Джонатан Келерман
Импулсивно (6)

Шеста глава

Ръцете на Тони Манкузи трепереха, докато опитваше да вкара ключа в ключалката. Когато го изпусна за втори път, аз се намесих. Щом се озовахме в мръсната малка стаичка, която наричаше дом, той се подпря на стената и се разрида.

Майло го наблюдаваше, безучастен като градинско джудже.

Някои детективи отдават голямо значение на първоначалните реакции на лошите новини, подозирайки прекалено стоическите роднини, както и изпадащите в бурна истерия.

Аз съм по-внимателен в преценките си, тъй като съм виждал жертви на изнасилване, държащи се предизвикателно почти до лекомислие, невинни минувачи, чиято нервност просто не може да не е признак на вина, както и психопати, демонстриращи толкова убедителни изблици на шок и мъка, че ти се иска да ги прегърнеш и нахраниш с топла супа.

Трудно беше обаче да не се впечатли човек от тресящите се закръглени рамене на Манкузи и мъчителните писъци, които почти повдигаха тялото му от голия диван. На стената зад него имаше сгъваемо легло.

Ела Манкузи сама си беше направила торта за рождения ден. Може би в момента синът й си спомняше това.

Когато спря да си поеме дъх, Майло каза:

— Съжаляваме за загубата ви, сър.

Манкузи с труд се изправи на крака. Промяната във външния му вид беше внезапна и убедителна. От нездравословна бледност до позеленяване.

Затътри се два метра до малкия кухненски бокс и повърна в мивката.

Когато поривите отминаха, той плисна вода на лицето си и се върна на дивана със зачервени очи и кичури светла коса, полепнали по мазното му чело. Частица повърнато беше останала на ризата му, малко под намачканата яка.

— Знам, че сега ви е трудно да говорите — каза Майло, — но ако можете да ни кажете нещо…

— Какво мога аз да ви кажа?!

— Има ли някой, който и да е, който би могъл да причини това на майка ви?

— Кой?

— Това се опитваме да…

— Тя беше учителка! — каза Манкузи.

— Пенсионирала се е…

— Дадоха й награда! Беше строга, но справедлива, всички я обичаха. — Той размаха пръст. — Искаш хубава оценка? Научи си урока! Това й беше девиз.

Зачудих се как се връзва това със син, който живее на социални помощи и взима пари на заем да си плаща наема.

Тройкаджия, и то ако се напряга.

— Значи не се сещате за никого — рече Майло.

— Не. Това е… това е налудничаво.

Частицата повърнато падна на килима, на сантиметри от кларковете на Майло.

— Налудничав кошмар — наведе глава Манкузи. Пое си рязко дъх.

— Добре ли сте, сър?

— Малко се задъхвам. — Той се изправи на дивана и задиша по-бавно. — Става ми така, когато съм в стрес.

— Имаме още няколко въпроса, ако не възразявате — каза Майло.

— Какво? — попита Манкузи.

— След като баща ви почина, майка ви имаше ли някаква връзка?

— Връзка ли? Тя обичаше да чете. Гледаше няколко сериала. Това й бяха връзките.

Той отметна коса, наклони глава на една страна и махна перхидролен кичур от потното си чело.

Женствена симфония от движения, която ме подсети за позирането, забелязано от Ед Москоу.

— Някакви близки приятели, мъже или жени?

Манкузи поклати глава, забеляза повърнатото на пода и вдигна вежди. Килимът беше на мазни петна, обсипан с трохи и валма прах. Някакъв вид бежово, потъмняло като зъби на пушач.

— Никакъв социален живот? — попита Майло.

— Никакъв. След като се пенсионира, мама обичаше да бъде сама. Стигаха й простотиите в училище, търпяла ги беше трийсет години.

— Значи е станала затворен човек.

— Тя винаги е била затворен човек. Вече можеше да бъде себе си — Манкузи потисна едно ридание. — О, мамо…

— Не е лесно да го преодолеете — каза Майло.

Мълчание.

— Майка ви имаше ли някакво хоби?

— Какво?

Майло повтори въпроса.

— Защо?

— Опитвам се да я опозная.

— Хоби — рече Манкузи. — Обичаше ребуси… кръстословици. Судоку. Судокуто й беше любимо, обичаше числата. Беше завършила математика, но я караха да преподава етика и право.

— Някакви други игри?

