Джонатан Келерман
Импулсивно (18)

Осемнайсета глава

Майло провери Рори Клайн и Майкъл Браунинг.

Клайн беше лесен — в окръг Лос Анджелис имаше един моторист с това име. Апартамент в Студио Сити, без криминално досие, не е издирван, без заповеди за арест, с единайсетгодишно ауди.

Шестнайсет Майкъл Браунинговци. Стесняването на търсенето до трима, които живееха в долината, и проверката на търговските регистри показа един счетоводител — Майкъл Дж. Браунинг, офис на Ланкършъм, близо до студията „Юнивърсъл“.

Сааб на една година и поредното чисто досие.

— Дребен чиновник в деловодството и счетоводителче — каза Майло. — Едва ли някой от тях е специалист в краденето на коли, но дай все пак да поговорим с тях.

 

 

„Криейтив рипрезентейшън енд промоушън“ се разполагаше в крепост от варовик и зелено стъкло близо до кръстовището на „Уилшър“ и „Санта Моника“. Вътрешността беше от същия бежов камък. Стенопис, изобразяващ неподвижни хора, гледащи кино, доминираше във високото три етажа фоайе със стъклен покрив. Млечната светлина, струяща от него, опитваше да постигне ефект на естествено и изкуствено осветление едновременно, ама не се получаваше. Мусолини е обичал варовик, само че са го обесили, преди да успее да промени Рим.

Двама мъже на рецепцията в тъмносиви копринени ризи се криеха зад висок щанд и тихо говореха в малки микрофони, висящи от ушите им. Набит чернокож мъж в зле скроен костюм стоеше до тях.

Майло се приближи до една от сивите ризи и извади значката си. Охраната се усмихна и остана на мястото си. Мъжът на рецепцията продължи да говори. Звучеше като личен разговор.

Майло почака, след което плесна с ръка по плота. Охраната се усмихна още по-широко, когато мъжът на рецепцията подскочи.

— Чакай малко. — Внезапна усмивка, искрена като силикон. — Среща ли имате?

— Идваме при Рори Клайн.

— Кой е той?

— Работи в деловодството.

— Деловодството не приема посетители.

— Нас ще приеме.

— Не, не, не. Работното време е…

— Няма значение. Обадете му се.

Сивата риза отстъпи назад. Погледна към охраната. Видя един широк гръб.

— Вижте, дори не знам как да намеря някого тук.

— Време е да се научите — каза Майло.

 

 

Необходими бяха няколко разговора с объркан шепот и френетично повтаряне на думата „полиция“, преди Сивата риза да каже:

— Сега ще дойде, можете да го почакате тук.

Отидохме до кафявите столове. Пет минути по-късно вратата на асансьора се отвори и един чернокос мъж с тесни закръглени рамене се упъти към нас.

Рори Клайн изглеждаше на четирийсет, че и отгоре, с подобаващи хлътнали бузи и очи. Разрошената му с много гел коса му отиваше като червило на златна рибка. Бялата му риза беше намачкана и провиснала като използвана салфетка. Тънка черна вратовръзка се мотаеше под линията на колана, силно пристегнал сиви панталони.

Той посочи към входната врата, бързо мина покрай нас и напусна сградата.

 

 

Открихме го половин пресечка по-надолу на „Линдън драйв“, крачещ с ръце дълбоко в джобовете.

— Господин Клайн?

— Какво ми причинявате? Сега всички ще решат, че съм престъпник!

— Във вашата работа това може да помогне на кариерата ви — каза Майло.

Клайн облещи очи.

— Много смешно. Не мога да повярвам, че ви е пратила тук. Вече разказах моята версия и ми повярваха, че нейната история е пълна измислица. А сега се връщате? Защото сигурно ви е платила, нали така правите, като в онзи филм с Еди Мърфи? Какво, да не би да съм в някаква холивудска комедия?

Хаотични движения, трескава реч, свити зеници.

— Тя? — рече Майло.

— Тя, онази, както и да е — каза Рори Клайн. — Нека ви кажа нещо: единствената причина да продължава да го прави е, защото сигурно е чула, че ме повишават, и иска да намаже.

