Джонатан Келерман
Импулсивно (26)

Двайсет и шеста глава

Той изсипа бележките в подноса с непрочетените записки и започна да търси в досието на Кат Шонски имената на сестрите, притежаващи имота с гроба.

— Сюзън Апъл и Барбара Бруно… да почнем по азбучен ред.

Толкова бързо натискаше бутоните, че сбърка и трябваше да почне отначало.

— Госпожо Апъл? Лейтенант Стърджис… аз… да, знам, че е тежко, госпожо, много съжалявам, че е вашият… не се налага да се разкопава повече, не се обаждам за… разбира се, госпожо Апъл, оценяваме го, но трябва да ви задам още един въпрос.

Той затвори и потърка лицето си.

— Не познава никого на име Брайт, Дейл, Ансел или нещо такова. Изобщо не познава никого, който би могъл да извърши нещо толкова ужасно, същото важи и за сестра й, защото социалният им кръг бил един и същ.

— Много близки — казах аз.

— Притежават общ имот и не са се съдили. Може да са сиамски близнаци. Все едно, ще опитам Бруно… не, гласова поща, няма смисъл да оставям съобщение, Апъл ще я намери преди това. Благодаря за закуската, отивам да си купя „Ред бул“ и провизии и да се подготвя за чудесата на „Родни драйв“.

— Ти плати закуската.

— Имах предвид умствената стимулация.

— Искаш ли компания?

— Робин още ли е заета с проекта си?

— Ще вечеряме в седем, след това отново се захваща за работа.

— Поиграй си с кучето тогава… благодаря ти за предложението, Алекс, но пътуването до Ню Йорк за четирийсет и осем часа е предостатъчно. Освен това изобщо не съм забавна компания, когато съм в мозъчна смърт. И само не казвай, че вече си го виждал.

 

 

Вечерята беше агнешки котлети, салата и бира. В девет вечерта Робин се беше върнала към дърворезбата, а аз се бях излегнал на дивана в кабинета си и четях вестник. Бланш се сви до мене, преструвайки се, че се интересува от събитията на деня. В десет и половина се събудих рязко, чувствайки сърбеж по цялото тяло, сякаш кожата ми беше отесняла. Бланш хъркаше блажено. Сложих я в леглото и отидох до ателието.

Робин седеше на пейката си, изрязваше и дълбаеше.

— О, не. Бедничкият.

— Какво?

— Заспал си и сега си бодър.

— Толкова ли е очевидно?

Тя остави длетото и докосна лицето ми.

— Коженият диван. Имаш следи от шевовете.

— Същински Шерлок Холмс си — казах аз.

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Къде?

— Където ще ходиш.

— Нямам намерение да ходя никъде.

— Не? — рече тя. — Добре, тогава ще оставя работата и можем да играем скрабъл.

Покритият с фладер кленов гръб на мандолината на интернет бизнесмена лежеше на безупречно чистата пейка. На пода имаше малка купчинка стърготини.

— Не преча на гениите.

— Почти — каза тя. — Какво смяташ да правиш?

— Може да се присъединя към Майло. Той следи Тони Манкузи, може да го привика на разпит.

Тя се усмихна.

— Сега вече съм сигурна, че си ти, а не някой извънземен клонинг. Целуни ме и изчезвай.

Обадих се от улицата.

 

 

— Миелинът ти ще залинее — рече той.

— И без друго имам прекалено.

— Олицетворение на зрелостта.

— Не по мое желание.

 

 

Беше взел един очукан кафяв шевролет „Камаро“ от полицейския паркинг, паркиран на десетина метра северно от сградата на Тони Манкузи, обърнат по такъв начин, че светлината от улицата да осветява задната му част, а не шофьорското място.

Той ме видя и отключи колата.

Вътре миришеше на пот, тютюн и свинско. Три кутии от ребърца, оглозгани до кокал, деляха задната седалка с купичка от пържен ориз, няколко малки пластмасови чашки, в които е имало кисело-сладък сос, омазнени салфетки, използвани влажни кърпички и чифт счупени клечки за хранене. Три кутийки „Ред бул“ бяха смачкани до дискове. В скута на Майло имаше термос с дизайн на карета.

Лицето и тялото му се сливаха в обща тъмна маса. Когато очите ми привикнаха, видях, че се е преоблякъл в черни велурени панталони, найлонов кобур през рамото с деветмилиметровия му пистолет и нови на вид гуменки.

— Изтупал си се.

Той извади слушалките на айпода от ушите си и го спря.

— Каза ли нещо?

— Само здрасти.

— Бих ти предложил кльопачка, ама на̀.

— Ял съм.

— Поредната салата в горната граница на доходите ли?

— Готвихме си сами.

— Човек от народа.

— Какво слушаш?

— Противно на стереотипа, не е Джуди, Бет, Лайза или Барбара. Познай.

— Джаз.

— Бетовен. „Ероика“.

— Колко си изискан — казах аз.

— Айподът е на Рик. Взех го погрешка.

 

 

Седяхме един час. Обади се холивудският патрул. От Уилсън Гуд нямаше и следа.