— Какво искате да кажете? Тя беше учителка. Не е била… това не е станало заради хобито й. Бил е някой… някой… откачен.

— Значи не е имала хоби или интереси, които биха могли да я вкарат в дълг?

Воднистите кафяви очи на Манкузи се преместиха върху лицето на Майло.

— За какво говорите?

— Трябва да ви зададем тези въпроси, господин Манкузи. Майка ви купувала ли е лотарийни билети, играела ли е покер по интернет, нещо от този род?

— Тя дори нямаше компютър. Аз също.

— Нещо в интернет?

— Защо ме питате такива неща? Нали казахте, че не е била обрана?

— Съжалявам — каза Майло. — Трябва да минем през това.

— Майка ми не играеше комар.

— Беше ли човек с установени навици?

— Какво имате предвид?

— Имала ли е някаква рутина — например да излиза всяка сутрин да си вземе вестника?

Манкузи седеше с изцъклен поглед, без да мърда.

— Сър?

— Ставаше рано. — Той се хвана за корема. — Оох… ето пак.

Отново се втурна към мивката. Този път сухите напъни го накараха да се закашля и задъха. Отвори малкия хладилник, извади някаква бутилка с безцветна течност, отвори я и започна да пие на големи глътки. Върна се с бутилката в ръка.

Диетичен тоник.

Хвана собствения си задник, стисна силно и раздруса сланините.

— Много съм дебел. Преди пиех джин с тоник, сега само тоник без захар. — Той отпи от бутилката и не успя да сдържи едно оригване. — Мама така и не качи нито едно кило, откакто се омъжи.

— Диета ли спазваше? — попита Майло.

Манкузи се усмихна.

— Нямаше нужда, можеше да яде паста, захар, всичко. От баща ми е. Той умря от сърдечен удар. Трябва да внимавам.

— Добрият стар холестерол.

Манкузи поклати глава.

— Мама… наранили ли са я?

— Те?

— Който и да е бил. Зле ли е било? Страдала ли е? Кажете ми, че не е.

— Било е бързо — каза Майло.

— О, господи. — Още сълзи.

Майло му подаде кърпичка от малкото пакетче, което винаги носи със себе си, когато съобщава такива новини.

— Господин Манкузи, причината да ви питам за социалния живот на майка ви е, че имаме свидетел, който описва нападателя като човек на нейната възраст.

Пръстите на Манкузи омекнаха. Той изпусна кърпичката.

— Какво?

Майло повтори описанието на убиеца, направено от Едуард Москоу, включително синия кариран каскет.

— Това е откачено — каза Манкузи.

— Напомня ли ви нещо?

Манкузи отново зарови пръсти в косата си.

— Разбира се, че не. Татко имаше няколко такива каскета. След като оплешивя, не искаше слънцето да го пече. Това е пълна лудост.

— Ами мерцедес S600? — попита Майло. — Това говори ли ви нещо?

— Нищо не разбирам от коли — рече Манкузи.

— Това е голяма лимузина — каза Майло. — Най-скъпият модел.

— Мама не познава човек с такава кола. Тя беше учителка, за бога!

— Моля ви да не се обиждате от следващия въпрос, господин Манкузи, но познаваше ли майка ви някого, свързан, макар и бегло, с организираната престъпност?

Манкузи се изсмя. Подритна парченцето повърнато.

— Защото сме италианци ли?

— Трябва да разгледаме и тази възможност…

— Ами знаете ли какво, лейтенант. Мама не беше италианка. Тя беше германка, моминското й име е Хохсвелдер. Италианец беше баща ми, израснал е в Ню Йорк, твърдеше, че когато бил малък, познавал много мафиоти. Пълен беше с такива истории.

— Какви истории?

— Тела, изхвърлени от коли, мъже, убити на бръснарския стол. Но не, не, това са глупости, това бяха само истории и мама ги ненавиждаше. Наричаше ги „недодялани“. Представата й за трилър беше „Убийство по сценарий“, а не „Семейство Сопрано“.

Той се върна в кухнята и остави бутилката тоник на плота.

— Хазарт, гангстери… това е нелепо.

— Сигурен съм, че така изглежда, но…

— Няма причина да я убият, разбрахте ли? Няма причина, никаква шибана причина. Това е глупаво, налудничаво, не е трябвало да се случи… бихте ли станали?

— Моля?

— Станете — каза Манкузи. — Моля ви.

