечната му усмивка очите ми засмъдяха.

— Брад или Уил споделиха ли за нещо необичайно през тези пет дни? — попитах аз.

— Не, макар че ги попитах — каза тя. — Микробусът ги оставял един по един в Кълвър сити. Антоан слизал първи и трябвало да го вземат последен. Когато дошло времето, него го нямало. Микробусът чакал един час, след това тръгнал да обикаля в търсене на Антоан. После господин Зинт върнал Брадли и Уил в училището, откъдето винаги ги взимал. След това се обадил на полицията. Брадли и Уил бяха потресени. Особено Брадли. Той вече беше виждал стрелба от кола.

— Не в нашия квартал — каза Гордън. — Бил е на гости на братовчед си в Комптън.

— Ако бях аз — каза Шарна, — щях да отида право в Тексас, да хвана този дявол с нагорещени клещи и да му закача един от онези детектори на лъжата с ток, които използват за Ал Кайда в Гуантанамо. Това щеше бързо да реши всичко.

Тя хвърли гневен поглед на мъжа си.

Той попипа значката на ревера си.

— Лейтенант — рече тя, — вие имате ли някаква идея за историята, която разказва този дявол?

— Искаше ми се да имам, госпожо Бевърли — отвърна Майло. — Тъжната истина е, че тези нещастници лъжат със същата лекота, с която дишат, и са готови на всичко да отърват смъртната присъда.

— Тогава какъв е планът?

— Може да ви разочаровам, госпожо, но наистина смятам да започна отначало. Доколкото разбирам, Брадли Мезонет и Уил Гуд са били близки с Антоан и последни са го видели, затова нека да започнем с тях. Имате ли представа къде мога да ги намеря?

— Няма ли ги в досието?

— Досието, госпожо, е доста непълно.

— Хм. Ами Уил е треньор по футбол в едно католическо училище, но не знам кое.

— „Сейнт Ксавиер“ — каза Гордън.

Тя го погледна.

— Пишеше го в „Сентинел“, Шар. Преди няколко години работеше в Ривърсайд, но се премести тук. Обадих му се да го питам дали си спомня нещо повече за Антоан. Каза, че не.

— Я гледай ти — каза тя. — И какво още не си ми казал?

— Няма смисъл да ти казвам, ако няма какво.

— Брадли Мезонет не излезе човек — каза Шарна Бевърли. — Чувам, че прекарвал повечето време в затвора. Никога не е имал добро семейство.

— В нашето семейство сме много близки — рече Гордън. — Когато Антоан се прибра, развълнуван от многото пари, които щеше да изкара, бях щастлив заради него.

Шарна добави:

— Списанията сами се продават, хората обичат списанията повече от живота си. Казах му: „Антоан, онова, което звучи твърде добре, за да е истина, обикновено не е“. Казах му, че искам да се срещна с хората, които организират тази работа, за да съм сигурна, че не го използват. Антоан изпадна в истерия, затръшка се, започна да ме умолява и увещава: „Повярвай ми, мамо. Не ме излагай, мамо, на никой друг родителите не си пъхат носа“. „Ако всички други са глупави — казах, — и аз ли трябва да бъда?“ Антоан продължи да ме моли, пусна неговата си усмивка.

Тя хвърли бегъл поглед към снимката. Прехапа устни.

— Казах му на Антоан: „Това е проблемът в наши дни — никой не си дава труд“. Но момчето продължи да ме работи, каза, че, ако се появя, Уил, Брад и всички други ще му се подиграват цяло лято. След това ми показа бележника си, само шестици и петици, отлично поведение. Твърдеше, че това показва колко е умен и че на него може да се разчита.

Тя се отпусна в стола си.

— И аз се предадох. Най-голямата ми грешка, за която плащам вече шестнайсет години.

Гордън рече:

— Скъпа, казвам ти, няма смисъл да…

Очите й блеснаха гневно.

— Ти непрекъснато ми казваш. — Тя стана, отиде до вратата и внимателно я затвори след себе си.

Това издаде повече ярост, отколкото ако я беше затръшнала.

— Съжалявам — каза Гордън Бевърли.

— Няма за какво да съжалявате, сър — отвърна Майло.

— Тя е добра съпруга и майка. Не заслужава това, което й се случи.

— Което се случи и на двама ви.

Лицето на Гордън Бевърли трепна.

