Джонатан Келерман
Импулсивно (27)

Двайсет и седма глава

Майло извади бръснач със стоманена дръжка от чантичката на проститутката.

— Ръцете на колата.

— Това е за самозащита, сър.

Дрезгав глас.

— На колата.

Прибра ножа в джоба си, пъхна чантата в багажника, сложи проститутката на задната седалка и се намести до нея.

— Твой ред е да караш, партньоре.

Седнах зад волана.

— Обичам компания — рече проститутката.

Седнала до Майло, тя изглеждаше дребна и крехка. Към края на трийсетте, твърда и рошава коса, платиненоруса в корените, медноруса по върховете. Лице с остри черти, изпъстрено от пъпки, блестеше под кора от бронзов грим. Жив нос, плътни устни, лъщящо деколте, големи халки на ушите.

Кобалтови очи под твърди мигли, дълги повече от сантиметър, се бореха да не шават.

Под всичко това — мускулест врат. Ясно очертана адамова ябълка.

Тя видя, че гледам прекалено едрите й ръце, и побърза да ги скрие.

— Това е Таша ла Бел — каза Майло.

— Здравей, Таша.

— Много ми е приятно, сър.

— Да вървим — рече Майло.

— Къде отиваме? — попита Таша.

— Никъде конкретно.

— След няколко часа отваря Дисниленд.

— А в Дисниленд за възрастни не искаш ли? — попита Майло.

Отговор не последва.

Излязох на Хайленд и уцелих една дупка, от която колата се раздрънча.

— Ох — рече Таша. — Такава малка кола за толкова големи мъже.

Като подминах „Сънсет“ и „Холивуд булевард“, се отправих на изток по „Франклин“, минах покрай тъмни жилищни сгради и стари дървета. По улиците нямаше хора. Самотно куче ровеше край един жив плет.

— Какво съм направила, къде ме карате? — попита Таша.

— Обичаме компания — отвърна Майло. — Като ти проверим отпечатъците, какво име ще излезе?

— Отпечатъци ли? Нищо не съм направила. — Напрежението повиши гласа й с няколко тона.

— Името ти за протокола?

— Какъв протокол?

Оттенък на агресия понижи тембъра. Вече чувах носовия изговор на гамен, притиснат в ъгъла и готов да се бие или да бяга.

— На нашето разследване. Освен това разполагаме и с малкото ти джобно ножче.

— Това е антика, сър. Купих си го от eBay.

— Какво е рожденото ти име?

Подсмърчане.

— Аз съм си аз.

— Няма съмнение — рече Майло. — Дай да не го правим на по-голям въпрос, отколкото е необходимо.

— Не разбирате, сър.

— Разбирам. Миналото си е минало — каза Майло. — Нали така?

Приглушено „да, сър“.

— Но понякога историята е от значение.

— Какво съм направила, защо ме качихте в тая кола?

— Освен ножа забелязана си да участваш в склоняване към проституция и проституиране. Само че можеш да се озовеш обратно при Гордито след петнайсет минути, вместо в ареста. Ти решаваш.

— Какво разследвате, сър?

Майло щракна с химикалката.

— Първо рожденото ти име. Не някой от прякорите, които използваш, когато те пипнат.

— Сър, не са ме арестували от… трийсет и… осем… седем дни. Освен това беше в Бърбенк. А и беше само за кражба от магазин. А и обвиненията отпаднаха.

— Срещу кого бяха обвиненията?

Пауза.

— Мери Елън Смитфилд.

— Също като шунката — каза Майло.

— А?

— Какво пише на кръщелното ти, Таша?

— Нали няма да ме арестувате?

— От тебе зависи.

Дълга въздишка. Почти прошепна:

— Робърт Гилалой.

Чух химикалката на Майло да дращи.

— На колко години си, Таша?

— На двайсет и две.

Майло се изкашля.

— На двайсет и девет, сър. — Смях с придихание. — Това е последната ми оферта.

— Адрес?

— „Кенмор авеню“, но е временно.

— Докога?