— Поздравления за повишението — рече Майло.

— Да, случва се. Или щеше да се случи, ако не се бяхте появили вие и сега сигурно ще развалите всичко. Готвеха ме за асистент на Ед Ламока. Разбирате ли?

— Голяма клечка.

— Да, като… — Той избълва дълъг списък на кинозвезди. — Всеки иска да работи за него, отне ми не знам колко години да стигна до тази позиция и изведнъж се появявате вие и сега всички ще решат… как можете да направите такова нещо само защото онези задници са ви казали? Шибани лъжци, цялата работа е една шибана измама.

Скоростта на приказките му стана от френетична почти неразбираема. Зачудих се дали сградата е достатъчно голяма да побере метадонова лаборатория.

— Според вас кой ни е изпратил, господин Клайн? — попита Майло.

— Според мене ли? Те. Персийската кучка и шибаният й персийски мъж. Без значение как увъртат, тя ме удари, разби бронята ми, разби багажника, разби единия стоп. Бях пред нея, тя беше зад мене и няма никакъв шибан начин да съм дал на заден, дори не бях на наклон. Не ви се обадих, защото нямаше ранени, а тя си призна, че е нейна вината, и обеща да плати веднага. След това се прибира, казва на богатия си шибан съпруг, който продава килими, и започва да увърта. Добре, ако искат да спорят, ще споря. Не разбирам само защо си губите времето, след като вече написах заявление до застрахователя й и те ми казаха, че ми вярват, няма начин да съм я ударил на заден. Единствената причина да нямам застраховка е, защото изтече точно преди да се преместя тук от Ай Си Ем, и ако бяхте прочели доклада на застрахователя, щяхте да го знаете.

Той се отдалечи на десет крачки, после се върна.

— Сега мога ли да се връщам на работа и да опитам да оправя бъркотията?

— Не става дума за бронята ви — каза Майло.

— Тогава за какво? Зает съм!

— Успокойте се, сър.

— Не ми говорете така. Вероятно ми съсипахте живота, така че недейте…

— Спрете…

— Вие спрете…

— Млъкнете. Веднага.

Нещо в гласа на Майло прекъсна тирадата. Клайн закърши ръце.

— Да започнем отначало…

— Сега какво? Боже мой — каза Клайн, — не съм спал, не знам…

— Значи имаме нещо общо, господин Клайн. Аз разследвам убийство.

— Какво? Убили са някого? Кого?

— Кат Шонски.

Клайн се отпусна, сякаш му бяха инжектирали валиум.

— Шегувате се — усмихна се той.

— Смешно ли ви се струва?

— Не, не, просто е… това е… напълно откачено. Наистина ми дойдохте абсолютно изневиделица. Кой я е убил?

— Това се опитваме да разберем. Кое е откачено?

— Да убият някого. — Устата му се сви. — Защо питате мене за това?

— Говорим с всички, с които е излизала.

— Не ме бройте, не сме излизали. Свали ме в един клуб, правихме секс няколко месеца, след това и двамата разбрахме, че се преструваме, и решихме, че няма смисъл.

— Трудно е мъж да се преструва — каза Майло.

— Не ставайте буквален — рече Клайн. — Не ми казвайте, че не ви се е случвало. Нямам предвид, че не се получаваше, а че бях там, без да съм там.

Майло не отговори.

— Добре — каза Клайн, — вие сте мачо, можете да го правите с консервна кутия. За мене изгуби смисъл. Защото тя никога не беше там. Решихме да сме само приятели. Но и това не се получи.

— Как така?

— Защото не се харесвахме. — Клайн млъкна, може би разбра значението на казаното. — Вижте, за последен път я видях може би преди половин година. Оттогава имах две приятелки, ако искате да говорите с тях, заповядайте, ще ви кажат, че съм чист като младенец.

Клайн избълва имената. Майло ги записа.

— Наистина ли ще им се обадите? Не мога да повярвам. Добре, давайте, защо не, може пък да ми се получи с Лори, може пак да се заинтересува от мене.