— Може би за една майка е по-страшно.

 

 

— Е, това беше забавно — каза Майло, когато останахме сами в офиса. — Сега имам малки кукички, закачени за сърцето ми, и разни порядъчни хора ги подръпват. Време е да проверим тези „Младежи в действие“ заради малкия шанс все още да работят и госпожа Бевърли да ги е пропуснала.

Не беше. Наложи му се да търси приятелите на Антоан.

Името на Уилсън Гуд излезе няколко пъти във връзка с колежански футболни мачове в гимназията „Сейнт Ксавиер“ в Южен Ел Ей. Освен треньор Гуд беше шеф на катедрата по физическо възпитание.

Досието на Брадли Мезонет беше дълго. Над дузина присъди за наркотици плюс неизбежните кражби, които съпътстват живота на наркомана.

Последната подписка на Мезонет беше от преди единайсет месеца. Адресът му беше в едно общежитие, финансирано от правителството. Майло се обади на наблюдаващия офицер, включи му се гласова поща и остави съобщение.

Извади една пура от джобчето на ризата, махна целофана и навлажни върха, но не я запали.

— Сещаш ли се за още нещо, което трябва да направя?

— Защо от Тексас просто не изпратят Джаксън тук и не го накарат да посочи гробовете?

— Защото има голяма опасност да избяга — опитвал е четири пъти, почти е успял веднъж и е ранил един пазач при опита. Въобще няма да го пуснат, освен ако някое управление не излезе със сериозно потвърждение. Досега три от твърденията на Джаксън са се оказали лъжливи — престъпления, за които той не е знаел, че вече са разкрити. Мръсникът вероятно рови в интернет за страхотии, които може да свие. За съжаление още не можем да го изключим напълно, защото залогът е много висок. Ако можех да открия проклетото досие на Антоан, сигурно щеше да ми подскаже нещо.

— Къде са детективите, работили първоначално по случая?

— Единият е мъртъв, другият живее някъде в Айдахо. Поне там отива пенсията му. Само че не отговаря на обажданията ми. Междувременно се появява Ела Манкузи, чийто труп още не е изстинал. Защо ми се струва, че ще разбия сърцата на семейство Бевърли?

Той сложи началото на новата история за убийството на Антоан в едно чекмедже. Размисли и го остави до компютъра си.

— Започнах наблюдение над Тони Манкузи, взех трима новобранци, които си мислят, че обичат цивилни дрехи. Все още няма съобщения за тежки престъпления в нощта, в която са откраднали бентлито, а господин Хюбъл е измил колата в деня, в който Шон я е изследвал, така че шансовете да открием нещо ново там са под нулата. Това ще отиде на дъното на чекмеджето.

— Успя ли да вкараш Ела в медиите?

— Нали ги знаеш „Таймс“ — може би да, може би не. От отдела за връзки с обществеността казаха, че може да има нещо по новините в шест.

Телефонът му звънна. Той изслуша съобщението, записа си нещо и затвори.

— Един от братовчедите на Ела, за които се предполага, че нямат нищо общо, иска да говори с мене. Наблизо е, работи в някакъв магазин за лампи на Олимпик и Барингтън. Може би боговете се усмихват.

 

 

„Брилиант кристъл енд лайтинг“ представляваше сто квадратни метра ярка светлина.

Арън Хохсвелдер ни посрещна на вратата и обяви, че е собственик на това място и е пратил служителите да пият кафе. Заведе ни в дъното на магазина. Топлината от десетките полилеи пареше на врата ми. Ослепителната светлина ми напомни за разказите на умиращи, видели светлина в края на тунела.

Хохсвелдер беше над шейсетте, но все още с тъмна коса, висок и сух, с конско лице и лисичи очи. Носеше зелена риза с къси ръкави, памучен панталон в пясъчен цвят и лъснати до блясък обувки.

— Благодаря ви, че дойдохте веднага — каза той. — Може и да не е много уместно, но реших, че трябва да поговорим. Още не мога да повярвам какво се е случило с Ела.

— Тя беше ваша братовчедка, нали така? — попита Майло.

— Първа братовчедка. Нейният баща беше по-голям брат на моя. Тя се грижеше за мене, когато бях малък. — Вниманието му се отвлече от една изгоряла крушка на венециански полилей. Той се пресегна, завъртя я и предизвика примигване. — Имате ли представа кой го е направил?

