Джонатан Келерман
Импулсивно (22)

Двайсет и втора глава

Когато Политоу си тръгна в два и четирийсет и пет, ресторантът се беше опразнил.

Моник пиеше кафе на бара. Платих сметката и й оставих трийсет процента отгоре. Тя ми благодари с широко отворени очи и хубави зъби.

— Имате ли нещо против да поседя малко тук?

— Ще ви донеса още вино.

Имах три часа, докато Роланд Корвуц разгъне салфетката си в „Ла Белла“. Убих част от тях, пиейки по-хубаво бордо от това с обяда и разсъждавайки над разговора със стария детектив.

Политоу се тормозеше от вероятността основният заподозрян да е седял срещу него, а той да е изпуснал нещо съществено. Само че промушването на Дейл под радара не омаловажаваше способностите на Политоу; ако Брайт беше активно действащ психопат, той щеше да изглежда свръхнормален.

Маскарад.

Ако трупът на Брайт не е зазидан в основите на някой небостъргач в Манхатън, вероятно живее под ново име и самоличност в Ел Ей, на границата на половата идентичност, наслаждавайки се на изкуството на заблудата, че и по-лошо.

Проверих си съобщенията, имах три — Робин, Майло и един адвокат, хронично закъсняващ с плащанията на сметките си и силно заблуден, че искам да говоря с него.

— Липсваш ми, но големият проблем с раздялата е при Бланш — каза Робин. — Нито една усмивка и непрекъснато души из кабинета ти. След това иска да ходи при езерцето и да седи на пейката точно там, където сядаш ти. Когато и това не помогне, скача долу и гледа рибките, докато не ги нахраня. Ако не им хвърля достатъчно, надава онзи писклив, женствен лай. Повтарям й, че татко скоро ще се върне, но ме гледа така, сякаш не ми вярва особено.

— Кажи й, че ще й донеса подарък.

— Тя не е материалист, но ще й кажа, разбира се. Как върви?

— Дотук нищо.

— Проверих времето по интернет. Хубаво е.

— Страхотно — рекох аз. — Трябва да дойдем някой ден.

— Определено. Хотелът хубав ли е?

Описах й „Мидтаун екзекютив“.

— Хубавото е, че ще се блъскаме един в друг — рече тя.

— Връщам се утре и ще можем да се блъскаме до насита. Как върви работата?

— Имам няколко нови поръчки — лесни поправки. — Кратка пауза. — Обади се тази сутрин, искаше да се увери, че ще бъда в града, когато дойде. Звучеше по-различно.

— Как?

— Дистанциран… не преливаше от ентусиазъм както обикновено. Твърдеше, че се интересува много от проекта, но тонът му не съответстваше на думите.

— Отчаянието на купувача? — попитах аз.

— Може би е разбрал, че са страшно много пари, когато не можеш да изсвириш и една нота.

— В най-лошия случай ще ги продадеш на някой друг.

— Чудя се дали е схванал, че всяко любовно намерение ще остане неосъществено. Избягвах общите приказки.

— Ако е имал задни мисли и се откаже, имаш късмет.

— Определено — каза тя.

Тонът й не съответстваше на думите.

— Вложи много усилия в това и сега стана сложно — рекох аз.

— Може би само си въобразявам.

— Инстинктите ти са добри, Роб.

— Невинаги… май е по-добре да си прочистя главата, преди да включа банцига. До утре, любими.

 

 

Разказах на Майло за срещата си с Политоу.

— Баджанак на заместник-комисаря, а? И тъкмо този заместник се оказва бивш шофьор на Негово Светейшество.

— Сговорна дружина планина повдига — казах аз.

— И го прави. Значи Брайт не се е сторил гей на Политоу?

— Добави драматичните промени във външния вид, преструвката, че е вегетарианец, поведението тип „д-р Джекил и мистър Хайд“, описано от сестра му, и вече не можем да сме сигурни в нищо за него.

— Целият свят е сцена.

— Кървава сцена. Да видим какво ще ни каже Роланд Корвуц за него.