— Докато си купя имение в Бел Еър.

— Откога си в Ел Ей?

— Родена съм в Калифорния, сър.

— Къде?

— Във Фонтана. Родителите ми работеха в птицефабриката. — Кикот. — Не се шегувам. Писна ми от перушината и вонята.

— Кога?

— Преди около тринайсет години, сър.

Представих си объркания тийнейджър, който си проправя път от окръг Сан Бернардино към Холивуд.

— Телефон? — попита Майло.

— В момента го сменям.

— Предплатени карти ли използваш?

Без отговор.

— Как те откриват, Таша?

— Приятелите знаят къде да ме намерят.

— Приятели като Тони Манкузи?

Мълчание.

— Разкажи ни за Тони, Таша.

— Ама това за Тони Неиталианеца ли е?

— Какво искаш да кажеш?

— Не прилича на италианец. По-скоро на пудинг… онова с яйцата… тапиока.

— Редовен клиент ли е, Таша?

— Да не искате да кажете, че Тони е лош?

В гласа се появи ново вибрато. Отново стана момичешки и изплашен.

— Това изненадва ли те?

— Никога не е бил лош с мене.

— Но?

— Нищо — рече Таша.

— Колко често се виждате?

— Няма график — каза Таша. — Не е редовен… нередовен е.

— Тони сменя ли ви?

— Не, харесва мене или въобще не излиза. Трябва да си с парите напред, миличък.

— А Тони е скъсан?

— Така казва.

— Много ли се оплаква?

— Не се ли оплакват мъжете непрекъснато, сър? Жената, простатата, времето. — Смях. — „Доджърс“^[1]. А при Тони и дискът му.

— Кое?

— Гръбначният диск. Тук боли, там боли. Вижте ме какво бебе съм. Ама масажи не правя, тоя френски маникюр е чуплив.

— Както се оправяш с това вайкане — рече Майло, — можеш да си намериш и съпруг.

— Вие сте готин и забавен човек, сър. Вие от какво се оплаквате?

— От лошите, които се измъкват — каза Майло. — Къде се запознахте с Тони? Само не ми казвай „тука някъде“.

— Тук някъде. Хи-хи… добре де, добре, не ме гледайте така страшно, запознахме се на един купон. На едно уанабу парти нагоре из хълмовете.

— Какво е уанабу?

— Господин, който се преструва, че се преструва.

— Че е момиче — рече Майло. — За разлика от твоите приятелки при Гордито.

— Моите приятелки са си момичета, независимо какво казват властите. Приятелките ми са жени в мозъка си, което е най-важното.

— Уанабута…

— Уанабутата дори не се и опитват. При тях всичко е грозно. Грозни перуки, грозни рокли, грозни, грозни избръснати задници, квадратни обувки. Нямат я сърцевината. Деликатността. За уанабутата всичко е карнавал, после пак костюм и вратовръзка за понеделник.

— Маскарад — рече Майло.

— Даже и това не е, сър. Дори не се опитват.

— Къде из хълмовете беше този купон?

— Някъде близо до надписа на Холивуд.

— Над Бийчуд ли?

— Не познавам улиците. Отдавна беше.

— Колко отдавна?

— Шест месеца може би — отвърна Таша. — Може да са и пет. Говорих с Тони, но си тръгнах с един адвокат. Вижте, това беше една къща, навътре в Окснард, близо до водата, докато стигнем до нея, пътувахме ли, пътувахме, а въздухът беше солен. Няма да ви кажа името му, каквото и да ми направите, защото беше сладур. Сладък, стар и самотен, жена му беше в болницата. На сутринта направи гофрети с банани и гледах как слънцето изгрява над водата.

— И той ли беше уанабу?

— Не, беше си нормален.

— И нормални ли имаше на купона?

— Момичета, уанабута, нормални. — Кикот. — Може би кенгура.

— Тони какъв беше?

— Нормален. Взех го за градинар или водопроводчик, нещо такова. Все едно е дошъл да оправи клозета.

— С униформа ли беше?