В един и половина през нощта досадата от следенето стана нетърпима. Реших, че ще му посветя още един час, след това ще се прибера да си легна и да си оправя часовите зони.

— Ще дремна, докато си тук — каза Майло. — Ощипи ме, ако стане нещо.

Той издърпа седалката си назад докрай и положи глава на облегалката. Двайсет минути по-късно се събуди с ужасяващ гърлен звук и облещени очи.

— Колко е часът?

— Два без десет.

— Искаш ли да дремнеш и ти?

— Не, мерси.

— Искаш ли да си ходиш?

— Може би след малко.

— Досадно е, нали ти казах — рече той. — Лека нощ.

— Сигурно е хубаво да си прав понякога — казах аз. — Ударението е на „понякога“.

— Олеле, липсата на сън изважда на показ лошите черти… — Нещо вляво го накара да се обърне рязко.

Проследих погледа му, но не видях нищо. След това входната врата на сградата на Тони Манкузи се отвори. Майло сякаш го беше надушил.

Някакъв човек излезе на улицата. Прегърбен, шишкав, с провлачена походка.

Тони Манкузи тръгна на юг към тойотата си, качи се и подкара към „Сънсет булевард“.

Майло свали шофьорския прозорец и го проследи с поглед. По-голямата част от гледката ми беше закрита от паркираните коли, но успях да видя двете точки на стоповете му двайсетина метра по-нататък.

Манкузи измина една пресечка и не спря на стоп.

— Първо нарушение — рече Майло, включвайки двигателя. — Да се надяваме, че ще има и други.

 

 

Тойотата се отправи на запад по „Сънсет“, подмина Западния педиатричен медицински център и продължи през болничния комплекс. В този час булевардът беше пуст до Вайн, където нощният пейзаж беше изпъстрен със скитници, наркомани и общи работници, чакащи автобуса.

Липсата на движение принуждаваше Майло да се държи на разстояние от тойотата, но пък по този начин стоповете на Манкузи се превърнаха в пътеводни светлини. Емблемата на голям магазин за офис материали освети петно от червен сос в крайчеца на устата му. Като добавим черната коса и сивата кожа, имаме готов Дракула с предпочитания към трансмазнини.

На Хайленд Манкузи попадна на червен светофар, даде неправилно на заден и навлезе в лентата за ляв завой.

— Тони, Тони — промърмори Майло и запази разстоянието от половин пресечка.

Зелената светлина проблесна, Манкузи зави и сви в един тъмен паркинг от източната страна на авенюто. Стоповете изгаснаха, когато спря до една сергия за хранене със спуснати щори.

Майло загаси фаровете на камарото и започнахме да го наблюдаваме от другата страна на Хайленд.

Голям изрисуван постер на покрива на сергията изобразяваше весело прасе със сомбреро и шарено наметало. „Такос при Гордито“.

Манкузи остана в колата си. Минута и половина по-късно от сенките се появиха три жени.

Големи прически, микроскопични поли, високи токчета, чантички на верижки.

С полюляващи се бедра и плавна походка те се приближиха до отворения шофьорски прозорец на Манкузи.

Приглушен разговор, отметнати със смях назад глави.

Две от жените си тръгнаха. Онази, която остана, беше с тупирана платиненоруса коса, голям бюст и кльощави крака. Червено потниче разкриваше плосък корем над миниатюрна яркорозова пола — не, по-скоро шорти.

Блондинката се понесе към седалката до шофьора, оправи си косата, подръпна потничето си и се настани в тойотата.

— Явно Тони не е гей — казах аз.

Майло се усмихна.

 

 

Манкузи подкара по-бързо по Хайленд на юг към Шеста улица, зави наляво и профуча покрай Хенкок парк, през Уиндзър скуеър с неговите стари дървета, широки морави и забележителни сгради.

Един внезапен завой го изведе на север на „Ардън булевард“, по който измина една пресечка, спря и паркира пред една мини тара.

Тиха, тъмна улица. Широк изглед и един процеп, където едно улично дърво беше поддало.

Стоповете на тойотата продължаваха да светят. Десет секунди по-късно тя потегли, измина още една пресечка на север и паркира отново, този път пред един джорджиански шедьовър, почти закрит от три огромни хималайски кедъра.

Също толкова голям чинар на алеята закриваше колата.

Светлините изгаснаха.

Тойотата остана на място десет минути, след което потегли отново и се върна до „Такосите“ на Гордито.

Манкузи се приближи до бордюра, за да слезе блондинката. Тя се заигра с колана на шортите си, наведе се навътре и каза нещо през шофьорския прозорец. Извади цигара и я запали, докато тойотата се отдалечаваше.

Майло притича през улицата и извади значката си. Блондинката се плесна по бедрото. Майло каза нещо. Блондинката се разсмя по същия начин, както когато приближаваше Манкузи. Майло посочи цигарата й. Тя я загаси. Той я стъпка и взе чантичката й.

Като я държеше за лакътя, той я поведе през Хайленд направо към камарото.

Лицето му беше безизразно. Нейните очи бяха широко отворени от любопитство.