— Смяташ да попиташ Корвуц направо ли?

— Не ми ли даде затова адреса му и любимите му заведения?

— Да, ама тая сутрин се събудих с други идеи. Защо Корвуц въобще ще говори с тебе?

— Ако успея да задържа фокуса върху Дейл Брайт, а не върху него, може би ще си помисли, че самият той е манипулатор и може да изтърве нещо интересно.

— Ако е платил на Брайт да се отърве от Сафранови, ще те изрита или още по-лошо.

— Защо да сме песимисти, когато можем да сме фаталисти?

— Чел си дневника ми. Този тип може да се окаже голям проблем, амиго, и не виждам никаква полза да го изнервяме. Върни се в хотела, пусни монета в масажното легло и се наспи.

— О, благодаря ти, мамо.

— Сериозно ти говоря.

— Как вървят нещата у дома?

— Промяната на темата не променя реалността.

— Ще внимавам. Нещо ново?

— У дома всичко е горе-долу — рече той. — Защо да съм фаталист, когато съм безсилен? Къде смяташе да се видиш с Корвуц?

— Все още смятам. В „Ла Белла“.

— Италианският ресторант.

— Ъпър Ийст Сайд, това не са ти яки момчета, които пият еспресо в някое кафене.

— В най-добрия случай ще забуксуваш, Алекс. Защо мислиш, че Корвуц ще мигне първи?

— Нима на всеки не му се иска да е звезда понякога? — Вратът ми се напрегна. — Сетих се нещо. Ако Дейл иска да е Лорънс Оливие, може би именно това го е довело в Ню Йорк.

— Зовът на сцената — рече той.

— Сафранови са се били запътили на театър в нощта, в която са изчезнали. Някаква второкласна постановка в центъра. Ами ако Брайт ги е подмамил, предлагайки им маслинова клонка? „Имам представление, приготвил съм ви покани, за мен ще е чест, ако дойдете да ме гледате. След това ще пийнем по нещо и ще заровим томахавката за апартаментите.“

— И в същото време носи истинска томахавка… студено. Проблемът е, че пуснахме всяко търсене на Брайт, за което се сетихме, и името му не излиза в никаква постановка. Или където и да е другаде.

— Може да е било нещо временно или малко известно — казах аз. — Или да е използвал псевдоним. По пътя от хотела минах покрай главната библиотека. Може би е било карма. Имам време, преди да се пробвам с Корвуц. Да видим какво пише в старите вестници.

— Добра идея. Ако намериш нещо, зарежи господин Корвуц и се прибирай у дома.

— Сега вече се вманиачаваш — казах аз.

— Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака.

 

 

Върнах се бързо на Пето авеню, проправяйки си път през следобедната блъсканица, и се изкачих по стълбите на библиотеката.

Читалнята за микрофилми беше оборудвана с дузина машини за четене, два пъти повече многоформатни четци и два апарата за микрофишове. Много старателни изследователи чакаха ред, включително един бездомник, който си проправи път напред, седна и започна да превърта ленти наслуки.

Намерих театралните рубрики за седмицата преди изчезването на Сафранови в „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Вилидж Войс“, изчаках да се освободи една машина и се захванах за работа.

Един час по-късно бях пресял дългия списък до девет постановки в града, които изглеждаха достатъчно забутани. След петнайсетминутно чакане се уредих с компютър с връзка към интернет. Пет от представленията не се споменаваха изобщо. От останалите четири намерих списъци на изпълнителите за три. Ансел/Дейл Брайт не фигурираше в нито един от тях, но ги разпечатах и излязох от библиотеката.

Небето беше синьо-черно. Пето авеню блестеше с мед, бронз и сребро в отразената слава на витрините. Автомобилното движение приличаше на кошер от жълти таксита и черни лимузини. Тълпата пешеходци се беше сгъстила до нещо целеустремено и полиморфно и аз се чувствах като малко колелце на прекрасна машина.

За разнообразие тръгнах по „Медисън авеню“ на север, хвърляйки погледи на облените в лунна светлина небостъргачи. Строителите може и да са хищници, но построеният от хората Ню Йорк беше красив като творение на природата.