— Още не. Всичко, което ни кажете, може да ни помогне, сър.

Арън Хохсвелдер прехапа бузата си.

— Не знам дали трябва да го казвам, но говорихте ли вече със сина й Тони?

— Да.

— Какво мислите?

— За кое?

— За… личността му.

— Изглежда, сякаш няма много късмет.

— Това предполага някога да е имал.

— Тежък живот? — попита Майло.

— Той си го направи. — Костеливите предмишници на Хохсвелдер се напрегнаха. — Не искам да предизвиквам нищо, но…

— Тревожи ли ви нещо у Тони?

— Трудно е да се говори така за семейството, но може би трябва да го проверите.

— Дали не е той убиецът ли?

— Мисълта е мъчителна. Не казвам, че той би направил нещо подобно…

— Но? — рече Майло.

— Би могъл да познава някой злосторник? Не казвам, че познава. Просто… просто си го помислих. Чувствам се като доносник. — Хохсвелдер си пое дъх през носа и издиша през устата. — Казвам само, че Тони е единственият, за когото се сещам. В семейството.

— Тони ни каза, че няма много близки.

— Защото си е избрал да няма нищо общо с когото и да било.

— Кой е „когото и да било“?

— Аз, жена ми, децата ни, брат ми Лен, неговата жена и техните деца. Брат ми е зъболекар, живее в Палос Вердес. Децата не са близки с Тони. Което, честно казано, е добре.

— Лошо влияние?

Хохсвелдер изпука кокалчетата си.

— Да не останете с впечатлението, че това е някаква моя вендета срещу Тони. Просто… той ми се обади тази сутрин да ми каже за майка си. Така разбрах. Чувах го за първи път от години. Каза, че нямал сили да се обажда на никого, аз да го направя. Бяга от отговорност. Намекна, че иска аз да се погрижа за погребението. Финансово и въобще.

— Как се държеше, когато ви се обади?

— Не плачеше и не ридаеше. По-скоро… беше далече.

— Как така далече?

— Далече в пространството.

— Тони имал ли е проблеми с наркотиците?

— Имаше като малък — каза Хохсвелдер. — Според моите деца. Освен това мисля — семейството мисли — че може да е гей, така че проблемите не са един и два.

— Защо семейството мисли така?

— Никога не сме го виждали с момиче, не се е женил. А понякога… не че е женчо, но може да бъде… не знам как да го кажа… изведнъж ще направи нещо педерастко, разбирате ли? Някакъв жест… Говорили сме си за това. Как внезапно Тони ще направи нещо такова — ще си отметне косата, ще запърха с мигли. А после — бам! — пак си е съвсем нормален.

— Кога го видяхте за последен път?

— Трябва да е било на Деня на благодарността преди четири години. Брат ми организираше семейна сбирка и Тони се появи с Ела. Изглеждаше, сякаш не си пере редовно дрехите. Беше доста напълнял. Може да беше ял преди това, защото не хапна много на масата у Лен. Стана преди десерта, отиде в банята, върна се и каза, че е извикал такси и ще го чака отвън. Ела толкова се засрами. Престорихме се, че нищо не се е случило, и продължихме да вечеряме.

— Някаква причина да си тръгне по-рано?

— Там е работата, нямаше нито конфликт, нито нещо подобно. Просто — бам! — става и го заявява. Като че ли нещо го беше ядосало, но да ме убиете, не мога да ви кажа какво.

— Тони избухлив ли беше? — попита Майло.

Хохсвелдер се почеса по главата.

— Не точно, не бих казал, не. Тъкмо обратното, винаги е бил някак свит. Никой не го разбира.

— Заради женствеността му и всичко останало ли?

— Да, въобще заради странностите му — става преди десерта, без предупреждение, и си тръгва. Винаги е затворен. Баща му беше същият, но Тони старши поне идваше на семейните сбирки и се преструваше на общителен. Въпреки че, честно казано, повечето време стоеше отвън и пушеше — голям пушач, това му докара и инфаркта. Работеше в една млечна компания, те снабдяваха студиата и Тони уреди работа на Тони младши в едно от тях. Мисля, че беше „Парамаунт“. Портиерска работа, общо взето, местеше разни неща насам-натам, обаче плащат добре, защото профсъюзите много ги притискат. Тони младши щеше да е осигурен финансово, но заяви, че си е повредил кръста, напусна и оттогава нищо не прави.