— Защо?

— Ще изглеждам опасен и така нататък — каза Клайн. — Проблемът ми е, че съм много спокоен. Лори мислеше, че съм абсолютно посредствен. Обикновено се чувствам посредствен. Не ям, не спя, а сега прецаквате и кариерата ми. — Остър смях. — Ха, може би ще си прережа вените. — Той потърка ръце. — И вие ще сте виновни.

Майло не каза нищо.

— Знам, знам, да си почина, да отида на йога, да си пия витамините — каза Рори Клайн. — Това е като рекламата на оня фитнес. „Ще си почивам, като умра.“

— В такъв случай предполагам, че Кат си почива — каза Майло.

Клайн млъкна. Опита се да застане на едно място и започна да се поклаща на пети.

— Не е за вярване.

Майло го попита къде е бил, когато Кат Шонски си е тръгнала от клуба.

— Тук — каза Клайн.

— В Ел Ей ли?

— Тук — каза Клайн. — На работа. Затънал до гуша в лайната.

— Работите през уикенда?

— Какво е това уикенд? Ако искате да проверите дневника на охраната, не мога да ви спра, но моля ви недейте, само ще ме прецакате още.

— Често ли го правите? — попита Майло.

— Какво да правя?

— Да работите през уикенда.

— По дяволите, да. Понякога не се прибирам с дни. Ед Ламока постави рекорд преди двайсет години, десет дни без да се къпе. Властваше над некадърниците с радиоактивна амбиция и космическа телесна миризма. Лесно се предаваха, тия некадърници, повечето колежанчета, които си мислеха, че направо от Харвард ще станат агенти на Брад Пит. Аз завърших щатския университет в Нортридж. Гладът ме движи напред.

— Можете ли да ни кажете нещо за Кат Шонски? — попита Майло.

— Голяма лъжкиня — рече Клайн. — Не само за онова, за всичко. Като че ли искаше да живее нечий друг живот.

— Чий живот?

— На някой мързелив и богат. Половината беше успяла.

— Май не сте я харесвали?

— Вече ви казах.

Зададохме още няколко въпроса, пускайки намеци за скъпи коли и сексуални прищевки. Всичко мина покрай ушите на Клайн, докато говореше за себе си.

Когато тръгнахме да си вървим, той остана на място.

— Можете да се връщате на работа — каза Майло.

Клайн не помръдна.

— Вижте, ако се окаже някаква история, кажете ми. Ако е нещо, което Брад, Уил или Ръсел могат да използват, бъдете сигурни, че ще ви включа и няма да съжалявате.

— Супер, благодаря — каза Майло.

— Идеално.

Клайн си пое дълбоко дъх и се шмугна вътре.

 

 

Докато Майло караше към долината, се свързах с едно от бившите гаджета на Рори Клайн, адвокатка на име Лори Бонарт. Тя описа Клайн като „страхливец и парцал“ и каза, че никога не е забелязвала прояви на жестокост.

— Какво е направил?

— Познава човек, който е пострадал.

— Познава някого? — засмя се тя. — Ако е само това, забравете. Агресията изисква усилие, а хобитата на Рори са да пие и да спи. Казвах му, че трябва малко да засили оборотите. Мислех си, че ще го амбицирам. Моето лхаса апсо се натискаше на крака му, а Чи не го прави с никой друг. Знаете ли какво означава това?

— Покорна личност — казах аз.

— Номер две. Истински вицепрезидент.

 

 

Очите на Майкъл Браунинг се навлажниха, когато научи за Кат.

Той беше набит дребосък с рижа брада и широк гръден кош, метър и седемдесет на дебели подметки, с масивни, космати китки и груби ръце. Облечен беше в жълто-синя риза на едро каре, червена вратовръзка на големи точки от блестящ копринен брокат и кожени тиранти. Светлобежовите му велурени обувки с връзки бяха в безупречен вид.

Стилно облекло на пълноправен партньор в „Кауфлър, Манделбаум и Шлезинджър“, само че офисът на Браунинг беше малка кутийка на партера, една от дузина подобни сред флуоресцентен лабиринт.