Когато прекосих улиците с номера от шейсетте и навлязох в седемдесетте, мегадизайнерските магазини отстъпиха място на бутици и уютни заведения, зад чиито витрини се виждаха красиви хора.

Остерия „Ла Белла“ беше различна, с тухлена фасада, боядисана в бяло, с малки бежови букви, нашепващи името на ресторанта над стъклена врата, толкова окичена със златни украси, че изглеждаше почти непрозрачна.

Зад стъклото — мрак. Едно от онези места, които трябва да знаеш.

Погледнах нагоре по улицата, но не забелязах никого, който да отговаря на описанието на Роланд Корвуц. Шест и двайсет вечерта. Ако вече беше там, исках да се впусне в кулинарната си рутина. Закрачих отново и изминах цялото разстояние до Източна деветдесета улица, ускорявайки ход, за да се възползвам аеробно от леката стръмнина на Карнеги Хил. В седем и десет се върнах в „Ла Белла“ с освежени дробове и бръмнала нервна система.

Стъклената врата водеше към вестибюл в лъскаво тъмнозелено с втора масивна врата от черен орех в дъното. От другата страна на вътрешния вход имаше бронзова табела, на която бяха гравирани думите „Внимание, стълби“.

Три стъпала по-надолу и един остър завой наляво ме отведоха до катедрата на управителя от бял мрамор. Висок, мускулест мъж в смокинг изучаваше книгата с резервациите на кехлибарената светлина на настолната лампа „Тифани“. Озвучаването беше тиха оперна музика, някакъв тенор стенеше тъжна история. Ноздрите ми се изпълниха с редуващи се ленти зряло сирене, печено месо, чесън, балсамов оцет.

Зад Смокинга до грубо измазания таван се издигаше винен стелаж, закривайки напълно цялата лява част на помещението. Стената вдясно беше покрита със стенопис. Щастливи селяни, мъкнещи реколта от грозде. Трите маси, които се виждаха, бяха кръгли, с червени покривки и абсолютно празни. Иззад стелажа се носеше подрънкване на чаши и приглушени разговори.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Нямам резервация, ако можете да намерите едно място за вечеря.

— Едно — каза той, сякаш никога не беше чувал тази дума.

— Реших да направя нещо спонтанно.

— Обичаме спонтанността, сър.

Той ме отведе до една от празните маси, връчи ми винения лист и едно меню и ми разказа за специалитета особуко от телешко от свободни върмонтски телета, оставени да се наслаждават на краткия си живот, необременени от клетки.

Туловището му закриваше гледката към моите сътрапезници. Докато описваше разнообразието от „занаятчийски зеленчуци“, се престорих на заинтересуван и погледнах менюто. Вина от търгове, бели трюфели, уловени на ръка риби от езера, които не бях чувал. Балсамовият оцет беше по-стар от повечето бракове.

Съответстващи цени.

— Нещо за пиене, сър?

— Бутилка газирана вода.

— Много добре.

Той се отдръпна, разкривайки две групи в другата половина на залата без прозорци.

Първата представляваше великолепно облечена двойка на трийсетина години, стиснали чаши и наведени един към друг като двама боксьори.

Стиснати челюсти, разтворени устни и унесени погледи. Страст почти като при сношение или зле прикрита свада.

Вдясно от тях мъж с дете — дебело момиченце с руса коса. Тя беше с гръб към мене, надвесена над чинията си. На вид беше трийсет и шести или трийсет и седми размер. Мъжът се наведе ниско, за да установи визуален контакт, а лицето му се стопи в сенките. Той докосна бузата й. Тя се дръпна и продължи да яде. Беше с бял пуловер, розова карирана пола, бели чорапи и червени лачени обувки. Приличаше на училищна униформа, с изключение на обувките. Сивото спортно сако на мъжа и кафявата му риза изглеждаха вехти в сравнение с нейните дрехи.

Виждах достатъчно, за да различа дребната му фигура. Съвпадаше с описанието на Роланд Корвуц, направено от Политоу. Също и възрастта му — около шейсетте — и детето.