След като Майло се подчини, Манкузи се промъкна зад него и свали сгъваемото легло. Наполовина спуснато, той рязко си пое дъх, плесна се по кръста и се изправи.

— Гърбът ми.

Майло довърши работата, разкривайки съвсем тънък матрак и сиви чаршафи, които някога са били бели.

Манкузи започна внимателно да ляга. По бузите му се стичаше пот.

Майло се пресегна да му помогне.

— Не, недейте, нищо ми няма.

Наблюдавахме как ляга на етапи. Накрая се сви на леглото, с колене, свити към гърдите, все още дишайки с усилие.

— Нищо не мога да ви кажа. Нищо не зная.

Майло го попита за други членове на семейството. Бързото клатене на главата на Манкузи разтърси матрака.

— Мама пометна след мене и това беше всичко.

— Ами лели, чичовци…

— Няма близки.

Майло зачака.

— Никого — каза Манкузи.

— Никой, който да ви помогне?

— За какво?

— Да преодолеете това.

— Джинът с тоник ми помагаше. Може би ще се върна към него. Смятам, че няма да е проблем. — Дрезгав смях.

Майло не отговори.

— Майната му на всичко, ще ям и пия каквото си искам — каза Манкузи. — Може би трябва да престана да опитвам да впечатля някого. — По бузите му се затъркаляха сълзи. — Кого да впечатля?

Той се обърна по гръб.

— Ще ми дадете ли „Алив“… в шкафа до печката е.

Намерих флакона, извадих една таблетка и напълних чаша с вода от крана.

— Трябват ми две — каза Манкузи.

Когато се върнах, той грабна таблетките от ръката ми и отклони водата.

— Пия ги на сухо — каза той и го демонстрира. — Това е големият ми талант… сега трябва да си почина.

Той се обърна с гръб към нас.

— Много съжаляваме за загубата ви — каза Майло. — Ако се сетите за нещо, обадете ни се.

Без отговор.

Докато вървяхме към вратата, Манкузи каза:

— Мама винаги е мразела тези каскети.

 

 

Отвън Майло рече:

— Мисля, че това беше представление.

— Москоу каза, че театралничи, но откъде да знае човек?

— Как театралничи?

Разказах за отмятането на косата с ръка на хълбок.

Той се намръщи.

— И сега направи същото. Обаче наистина драйфаше.

— На хората им прилошава от най-различни неща — казах аз. — Включително от вина.

— Символичен катарзис? Или както там му казвате.

— Казваме му повръщане. Той е единствен син без близки роднини. Иска ми се да разбера дали има завещание.

— Съгласен съм — рече той. — Въпросът е как да го намерим.

— Вероятно роднините, с които не е била близка, биха могли да ти кажат.

— Тони омаловажи връзките, защото не иска да говоря с тях, така ли?

— Семейни ценности — рекох аз. — Всичко започва от тях.

 

 

Той измина три пресечки с колата без опознавателни знаци, отвори багажника, сложи си ръкавици и затършува в кутията с лични вещи, която беше взел от спалнята на Ела Манкузи.

Не намери нищо за никакви роднини освен Тони, но визитката на адвокат, прихваната с ластик към други визитки, предизвика безмълвен изблик на радост.

Джийн Бароун, „Уилшър булевард“, Санта Моника.

Другите визитки бяха на водопроводчици, електротехници, ремонт на климатици и радиатори, доставки на хранителни стоки.

Хора са влизали и излизали от къщата, може да са опознали навиците на Ела Манкузи. Ако не излязат други следи, ще трябва да ги проверим всичките.

Майло се обади на Джийн Бароун, която, след като се съвзе от шока, каза, че наистина е съставила завещанието на госпожа Манкузи, но предпочита да не обсъжда по телефона въпроси, свързани с клиентите й.

Докато пътувахме към Санта Моника, Майло каза:

— Може само на мене да ми се струва, но сякаш гореше от нетърпение.

 

 

Джийн Бароун ни посрещна в тясното празно фоайе на двуетажна постройка западно от Йейл. Мястото имаше нужда от освежаващ ремонт. Тя изглеждаше като че ли току-що си беше сложила грим.

Брюнетка на средна възраст, с вълниста коса, натъпкана в тесен електриковосин костюм „Шанел“ менте. След като разгледа картата на Майло, тя ни качи с асансьора в двустайния си апартамент. На обикновената бяла врата нямаше друго име освен нейното. Под него бяха научната й степен, удостоверението за нотариус и свидетелството за данъчен консултант.

