Джонатан Келерман
Импулсивно (24)

Двайсет и четвърта глава

Соня Глушевич живееше в крепост от жълти тухли, която заемаше една трета от разстоянието между две пресечки на Източна деветдесет и трета улица.

Вратите на това фоайе бяха широко отворени. Огледални стени се редуваха с плоскости, покрити със златисто кадифе. Повехнали палми жадуваха за нещо повече от изкуствена светлина.

Двама портиери без шапки седяха зад пластмасовия плот и не обръщаха внимание на охранителните монитори. Името на Соня Глушевич предизвика раздвижване, докато продължаваха да разглеждат някаква брошура за конни залагания.

— Кой апартамент?

Мъчително дълга проверка в тетрадка с черна пластмасова подвързия.

— Двайсет и шест — единайсет.

Облицованият в метал асансьор се довлече до двайсет и шестия етаж. Коридорите бяха покрити с блестяща мед на петна, които трябваше да приличат на патина. Килимът в ръждив цвят отдавна беше изгубил чара си.

Почуках на вратата на Соня Глушевич. Жената, която отвори, носеше кимоно в яркозелено и оранжево и златни сандали на висок ток.

В началото на четирийсетте, сочна и хубава, с твърде черна коса, огромни мигли и яркочервени устни. Лицето й беше покрито с току-що нанесена пудра. Парфюм с аромат на ванилия изпълни коридора.

— Госпожа Глушевич? Алекс Делауер.

— Соня. — Две меки ръце хванаха моята. Още ванилия, докато месеше кокалчетата ми. — Моля заповядайте.

Дневната й беше квадратна, светлосиня, обзаведена с черни кадифени кресла, бели килими, барокови масички от злато и стъкло. Улични сцени от Париж с твърде много боя и недостатъчно пропорция висяха по стените. Черен лакиран бюфет съхраняваше колекция от безформени керамични изделия.

Тя се настани на крайчеца на едно диванче и ми посочи стол, поставен така, че коленете ни се оказаха на сантиметри едно от друго. Прозорци без завеси гледаха към Ийст Ривър и нощните светлини на Куинс.

— Благодаря ви за срещата.

Прошумоля коприна, докато кръстосваше краката си. Златна верижка обвиваше меката бяла шия. Допълнителен отблясък хвърляха огромни халки на ушите, голям пръстен с масивен аметист и дамски „Ролекс“ със злато и диаманти.

— Алекс — рече тя. — Това е популярно руско име. Да нямате руска кръв?

— Не, доколкото зная.

— Заповядайте. — Тя посочи към малката масичка, на която бяха подредени бисквити, парченца сирене, забучени с клечки за зъби, отворена бутилка ризлинг и две кристални чаши. Приглушената светлина подчертаваше гледката към реката и беше благоприятна за външния й вид.

Налях вино и за двама ни. Първата й глътка не намали нивото на течността. Аз отпих още по-малко.

И двамата се усмихвахме и се преструвахме, че компанията на другия ни доставя удоволствие. Също като несполучлива сляпа среща.

Беше използвала петнайсетте минути, които ми трябваха да стигна пеша от дома на Корвуц до „Парк авеню“, да си сложи грим и да подготви малкото угощение.

— Господин Корвуц разказа ли ви нещо? — попитах аз.

— О да, разбира се. — Звънтящ глас, славянски оттенък. Демонстрация на малки бели зъби, докато кривата усмивка намекваше за момичешка палавост. — Роланд каза, че сте много любопитен. Не спомена обаче, че сте много хубав.

Тя сложи сирене на една бисквита и отхапа. Заигра се с клечката за зъби.

— Мислите, че Дейл е убил някого?

— Възможно е.

— Добре.

— Това не ви ли изненадва?

— Разбира се, че ме изненадва. Сирене? Хубаво е.

Бях платил четирийсетте долара за салатата в „Ла Белла“, но си тръгнах, преди да я донесат. Въпреки това нямах апетит за нищо друго освен информация.

Взех си една бисквита.

— Разкажете ми за Дейл моля.

— Какво да ви разкажа?

— Какъв беше той?

— Мил. Услужлив — каза Соня Глушевич. — Обичаше да помага на хората.

— На вас помагал ли е?

— О, да.