Говореше без задръжки. Кат спряла да се вижда с него преди четири месеца, след като научила, че е женен.

— Не изневерявах. С жена ми имахме проблеми. Деби живееше самостоятелно, аз също. Запознах се с Кат в „Леонардос“ — този на „Вентура“, който затвори. Кат разбра за Деби, когато тя ми се обади на мобилния у Кат. Деби нямаше нищо против, но Кат ми каза, че не иска да запълва свободното ми време, и ме изрита. Не я обвинявам. — Свитият му палец избърса слъзния канал. — Това е невероятно тъжно. Тя беше добро момиче.

За първи път някой описваше Кат с това прилагателно.

— Приятелски ли се разделихте? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна Браунинг. — Кат беше права, че не искаше да я използват. Казах й, че съжалявам. Тя каза, че ми прощава, но и двамата знаехме, че нямаше да е същото.

— Виждахте ли се след това?

Той напъха няколко четинести косъма от брадата в устата си и ги задъвка. Очите му се стрелнаха наляво.

— Не много често.

Майло и аз чакахме.

— Няма да кажете на жена ми, нали? — попита Браунинг.

— Да не би вече да има нещо против?

— Отново се събрахме. Очакваме първо дете след два месеца.

— Поздравления — каза Майло. — Колко често се срещахте с Кат след раздялата?

— Всъщност не се срещахме — каза Браунинг. — Не и в смисъл на постоянна връзка.

— Само че…

Браунинг демонстрира нещо, което смяташе за очарователна усмивка.

— Имаше няколко уикенда… почивки, организирани от фирмата.

Той погледна към лабиринта. Симфонията от компютърни звуци не беше намаляла, когато влязохме, и сега никой не ни гледаше.

— Къде и кога се случваха тези уикенди? — попита Майло.

— В Палм Спрингс и Мишън Бей. Що се отнася до времето…

Браунинг погледна в дневника си. Прочете датите.

Преди девет седмици и преди по-малко от месец.

— Там ли се срещахте, или пътувахте заедно?

— В Палм Спрингс тя отиде сама. В Сан Диего отидохме двамата. Моля ви, не казвайте на Деби. Сега сме щастливи, това ще го разруши.

— Несъмнено — каза Майло.

— Вижте — рече Майкъл Браунинг. — Съвсем откровен съм с вас. Дори и да имах причина да лъжа, нямаше да го правя, защото не ме бива много. Деби казва, че няма да мога да играя покер.

Майло го попита къде е бил в нощта, когато е изчезнала Кат.

Прелистена беше поредната страница на дневника. Цветът изчезна от страните на Браунинг. Майло взе книгата.

— Тук пише „среща, приключване на годината, ТЛ“. Това какво означава?

— Код — каза Браунинг.

— За какво?

— Наистина ли има значение? — попита Браунинг.

— Вече има — отвърна Майло.

— Сър, никога не бих наранил Кат. Между нас не е имало нищо друго освен обич.

— Докато не ви е изритала.

— Когато бяхме заедно, винаги се обичахме. Кълна се. Дори и да исках, не мога да лъжа, а и няма за какво. Част от мен може би е обичала Кат. Със сигурност не бих я наранил.

— ТЛ — каза Майло.

Браунинг се наведе във въртящия се стол с ниска облегалка. Столът изскърца.

— Само ако не замесвате Деби.

— Друга жена?

— Нищо сериозно — рече Браунинг. — Просто забавление. Наистина ли искате да знаете подробностите?

— И още как, господин Браунинг. И ще ги научим, по един или по друг начин.

— Добре, добре. Тениша Лорънс. Една стажантка от „Вали колидж“, работи при мене през лятото и дойде за препоръка за бизнес училището в университета. От дума на дума…

— Искали сте да проверите квалификациите й.

— Беше взаимно — каза Браунинг. — Ако искаше само писмото, можеше да се обади по телефона.

— Първа среща с госпожица Лорънс — усмихна се Майло.