— Мърляв — каза Таша, сякаш това беше престъпление. — Смачкани панталони и блуза с надпис „Алоха“. Много евтино.

— Ти как се озова на купона?

— Едно момиче ме покани. Джърмания, само това име знам. Голяма работа, ама бяла, прибра се у дома преди няколко месеца. Разправяше, че баща й имал две жени в Юга, с мащехата се разбирали много добре, но собствената й май…

— Колко души имаше на купона?

— Трийсет? Петдесет? Имаше хора из цялата къща. Момичетата изглеждаха жестоко, уанабутата бяха като бабички, нормалните се опитваха да решат какво да правят.

— На кого беше къщата?

— Така и не разбрах.

— Как се хвана с Тони?

— Беше тъжен.

— И?…

— Всички купонясваха, а той седеше и се оплакваше на едно уанабу. Уанабуто го слуша известно време, след това си тръгна и остави Тони самичък. Изглеждаше ми тъжен, а аз съм си грижовна, така че седнах при горкия човечец. Започна да ми се оплаква, станахме да се разходим. Тръгнахме нагоре по улицата, но чухме койоти, аз се уплаших и се върнахме.

— Нямате ли койоти във Фонтана? — попита Майло.

— Много койоти имаме, затова се уплаших, сър. Виждала съм какво правят с кокошките.

— Тони се оплакваше за…

— Както ви казах, сър. За кинти. Живеел на готино място, след това гръбначният му диск прецакал работата, майка му не му помагала повече, наричала го нехранимайко.

— Разказал е всичко това на другото уанабу, така ли?

— Чух думата „пари“, преди да седна. Тази дума винаги ме кара да наостря уши. Докато се разхождахме, започна да ми разправя колко лошо се отнасяла майка му с него. Каза, че му спряла кранчето, бил единствено дете, защо й трябвало да го прави.

— Ядосан ли беше?

— По-скоро тъжен. Даже депресиран. Казах му да вземе прозак или нещо такова. Не ми отговори.

— Когато той се оплакваше на уанабуто, уанабуто слушаше ли го?

— Май да… да, гледаше Тони право в очите и кимаше, все едно даваше да разбере, че го чува. След това изведнъж стана, сякаш не искаше да слуша повече.

— Омръзна ли му?

— Не, не, по-скоро… все едно беше много тъжно.

— Опиши уанабуто.

— По-висок от Тони, но не колкото вас, сър.

— Едър ли беше?

— Трудно е да се каже, с тези дрехи. За туид ви говоря, а беше топло. Също като… като някоя баба от филмите, от ония, студените бели кучки. Чорапогащник с ръб по средата.

— Колко стара?

— Опитваше се да се изкара по-стар, с целия тоя грим, сивата перука. Може да беше на трийсет, може и на петдесет. Много от тях го правят, номерът „ела при баба“. Търсят комфорт, нали разбирате? Ако баба, която не си бръсне краката и в лицето прилича на тоалетна чиния, може да ви осигури комфорт… къде сме, никога не съм стигала толкова далече.

Бяхме се отдалечили на три километра на изток от нейното място.

Когато приближихме „Родни“, Майло каза:

— Защо не завиеш, партньоре?

Минах покрай сградата на Тони Манкузи. Майло наблюдаваше лицето на Таша. Тя изглеждаше заспала.

Като завих наляво по „Сънсет“, рекох:

— Интересна работа, Таша. Тони се оплаква от майка си на някакъв тип, който се опитва да прилича на майка.

— Ей — рече Таша, — не се бях замисляла за това.

— Как се казва онзи? — попита Майло.

— Ако знаех, щях да ви кажа, сър, честна дума.

— Едър, между трийсет и петдесет. Дай ми повече подробности.

— Грозен, сър. Подпухнало лице, червен лъщящ нос, все едно е пил цял ден и цяла нощ… ъъъ… очила. Розови пластмасови очила. С кристали. Женски очила… а, да, и лак за нокти естествено.

— Цвят на очите?