Той отчупи парче хляб и се изправи, за да го сдъвче, така че можах да видя по-добре лицето му. Високи плоски скули, месест нос, тясна брадичка, очила със стоманени рамки. Ако това беше жертвата ми, червеникавокафявата коса беше избледняла до рехава и сива, сресана назад.

Той се пресегна за вилицата си, нави на нея паста и я предложи на момиченцето. Тя поклати категорично глава.

Той каза нещо. Ако момичето отговори, не можах да я чуя.

Черен шевиот изпълни отново зрителното ми поле. Голяма бутилка „Акуа минерале примо Фиорентина“ и изстудена чаша бяха положени внимателно на масата.

— Готов ли сте с поръчката, сър?

Все още сит от късния обяд, избрах най-леката храна, салата от миди за четирийсет долара. Преди Смокинга да отнесе менюто, погледнах цената на водата. Само тя беше доста повече от парите за храна, отпуснати от полицейското управление на Лос Анджелис. Може би е добита на ръка от артезиански извори от високообразовани медицински освидетелствани весталки.

Отпих. Имаше вкус на вода.

Момиченцето в другия край на стаята каза нещо, което накара мъжа със сивото спортно сако да вдигне вежди.

Той отново заговори. Тя поклати глава. Стана от стола си. Полата й се беше набръчкала и той се пресегна да я оправи. Нейната ръка стигна първа. Тя стъпи здраво на краката си и разроши косата си. Обърна се.

Светла кожа, сини очи, чип нос. Непогрешимият образ на синдрома на Даун. По-голяма, отколкото я бях преценил — на десет или единайсет.

Тя ме забеляза. Усмихна се. Помаха. Каза „здрасти“ достатъчно силно, за да заглуши операта.

— Здравей.

— Отивам до тоалетната.

— Елена… — започна мъжът.

Момичето размаха укорително пръст.

— Говоря с човека, татко.

— Мила, ако ти се ходи…

Момичето тропна с крак.

— Говоря, татко.

— Знам, мила. Само че…

— Татко — рече тя, тропвайки с крак. След това: — Татко тъжен ли е?

Тя хвана лицето му с две ръце, целуна го по бузата и заподскача весело към вратата в дъното на ресторанта.

Необозначена врата — детето беше ветеран на стодоларовите вечери.

Мъжът сви рамене и изрече безмълвно:

— Извинявайте.

— Прекрасна е.

Той се върна към навиването на пастата. Хвърли поглед на часовник с диаманти. Остави вилицата и отново провери часа. Смокингът се появи.

— Всичко наред ли е, господин Корвуц?

— Да, да, благодаря, Джо.

— Радвам се да видя Елена. Настинката й по-добре ли е?

— Най-сетне.

— Умно дете, господин Кей. Харесва ли й в училище?

Корвуц кимна вяло.

— Малко вино с диетичната кола, господин Кей?

— Не, ще пиша домашно по-късно, главата ми трябва да е бистра.

— Деца — рече Джо.

Лицето на Корвуц придоби тъжно изражение.

— Струва си.

Елена се върна, играейки с ластика на пуловера си. Спря се край масата ми и посочи с пръст.

— Той е много самотен.

— Остави господина на спокойствие — каза Роланд Корвуц.

— Той е самотен, татко.

— Сигурен съм, че просто иска…

— Ти си самотен. Можеш да ядеш с нас.

— Елена…

Момичето ме дръпна за ръкава.

— Яж с нас!

— Ако баща ти няма нищо против — казах аз.

Лицето на Корвуц стана строго.

— Дааа! — запляска с ръце Елена.

— Елена, престани. Остави господина да…

Станах и пренесох чашата си на тяхната маса.

— Дааа!

— Сър, не е необходимо — каза Корвуц.

— Нямам нищо против за няколко минути…

— Дааа!

Напрегнатата двойка погледна към нас. Жената прошепна нещо на кавалера си. Той сви рамене.

— Наистина не е необходимо — рече Корвуц.