Офисът й миришеше на „Шалимар“. Тя седна зад тъмно бюро, което приличаше на дървено.

— Такъв ужас е това с госпожа Манкузи. Имате ли представа кой може да го е направил?

— Все още не. Можете ли да ни разкажете нещо за нея, госпожо?

— Не много. Само съставих завещанието й, а и това беше преди пет години.

— Кой я изпрати при вас?

— Жълтите страници, току-що се бях дипломирала и още нямах клиенти. Тя беше един от малкото ми в продължение на шест месеца. Не беше трудно, съвсем стандартна работа.

Тя издърпа едно чекмедже и измъкна отвътре лист хартия.

— Заповядайте, това е копие за вас. При починалите няма конфиденциалност.

— В дома на госпожа Манкузи нямаше екземпляр.

— Тя не пожела — рече Бароун. — Помоли ме аз да го съхранявам.

— Как така?

Бароун сви рамене.

— Може би не е искала да го намерят.

Майло прегледа завещанието.

— Това ли е всичко?

— Предвид положението й нямаше смисъл да се прави нещо по-сложно. Имуществото й се състоеше от дома й, пенсията й и малко пари в банковата й сметка. Без запрещения, без утежнения, без запори.

— Посочен е само един наследник.

— Синът й — каза Бароун. — Предложих й варианти за намаляване на данък наследство, с който той ще бъде обложен. Като например клауза за съвместно владение срещу доживотна издръжка за нея. Тя не прояви интерес.

— Защо?

— Не ми каза, а аз не исках да любопитствам. Повече се интересуваше от часовата ми ставка, очевидно не й се харчеха излишни пари.

Майло ми подаде завещанието. В случай че Антъни Манкузи младши умре преди майка си, цялото имущество се завещаваше на Армията на спасението.

— Тя изобщо спомена ли сина си?

— Заподозрян ли е?

— Проверяваме всички край нея.

— Обзалагам се, че не са много.

— Защо мислите така?

— Тя беше любезна — каза Джийн Бароун, — само че малко… Останах с впечатлението, че не е много общителна. Никакви светски разговори, пристъпи направо по същество. Или пък просто се е опитвала да намали часовете, за които плаща. Нали знаете това поколение, внимават за всяка стотинка.

— За разлика от днешното поколение — каза Майло.

— И двете ми деца имат много хубава работа, но са пресрочили кредитните си карти.

— Може би госпожа Манкузи е смятала, че синът й е безотговорен, и затова не е искала да му прехвърли къщата.

— Всъщност нямаше да му я прехвърли, просто… — Бароун се усмихна. — На практика е едно също, може би сте прав. Но ако не му е имала доверие, не сподели такова нещо. Нямате представа колко беше резервирана. Но любезна. Истинска дама. Толкова ми е странно, че е убита. Ограбили ли са я?

— Сякаш не.

— Мислите, че синът й е решил да ускори нещата?

— Все още нищо не мислим.

— Аха, добре. — Бароун запърха с мигли.

Майло стана.

— Благодаря ви за копието. И за безплатното ви време.

— Моля ви — каза тя, докосвайки ръката му. — Вие сте най-интересното нещо тази седмица.

Докато слизахме, отбелязах:

— Сигурно е заради униформата… опа, ама ти не си с униформа.

— Не — каза той, — от парфюма е. Ухание на простак.

 

 

Стана четири следобед, докато тръгнем към паркинга на фирмата за коли под наем „Престиж“ в Бевърли Хилс. Докато карахме нататък, Майло се обади в лабораторията. В мерцедеса бяха открили няколко случайни косъма и различни вълнени, памучни и ленени нишки, но нямаше кръв и телесни течности. Колата е била почистена неотдавна от някой, който е внимавал да не остави отпечатъци. В лабораторията щяха да махат тапицерията на вратите утре, но лаборантът предупреди Майло да не очаква нещо особено.

— Историята на живота ми — каза той и подкара по-бързо. — Наследството на Ела се състои предимно от къщата й. Колко мислиш, че струва?

— В тази част на Уестууд? — казах аз. — Милион и триста най-малко.

— И аз така мислех. Хубав джакпот за смотаняк като Тони.