— Не знам, сър. Толкова време мина, че помня само колко бе грозен. Беше се постарал, разбирате ли? Сива перука като парцал, костюм от туид, развлечен и тежък… със зелен кадифен шев. — Издаде звук като че ли щеше да повърне. — Обувки, с които можете да стъпите в кал и никой да не забележи. Все едно шалът можеше да помогне…

— Носел е шал, така ли? — попита Майло.

— Единственото хубаво нещо в този ансамбъл — рече Таша. — Пурпурен, разкошен. Луи Вюитон. На свинче — звънче.

 

 

Докато карах през Източен Холивуд към Силвър лейк и Екоу парк, Майло я притискаше за още подробности за душеприказчика на Тони Манкузи, но не изкопчи нищо. Светлините на центъра се показаха пред нас.

Таша се прозя.

— Ето снимка на един човек, когото познаваме — рече Майло.

— Космат тип — каза Таша.

— Може ли той да е уанабуто?

— Подстрижете го и ще ви кажа.

— Опитай се да го разгледаш през косата.

— Съжалявам, сър, не искам да ви лъжа. Твърде много коса.

— Имаше ли усещането, че Тони и Туида се познават от преди купона?

— Туида, ха, да, така трябва да му викаме. Никога преди това не съм виждала нито него, нито Тони, а него и след това. Не съм ходила и на други купони там. Защото сладкият ми стар адвокат ми каза да не го правя. Искаше ме само за себе си, когато идваше в града. И го подплатяваше с пари. Все още го прави.

— Но още намираш време за Тони.

— Много свободно време не е на хубаво, сър. Нищо не е без пари.

— Какво обича Тони?

— Да съжалява.

— Себе си ли?

— И себе си, но имах предвид, че се извинява.

— За какво?

— За всичко — отговори Таша. — Губи ми времето. Идва да си получи каквото иска, а след това изпада в депресия, начумерва се, казва, че не трябвало да го прави, че изобщо не бил такъв.

— Не си признава, че е гей?

— В главата си Тони въобще не е гей. Ако му кажеш, че е такъв, се нервира. Мисли си, че ме харесва, щото съм момиче, той харесва само момичета. Много са като него. Искат хем да го изядат, хем да им остане. — Смях.

— Колко често се виждате?

— Обикновено беше веднъж месечно, сър. После спря. Тази вечер беше за пръв път от… три месеца може би? Може ли да се връщам? Моля ви. Не познавам тази част на града, не обичам да ходя на места, които не знам.

— Разбира се — каза Майло.

Намерих една пресечка и направих обратен завой.

— Благодаря ви, сър. Ще ми върнете ли малкия помощник?

— Не прекалявай — рече Майло. — Значи Тони е противоречив.

— Както искате го наричайте, сър. Преди да получат каквото искат, всички са гладни. След това — раз-прас, всичко свършва и все едно някаква светлина ги осветява отвътре и те виждат нещо, което не им харесва. С ония, на които им е за пръв път, никога не знаеш как ще реагират на светлината. Затова ми трябва моят помощник.

— Ето докъде водят преструвките — каза Майло.

— Ами това е Дисниленд за възрастни. Тони наистина ли е лош?

— Още не знаем.

— Уанабуто ли е лошият? Толкова ме разпитвахте за него.

— Просто събираме информация, Таша.

— Убит ли е някой? На улицата съм и трябва да знам, сър.

— Майката на Тони.

— О, не! Забелязах, че Тони е малко изнервен тая вечер. Но нищо не каза.

— В какъв смисъл изнервен?

— Оглеждаше се, сякаш наоколо е пълно с врагове. Първо паркира на едно хубаво място, после изведнъж го хвана параноята, че може да се вижда, паркира другаде, но пак си беше изнервен. Може ли той да го е направил? На майка си?

— Ти как мислиш?

— Ми… нямам думи, сър.

— Майка му е убита, а той изобщо не го споменава — отбеляза Майло.

— Нищичко — рече Таша. — Изнервен, както ви казах, но всичко друго си беше наред.

— Тоест?

— Раз-прас, после мълчание. После почват извиненията.