— Неходимо е, татко!

Двамата с огнените погледи се захилиха.

— Елена…

— Неходимо!

— Шшт, шшшт…

— Нехо…

— Елена! Шшт! Какво правим в „Ла Белла“?

Детето се нацупи.

— В „Ла Белла“ трябва да… — започна Корвуц, — кажи го, мила.

От дясното око на Елена потече сълза.

Роланд Корвуц я избърса и я целуна по бузата.

— Мила, в „Ла Белла“ трябва да пазим тишина.

— Мила, мила — рече Елена. — Това е мама.

— И ти си ми мила.

— Не!

Корвуц почервеня.

— Съжалявам, че ви ангажирам, сър, можете да се върнете…

— Той е самотен! Госпожица Прайс казва, че трябва да сме добри със самотните хора.

— Това е в училище, Елена.

— Госпожица Прайс казва винаги да сме добри.

— Мога да поседна, докато пристигне поръчката ми — казах аз.

— Елена, остави човека на мира.

Корвуц повиши тон. Лицето на Елена се изкриви. Той промърмори нещо, което звучеше като руски, и се пресегна към нея. Тя скочи от стола си, хлипайки. Младата жена на съседната маса извъртя очи.

— Елена…

Детето хукна към задната врата.

— Пак отивам!

— Сър, моля за извинение — каза Корвуц. — Тя е много общителна.

— Мисля, че е очарователна — опитах се да не прозвуча снизходително.

Погледът на Корвуц ми показа, че не се справих.

— Работя с деца — казах аз.

— С какво се занимавате?

— Детски психолог съм.

— Добре — рече той абсолютно незаинтересовано. — Приятна вечеря — добави, като хвърли поглед към моята маса.

Извадих чисто новата значка на консултант към полицейското управление на Лос Анджелис, която шефът достави експресно у дома снощи, и я сложих на масата пред него.

— Когато имате време, господин Корвуц.

Челюстта му увисна. Сивите очи зад дебелите очила се облещиха. Въпреки оскъдната светлина зениците му се свиха до точки.

— Какво, по дяволите…

Прибрах значката в джоба си.

— Трябва да поговорим. Не става дума за вас, а за Дейл Брайт.

Той започна да става от стола си, но размисли. Ръцете му се свиха, но останаха на масата.

— Разкарайте се оттук…

— Изминах пет хиляди километра, за да говоря с вас. Дейл Брайт може да е убил други хора. Изключително мръсни убийства.

— Не знам за какво говорите, дявол да го вземе.

Изправих се, закривайки го от интереса на съседната двойка или на Джо. Запазих усмивката на лицето си, имитирайки приятелски разговор.

— Дейл Брайт. Бивш председател на комитета на наемателите на Западна трийсет и пета улица.

Раменете на Корвуц се събраха около врата му. Пръстите му докоснаха ножа за масло.

— Вие не сте заподозрян, но Брайт е. Трябват ми подробности, всяко нещо, което да ни помогне да го намерим.

В ъглите на устата на Корвуц се събра слюнка.

— Нищо не знам.

— Само един кратък разговор в удобно за вас време…

— Отново ме тормозят.

— Ако сътрудничите и ни помогнете да открием Брайт, ще сложа край на…

— Нищо не знам. — Думите се процедиха през стиснати устни.

— Даже и впечатления. Как е изглеждал, навиците му.

— Сухо оченце! — обяви един глас зад нас.

Елена заподскача към мене със смачкана салфетка в ръка.

— Този човек трябва да си върви — каза Корвуц.

— Не, тат…

— Да!

— Татко ме натъжава!

Корвуц се пресегна рязко и я хвана за ръката.

— Животът е тъжен. Даже и ти ще го разбереш.

Той повлече плачещото дете навън от ресторанта. Объркан, Джо гледаше как се затръшва вратата. Тенорът от уредбата стенеше.

Младата жена каза:

— Как може да водиш дете на такова място?!

Младият мъж оправи ръчно подшития си ревер.

— Особено такова дете. Давай да поръчваме.