— Ела не е искала да намали данъците му — казах аз — и не се е намесила, когато е изгубил апартамента си на Олимпик и се е преместил в онази дупка.

— Мама го мисли за смотаняк и той го знае.

— Нищо не разпалва яростта така, както самопрезрението — рекох аз. — А тя е била в цветущо здраве на седемдесет и три години, с намерение да поостане още известно време на този свят. Което означава продължителна бедност за Тони.

По радиото в колата прозвуча съобщение да се обадим в участъка.

— Стърджис, аз пътувам към… кой? Добре, кажи им тогава… утре. Следобед. Ще им се обадя сутринта да се уговорим… действай внимателно.

Връзката прекъсна.

— Родителите на Антоан Бевърли са отишли в управлението. Казали им, че аз се занимавам със случая, и пожелали да говорят с мене. Искаш ли да дойдеш? Може да се окаже ситуация, в която психологическият усет ще е полезен.

— Няма проблем, само ми кажи няколко часа по-рано.

— Благодаря ти — каза той. — Леле, гледай какви коли!

Фирмата за луксозни лимузини под наем „Престиж“ представляваше напукан бетонен паркинг, покрит с брезентова тента. Надпис със ситни букви, две дузини коли, опрени броня о броня, и една барака за офис в края.

Колите, които предизвикаха такъв възторг у Майло, бяха поршета, ферарита, ламборгинита, един гигантски ролс-ройс „Фантом“, няколко бентлита GT с две врати — по-малките братовчеди на голямата лимузина на Николас Хюбъл. Най-отпред имаше и три мерцедеса S600.

Два сребристи, един черен. До черния имаше едно празно място.

Железни колчета маркираха двата края на алеята. Между тях хлабава верига се влачеше по цимента. На дясното колче висеше катинар, прекаран през халка. Лъскав, но евтин.

В смеха на Майло нямаше хумор.

— Коли за милиони, а сигурността им е като на бакалия. Мога да измъкна някоя под въздействието на произволни психотропни вещества.

В офиса зад сгъваема маса седеше дребен мъж на около трийсетина години и слушаше реге. Надписът на синята му риза гласеше „Гил“. Татуировките, плъзнали по врата и ръцете му, говореха за висок праг на усещане за болка. Черната му коса беше идеално сресана, а малката му козя брадичка беше колкото плочка за скрабъл. На стената висяха календар на фирма за инструменти и страници от „Плейбой“, които ме накараха да се почувствам като десетгодишен.

Майло показа значката си. Мъжът изключи радиото.

— Да, казаха ми, че ще дойдете.

— Нестандартен вид имате, господин… — рече Майло.

— Гилбърт Шакоун.

— Как ви намират клиентите, господин Шакоун?

— Не даваме под наем на физически лица. Техният паркинг е на „Ла Сиенега“. Това е суперлуксозният паркинг. Обаждат ни се от хотелите, ние ги доставяме.

— Ако някой гост иска кола, вие му я откарвате, така ли?

— Аха — рече Шакоун, — само дето ние не се занимаваме с гостите, само с хотелите, всичко се пише на хотелската сметка.

— Значи оттук не минават много хора.

— Никой не идва тук.

— Снощи е дошъл някой.

Устата на Шакоун се изкриви.

— Досега не се беше случвало.

— Каква е системата ви за сигурност?

— Верига и катинар — каза Шакоун.

— Само това ли?

Шакоун сви рамене.

— Полицията е на една минута. Това е Бевърли Хилс, на всяка крачка има ченгета.

— Има ли нощен пазач?

— Не.

— Аларма?

— Не.

— При всички тези скъпи коли? — попита Майло.

Шакоун се протегна назад. Пръстите му докоснаха дъсчената стена. Явно допирът му хареса, защото почна да глади дървото.

— Колите имат аларми.

— Включително задигнатият мерцедес?

— Беше си с фабричната аларма — рече Шакоун. — Всички коли са така.

— Включена ли беше?

Ръката на Шакоун остави стената и се спря на бюрото. Очите му зашариха по ниския гипсов таван.

— Сигурно.

Майло се усмихна.

— В идеалния свят може би?

— Аз съм през деня, идвам в девет, тръгвам си в четири и половина — каза Гилбърт Шакоун. — За през нощта отговаря главният паркинг.

— Този на „Ла Сиенега“.

— Аха.