— С какво?

— С репликите ми, как да говоря, как да се гримирам. Това е различно.

— Кое?

— Театралният грим. Трябва да е категоричен.

— Дейл ли ви го каза?

Кимване.

— Дейл има ли опит с театралния грим? — попитах аз.

— За опит не знам. Той е много, много добър. Артистичен е.

— По време на „Празник на черния нос“ ли се запознахте?

— О да. Аз бях Неврона, пътешественичка в мозъка, а Дейл беше сър Аксон. Той ми показа как да използвам светлината и мрака. — Докосна единия си клепач. — Как да изглеждам тайнствено на сцената. Как да направя лицето драматично.

Роланд Корвуц описа актьорите като напълно скрити от тъмни роби.

— Значи вие двамата сте станали приятели — казах аз.

Соня Глушевич отпи вино.

— Дейл наистина беше много дружелюбен.

— Не изглеждате много изненадана, че е заподозрян в убийство.

— Всичко може да е изненада. Или нищо, зависи.

— От какво?

Тя наклони глава на една страна.

— Ако вярваш на хората, те те изненадват.

— Вие не вярвате ли?

— Вече не — отвърна тя. — Всеки ден мъжът ми казваше, че ме обича. Всеки божи ден, в шест и половина, първото нещо, когато се събуди, даже преди да си измие зъбите. „Обичам те, Сони.“ Прикриваше уста, за да не ми пречи с дъха си. — Ръката й се премести на корема й, след това се спусна към коляното. — Той беше хирург. Всеки петък ми носеше цветя, всички жени завиждаха. Работеше толкова много, пластичен хирург беше моят Стиви. Дълги часове. Дълги, дълги, дълги часове. — Зъбите й блеснаха. — Наемаше малки, сладки пуерторикански сестри. Сега е женен за една от тях.

— Аха.

Тя прекръстоса крака. Платът се размести, разкривайки част от месесто бяло бедро. Един от сандалите й се размърда.

— Познавахте ли Дейл, докато бяхте омъжена? — попитах аз.

— О, да.

— Каква беше връзката ви?

Крива усмивка.

— Искате да знаете дали спях с него? Малко, да, случваше се. Стиви се забавляваше със сестрите си. Щом може за петела, защо да не може и за кокошката?

— Само малко ли? — попитах аз.

— Харесваше ми да го правя. На Дейл не толкова.

— Без ентусиазъм?

— Имаше ентусиазъм — каза тя. — Когато го правеше. А той беше способен. Проблемът не беше в способностите, а в честотата.

— Някакъв признак да е бил гей?

— Каза ми, че не е.

— Вие сте го питали?

— Беше тъжен момент за мене. — Раменете й се отпуснаха. — Намерих бележка от платинената карта „Американ експрес“ в джоба на сакото на Стиви. Много скъпа вечеря в един ресторант в Хемптънс, в който бях помолила Стиви да ме заведе. Той така и не го направи.

— Какъв негодник — казах аз.

— О, да, Алекс. Голям негодник. Затова се натъжих. Разплаках се пред Дейл, казах му моля те отнеси се с мене като с жена. Вместо това той беше мил.

— Мил ли?

— Като приятелка.

— Добър слушател?

— Държане за ръка, слушане, прегръдки. Малка целувчица тук. — Докосна върха на носа си. — Нещо по същество? Не.

Тя премести тежестта си, разкривайки още бедро.

— Не мога да повярвам, че ви е отхвърлил — казах аз.

Очите й се навлажниха.

— Сигурно ме лъжете, но въпреки това ми харесва.

Тя отпи от виното и погледна към тавана. Брадичката й потрепери. Тя прикри бедрото си.

— Значи вие сте го попитали дали не е гей и той е отрекъл.

— Веднага, да.

— Въпросът притесни ли го?

— Съвсем не — рече тя. — Засмя се и промени темата.

— На какво?

— „Толкова си хубава, Сони.“ — Дълбока въздишка.

— Женствен ли беше?

— Не — рече тя. — Не бих казала.

— Не сте сигурна.

— Не, сигурна съм, определено не беше. Дейл не беше женствен, а просто чувствителен.

— Услужлив?

Тя намигна.

— За разлика от истинските мъже, а?