— Строго погледнато, не — каза Браунинг. — Виждахме се още докато стажуваше. — Той докосна ръба на бюрото си. — Тя е чернокожа.

Неуместността увисна във въздуха.

— На двайсет години е, страхотна, с крака до сливиците. Няма да се оправдавам. Такъв съм си.

— Кажете ни телефонния й номер — рече Майло.

— Я по-добре да ви кажа фактите. Тениша и аз прекарахме целия уикенд заедно, мога да ви покажа бележките от хотела. Деби беше при майка си. Тя е на хормони. Това я променя.

— Телефонът.

— Бележките не са ли достатъчни?

— Ако госпожица Лорънс потвърди историята ви, може би.

— Може би? — По плоското червендалесто лице на Браунинг изби пот. — Не се тревожа за Кат, но Деби…

— Ако не сте убили Кат, Деби никога няма да научи, че сме идвали.

Браунинг издиша с облекчение.

— Благодаря ви. Много ви благодаря, наистина го оценявам.

— Не се обаждайте на госпожица Лорънс преди нас — предупреди го Майло. — Ще разберем.

— Разбира се, че няма, изобщо не ми е хрумвало.

Браунинг протегна ръка. Майло се престори, че не я забелязва.

— Последния път, когато видяхте Кат, тя спомена ли нещо за някакъв клиент?

— Клиент ли?

— В магазина, в който работи.

— А, това ли — каза Браунинг. — Ако става дума за същото, което си мисля.

Зачакахме.

— Изродът, нали? Така де, травеститът — каза Браунинг.

— Кажете какво ви разказа Кат.

— Някакъв мъж влязъл в магазина и почнал да пробва дрехите. Кат решила, че са за него.

— Защо?

— Каза, че бил потаен и нервен. Сторило й се много смешно. Даже се заяла с него, нещо от рода на: „Какво си мислиш, че правиш?“. Кат можеше да се държи така.

— Как?

— Агресивно. — Пак сви рамене. — Имаше си и добри страни.

— Как е реагирал човекът на това?

— Каза, че се отказал, тръгнал си, а тя се почувствала добре от начина, по който се справила с него.

— Как го описа?

— Хм — рече Браунинг, — всъщност не го описа.

— Изобщо ли?

— Каза, че бил едър, разглеждал големите размери. Това много я развеселило. Мъж в официална рокля петдесети размер.

— Какво друго ви каза?

— Това е — рече Браунинг. — А и аз не исках да продължавам разговора.

— Защо не?

— Прекарвахме си добре. Последното нещо, което ми се искаше, беше да си говорим за перверзни.

— Губела е настроение — казах аз.

— Аз губех настроение — отговори Браунинг. — Кат винаги беше готова. Вдигаше много шум. Понякога толкова викаше, че човек ще си помисли, че се преструва, но не се преструваше.

— Откъде знаете?

— Никоя не се преструва с мене. Няма нужда.

 

 

— Бързия идиот и Аморалния кретен — каза Майло. — Знаела е как да ги подбира.

Той караше бързо към града, сечейки завоите на каньона Колдуотър.

— Хубаво, че спомена травестита.

— Браунинг е бил последният й любовник, реших, че може да е станало дума.

— Интимни разговори… явно го е разказвала на всеки, който е бил готов да слуша.

— Гордеела се е със себе си — казах аз, — че се е справила с него.

— Агресия към грешния човек. Това настрана, някой от двамата смешници заслужава ли още внимание?

— Клайн притежава гнева и подхранената от дрогата импулсивност да нарани Кат, ако тя му се изпречи в неправилния момент — казах аз. — Само че той няма очевиден мотив и изглежда прекалено невротичен да извърши толкова добре планирано нещо. Предполагам, че дневникът на охраната в агенцията ще потвърди алибито му, но определено бих го прегледал. Браунинг изглежда по-приятен, но според мене той е по-страшният. Лъже с лекота, живее, за да манипулира, и не се съмнявам, че би елиминирал Кат и всеки друг, който му препречи пътя. Неговото алиби е още по-лесно за потвърждаване.