— У кого е ключът от катинара?

— У мене. — Шакоун бръкна в джоба на панталона си и извади един ключодържател.

— Някой друг има ли?

— На главния паркинг. Може би и други хора, не знам. Работя тук едва от няколко месеца.

— Значи може да има още копия на ключа?

— Би било глупаво — каза Шакоун.

— Катинарът изглежда нов — отбелязах аз.

— Е и? — попита Шакоун.

— Някой е успял да отключи веригата — каза Майло. — Отмъкнал е мерцедеса, навъртял е четирийсет и три мили, изчистил го е, върнал го е преди девет и е сложил веригата на място — ако е била там, когато сте дошли на работа.

— Там си беше.

— По кое време беше това?

— Както ви казах, трябва да съм тук в девет. — Шакоун отново обърна очи към тавана.

— Може ли да сте закъснели малко?

— Би било глупаво.

— Значи сте дошли навреме.

— Да.

— Когато пристигнахте в девет, нищо необичайно ли не ви направи впечатление?

— Не.

— Кой отговаря за заключването на веригата в четири и половина?

— Аз. — Шакоун облиза устни. — И го направих.

— А ако някоя кола се върне след четири и половина?

— Ако е от главния паркинг, те отключват и я вкарват.

— Често ли се случва?

— Понякога.

— Ами снощи?

Шакоун стана и отвори един шкаф до автомата за вода. Момичето на месец януари му се усмихваше, докато той ровеше в папките.

— Вчера не са връщали коли. В момента имаме само една кола навън и това е всичко. Черен „Фантом“ в хотел „Ермитаж“ на „Бъртън“. Някакъв арабски шейх и шофьорът му са я наели за три седмици.

— Бизнесът не върви ли?

— На приливи и отливи е. — Очите на Шакоун отново се размърдаха, този път от ляво на дясно.

— Някой да е минавал скоро, да се е интересувал от коли? — попита Майло.

— Не.

— Знаете ли защо задаваме тези въпроси, сър?

— Не. Сър.

— Колата е била използвана за убийство.

Шакоун примигна два пъти.

— Сериозно? Кого са убили?

— Една мила възрастна жена.

— Лошо.

— Много лошо — каза Майло. — Възможно е да е убита от някой не толкова мил възрастен човек.

Той описа убиеца със син каскет.

— Няма начин — надвика музиката Шакоун.

— Смятате, че е невъзможно възрастен човек да извърши подобно нещо ли?

— Не, казвам само, че не съм виждал такъв човек.

— А някой да се е разхождал из паркинга и да е разглеждал колите?

Шакоун поклати глава.

— Тук е много спокойно, хора идват само ако някоя кола се счупи и от главния паркинг изпратят монтьор.

Майло спря музиката. Тишината накара Шакоун да замига.

— Някой да се е навъртал? Или просто да е минавал? Никой, дори бездомник?

— Със сигурност не.

— Със сигурност?

— Ако имаше някого, щях да ви кажа.

Шакоун се пресегна към радиото, но размисли.

— Защото искате да сътрудничите? — попита Майло.

— Аха.

 

 

Върнахме се при колата. Търсенето на Шакоун в системата показа адрес в Бойл Хайтс, без издирвания или мерки за неотклонение. Три ареста преди десет години.

Две нападения в банда и обир, пледиран като дребна кражба, всичко в района на Рампарт.

— Изпечен бандит — казах аз.

— И са го сложили да отговаря за скъпи коли.

— Преместил се е в нов квартал, започнал е работа на чисто.

— Поправил се е?

— Случва се.

— Но не ти се вярва — рече той.

— Какво имаш предвид?

— Тая работа с новия катинар. Чудиш се дали не е забравил да го заключи, сутринта е намерил веригата спусната и е купил нов.

— Четеш мисли — казах аз. — Освен това очите му много шареха.

— Направо като пинбол. Може и да е още по-лошо — някой му е платил да остави веригата отключена.

— Или пък убиецът го е взел — рекох аз. — Евтин боклук.

Той хвърли поглед към бараката.

— Човек с миналото на Шакоун има развити инстинкти и не е мотивиран да споделя каквото и да било. Когато се добера по-близо до лошия, мога да се върна с повече аргументи и да му предложа нещо в замяна на помощ и сътрудничество.

„Когато“, а не „ако“.

Хубаво беше, че мисли за бъдещето.