Засмях се.

— Още нещо, по което се различаваше — рече тя. — Много спретнат и чист, винаги ухаеше на чисто. И без играчки. Нямам предвид секс играчки, а бързи коли, големи часовници, големи телевизори, уредби. Стиви обича тези играчки.

— А Дейл не е имал нищо такова.

— Дейл нямаше нищо. Един диван за спане, джинси и пуловери в килера, нямаше нормална храна в хладилника, само сок и вода, една раница и едно сандъче.

— Сандъче ли?

— Зелено сандъче. От армията.

— Дейл ви е казал, че е ветеран?

— Капитан, пет години.

— Къде е служил?

— В Германия. Поправял е танкове.

— Механик значи?

— Много беше сръчен — каза тя. — Веднъж ми оправи печката, лампичката не светеше. И тоалетната. Тоалетната два пъти.

— Говорим за апартамента ви на Западна трийсет и пета улица?

Тя перна чашата си с червен нокът.

— Алекс, аз бях много, много самотна в голямата къща, Стиви работеше по цял ден с малките сестри. Роланд имаше нова сграда, аз работех върху пиесата, защо да се прибирам в Лонг Айлънд всяка вечер?

— Обзавели сте се с апартамент, после сте намерили и на Дейл.

— И аз обичам да помагам. — Усмивка. — Разговарям с вас.

— Оценявам го. Значи…

— Колко време ще останете в града, Алекс?

— Утре си тръгвам.

Тя цъкна с език.

— Често ли идвате?

— От време на време.

— Хубав град е — рече тя. — Винаги е вълнуващ.

— Къде живееше Дейл, преди да се премести в сградата на Роланд?

— На хотел.

— Спомняте ли си името му?

— Никога не съм го знаела — рече тя. — Дейл ми каза, че не е хубав. Тогава му казах: „Знаеш ли какво, имам вариант за тебе“. Говорих с Роланд и Дейл се премести при мене.

— Какво още ви е разказвал за себе си?

— Това е всичко.

— Нещо за семейството си?

— Каза, че няма семейство.

— Защо?

— Родителите му починали. Затова се преместил в града.

— От Калифорния.

— От Калифорния ли? — рече тя. — От Вашингтон.

— От там ли ви каза, че е?

— Говореше за столицата, за политиците, които лъжат през цялото време. Може и той да е бил политик, а?

— Преди да се премести тук, той е живял в Сан Франсиско.

— Никога не е споменавал Калифорния.

— Да е споменавал за сестри или братя?

— Каза, че е единствено дете. — Усмивка. — Поредната легенда?

Кимнах.

— Дейл, Дейл, Дейл — рече Соня Глушевич. — Сега разбрахте ли какво имам предвид за доверието?

— Какво още ви е казвал?

— Вече ви казах — нищо, Алекс. Не опитахте от сиренето, хубаво е.

Отхапах от крайчеца на едно кубче. Гумено и твърдо по ръбовете.

— Нищо друго ли не можете да ми разкажете за Дейл?

— През повечето време аз говорех, а Дейл слушаше. Беше добър приятел, когато имах нужда от добър приятел. А сега може би е убил някого? Кого?

— Може да са няколко души.

Тя трепна.

— Толкова пъти съм била сама с него. Винаги е бил добър.

— Услужлив — казах аз.

— Много услужлив. Най-услужливият човек, когото съм срещала.

 

 

Тя стана да отиде до тоалетната и когато се върна след няколко минути, беше без бижута, с по-малко грим и косата й беше вдигната.

Изглеждаше по-обикновена, но и по-млада.

— Не сте помръднали — рече тя, оставайки права. — Нито на сантиметър.

— Да не сте се притеснявали, че ще открадна сребърните лъжички?

Тя се разсмя.

— Утре ли си тръгвате? Сутринта или вечерта?

— Полетът ми е рано сутринта.

Клепките й трепнаха.

— Приятен път, Алекс.

Протегна ръка.

— Ако нямате нищо против, само още няколко въпроса.

Тя въздъхна и седна.

— Сега искате да говорим за семейство Сафран, нали? Роланд каза, че според вас Дейл ги е убил.

— Това изненадва ли ви?

— Тези двамата — рече тя, — кой знае за такива хора…

— Какви хора?