— Тениша Лорънс — каза Майло, изравяйки бележника от джоба си. — Дай да я чуем, преди Браунинг да я е подковал. Ти си на ход, трябва да държа волана с две ръце.

Сложих телефона си на високоговорител и набрах записания номер. Женски глас отговори с високо чуруликащо „Ниш на телефона“.

Когато й казах защо се обаждам, тя премина от сопрано на алт.

— Загазила ли съм?

Назовах датата.

— Трябва да знаем дали сте били с Майкъл…

— Той ви е казал? — Гласът й прекъсна. — Трябваше да е пълна тайна.

— Може да си остане такава — казах аз.

— Моля ви — рече тя. — Родителите ми.

— Вярно ли е, или не, Тениша?

— Ами… откъде да знам, че наистина сте от полицията?

— Ако искате, можем да дойдем на място.

— Не, не, няма нужда.

— Бяхте ли с Майкъл?

Мълчание.

— Тениша?

Уплашен глас на малко момиченце каза:

— Да, бях. Татко ми е капитан от пожарната и този уикенд заведе майка ми на среща в Лейк Ароухед с всички поделения, които са участвали в гасенето на пожара в планината Лагуна. Майкъл искаше да дойде у нас, но аз не го пуснах, няма начин. Щеше да е много забележим.

— Защо?

— Живеем в Ладера Хайтс — каза тя.

Богато предградие на чернокожи.

— Къде отидохте с Майкъл? — попитах аз.

— Нали ще го запазите в тайна?

— Ако казвате истината, няма причина да ви издаваме.

— Добре, ъъъ… Майкъл ме взе от училище и отидохме в един хотел.

— Кой?

— „Дейсайд ин“.

— Къде е това?

— Близо до летището, не знам улицата. Останахме там целия ден. Гледахме филми. „Сватбеният агент“ и „Малки тайни“ с Ума Търман и Мерил Стрийп, това е един от любимите ми филми. Майкъл нямаше нищо против, той обича женски филми.

— После?

— После на другия ден отидохме в Лонг Бийч, бяхме в аквариума. Не бях ходила преди.

Мълчание.

— Много е хубаво — каза тя. — В аквариума.

— Какво стана след това, Тениша?

— Нищо.

— В Лонг Бийч ли останахте?

— Аз… това ще прозвучи… просто се забавлявахме.

— Къде отидохте?

Шумна въздишка.

— В друг хотел. „Бест уестърн“, близо до аквариума. На другия ден се прибрахме. Тоест не веднага. Първо вечеряхме в „Сизлър“, след това минахме през Палос Вердес да видим океана. После отидохме в къщата на Майкъл в Гранада Хилс. Беше ми неудобно да ходим там, но беше тъмно и Майкъл каза, че няма проблем. На другата сутрин ме закара на училище. Нямах часове до един, така че закусихме, помотахме се, след това той отиде на работа. Ще имам ли проблеми?

— Не и ако ни казвате истината.

— Така е, кълна ви се.

— Значи определено сте били с господин Браунинг през целия уикенд.

— Повече няма да се срещам с него — каза тя. — Твърде е възрастен за мене. Той загазил ли е?

— Не се безпокойте, Тениша.

— Добре, само че наистина няма да се виждаме. Нали няма да ми се обаждате повече? Понякога баща ми вдига телефона.

— Всичко ще е наред, Тениша.

— Много ви благодаря. Благодаря ви.

— Горкото дете — каза Майло, — толкова го уплашихме, че може би занапред ще остане целомъдрено.

— Ако повече не се вижда с Майкъл, значи сме извършили добрината си за деня — отбелязах аз.

— Отрепка. Жалко, че не е нашият човек.

Той си провери съобщенията. Гордън Бевърли искаше да знае дали има нещо ново. Майло му се обади и прекара няколко мъчителни минути в опит да проведе терапия.

Поредният опит с наблюдаващия офицер на Брадли Мезонет доведе до трети изблик по гласовата поща. Майло остави нервно съобщение и набра телефона на Уилсън Гуд.

— Не отговаря. Майната му на грипа, дай да разтръскаме треньора.