— Заявил?

— Сигурен съм, че го е наболявало. Всички сме така.

— Да поговорим за зависимостта му от наркотиците.

— Знам само това, което са ми казвали децата.

— Вашите деца ли?

— Моите и на брат ми Лен. Не че Тони е бил тема на разговор, просто стана дума. В нашето семейство говорим за всичко.

— Какво е използвал Тони според братовчедите му?

— Нищо конкретно. По-скоро разказваха, че Тони бил надрусан през цялото време и затова се провалял в училище. Което не е било лесно за Ела, сигурен съм. Образованието беше важно за нея.

— Споменавала ли е някога, че е разочарована?

— Ела не споделяше чувствата си. Но всички усещахме, че Тони е голямо разочарование за нея. Освен това мисля, че играеше хазарт. Всъщност сигурен съм. Синът ми Арнолд го е виждал веднъж в едно от индианските казина край Палм Спрингс. Арнолд бил на почивка със семейството и двамата с Рита — жената на Арнолд — играели на ротативките, ей така само, те не са комарджии. Когато отишли да вземат децата от детския кът, Арнолд забелязал Тони на масата за блекджек. Арнолд щял да му се обади, макар че не са близки с Тони, просто от любезност. Но в този момент Тони заложил, загубил всичките си пари и си тръгнал от масата, псувайки. Арнолд решил, че не е подходящ момент за приятелски чувства.

— Имате ли други примери за хазартните увлечения на Тони?

— Не, но Арнолд каза, че начинът, по който Тони седял — превит, криейки картите си — издавал, че не му е за първи път.

— Наркотици и хазарт — рече Майло. — Нещо друго?

— И гей — напомни му Хохсвелдер. — Но не го обвинявам, просто предавам информация. Не искам да оставате с впечатлението, че имам нещо против Тони. Нямам нищо, просто го съжалявам. Честно казано, едва ли е било лесно да се живее с Тони старши. Той беше избухлив, гореща италианска кръв. Но след случилото се с Ела… просто си помислих, че трябва да поговоря с вас.

— Да допуснем на теория, господин Хохсвелдер — каза Майло, — че Тони наистина е свързан с убийството на Ела. Какъв мотив би имал според вас?

— О, не, лейтенант, не бих отишъл толкова далеч.

— Теоретично — каза Майло. — Само между нас, тук, без да записваме нищо.

Хохсвелдер задъвка долната си устна.

— Доколкото познавам Ела, сигурно е оставила всичко на Тони. Няма причина да не го направи, той беше единственото й дете. Въпреки че според мене да даваш пари на някого, който не работи, е все едно да ги хвърляш в клозета.

— Не вярвате в травмата на Тони?

— Кой знае? — рече Хохсвелдер. — Божа работа.

— Как бихте описали отношенията между Тони и майка му?

— Както казах, Ела не говореше много за личния си живот.

— Да сте забелязвали някаква неприязън помежду им?

— Не, не бих казал. Освен онзи случай на Деня на благодарността.

— Ела ядоса ли му се?

— И двамата изглеждаха напрегнати, когато дойдоха. Ела беше с някаква застинала усмивка, все едно се преструва, че е щастлива.

— Ами Тони?

— Далече в неговия си свят.

— Някаква идея какво може да е породило напрежението?

— Абсолютно никаква.

— Да сменим темата за момент — каза Майло. — Кои бяха приятелите на Ела?

— Никога не съм виждал да има приятели — рече Хохсвелдер. — Тя и Тони старши си живееха само двамата. Всяка година я канехме на Коледа, казвахме й да вземе и Тони младши. Всяка година тя идваше с голяма кошница с подаръци. Тони не е идвал нито веднъж. Честно казано, дори не бяхме сигурни дали му казва.

— Защо да не му казва?

— Знаеше, че е антисоциален. А и след онази сцена на Деня на благодарността може да се е чувствала неудобно.

— Ставането преди десерта?

Хохсвелдер нагласи една крушка.

— Повярвайте ми, лейтенант, нашите десерти си струват чакането. Жена ми ги приготвя, а също и жената на брат ми. Тази година имахме шест вида сладкиши плюс пудинг и компот. От начина, по който Тони погледна това, което момичетата бяха сложили на масата, човек ще си помисли, че му сервираме боклуци.