— Такива едни. — Тя направи кисела физиономия. — Немарливи, мръсни, все едно не се къпят. Дейл казваше, че са като хлебарки.

— Паразити — казах аз.

— Мърсяха имота на Роланд, не бяха честни с него. Как само се отнасяха с кучето.

— Били са жестоки с кучето си?

— Дейл каза, че никога не го разхождали, цапало вкъщи.

— Дейл е ходил у тях?

Устата й се отпусна, но погледът й стана твърд.

— Сега за пръв път се замислям за това.

— Дейл и Сафранови не са се разбирали — казах аз. — Не е имало причина да ходи у тях.

— Както и да е — рече тя. — Роланд никога не е молил Дейл да му помага, никога.

— Роланд със сигурност е искал да ми кажете това.

— Роланд не е някакъв гангстер. В Беларус беше чиновник в една болница, помагаше на старите хора да си получат лекарствата.

— Вечерта, когато са изчезнали Сафранови, те са ходили на театър в центъра. „Празник на черния нос“ още ли се играеше?

— Играеше — засмя се тя. — По-скоро куцукаше. Имахме четири представления.

— Семейство Сафран идваха ли?

Бавно кимване.

— Дейл ги е поканил — казах аз.

— Попитах го защо, защо да не сме любезни, отговори той.

— Хареса ли им пиесата?

— Не знам.

— Видяхте ли Дейл заедно с тях след представлението?

— Не знам — повтори тя. — Свалях си грима. Това отнема време.

— И Дейл вече си е бил тръгнал.

— Да.

— Видяхте ли Сафранови повече след това?

Дълго мълчание. Поклащане на глава.

— Боже мой. Дейл.

— След този случай Дейл участвал ли е в други продукции?

— Не.

— Как прекарваше времето си?

— През повечето време бях в Лонг Айлънд. Използвах апартамента, когато не исках да карам обратно.

— Дейл имаше ли работа?

— Каза, че ще си потърси, но не сега, имал пари. От родителите му, не много… това също е било лъжа, нали?

— Наследил е доста голяма сума — отвърнах аз. — След като е напуснал сградата на Роланд, не е известно да е работил някъде. Каква работа каза, че си търси?

— Не спомена… а, сетих се още нещо. Каза, че смята да пътува.

— Къде?

— По света. Сякаш е едно място. Казах му: „Дейл, повярвай ми, светът не е едно място, това са малки кутийки от хора, които се мразят и убиват един друг, и никой не обича нищо различно. Искаш ли да отидеш в Беларус и да видиш защо я напуснах?“. Той рече: „Не, Сони, имам предвид големите градове. Париж, Лондон, Рим“. Попитах го защо не е ходил в големите градове, когато е бил капитан в Германия. Каза, че е бил много зает в армията. Но може и да не е бил в Германия, нали?

— И аз така мисля — рекох.

— Само лъжи — каза тя. — Добре, какво друго?

— Имате ли някакви негови снимки?

— Не пазя сувенири.

Попитах я за физическо описание. Картината, която нарисува — висок, едър, плешив — отговаряше на всичко, казано от Корвуц.

— Кафяви очи — добави тя. — Меки очи. Понякога носеше очила, понякога лещи.

— Може да ви прозвучи странно, но обличал ли се е някога в женски дрехи?

— Не и на улицата.

— Не сте изненадана от въпроса.

— В „Черния нос“ едно от момичетата — играеше Система — беше едро, четирийсет и четвърти или четирийсет и шести размер. От време на време Дейл се шегуваше.

— С размера й?

— Не, не, с дрехите. Обличаше ги, слагаше си перука, говореше с тънък глас. Много смешно.

— Майтапел се е.

— Какво, да не би да има някакви странности в тази насока?

Свих рамене.

— Да не би да е шантаво секс убийство? — попита тя.

— Трудно е да се каже какво е.

— Леле… май съм извадила късмет. Дейл винаги е бил добър с мене, но откъде да знам? Уморих се вече, Алекс. Много приказки.

Тя ме изпрати до вратата, наклони се към мене и ме целуна по бузата в облак от ванилия.

Благодарих й отново.

— Защо пък не? — рече тя. — Може би някой ден ще видя Калифорния.