Джонатан Келерман
Импулсивно (14)

Четиринайсета глава

Караваната беше заслонена от алуминиева тента. Докато приближавахме, една закръглена розова форма в кресло вдигна поглед. На три метра от нас се отвори уста в лице като ягодов кейк и едно списание се размаха.

— Дай малко газ, Джордж. Ти си законът, никой няма да те глоби.

— Не искам да вдигам прах, госпожо Уембли — каза Джордж.

— Вдигай на воля — рече тя. — Може нещо да поникне.

Паркирахме и тръгнахме през мъртвите храсти. Госпожа Уембли остана в стола си. Розовата й фланела с надпис „Лас Вегас: Купон, купон, купон!!!“ беше в тон с вида й. Сивите й панталони се бяха опънали, за да обхванат бедрата й. Краката й се люлееха на една педя от дъските на верандата. Останала част от тялото й преливаше от стола.

Когато Карденас започна да ни представя, тя го прекъсна, блесвайки с изкуствените си зъби:

— Аз съм Мейвис, „госпожа“ беше свекърва ми, а нея не искаме да споменаваме, освен с лошо.

Дебелите пръсти хванаха моите и стиснаха здраво.

— Сладур — рече тя.

— Благодаря, госпожо.

— И Джордж е сладур. Затова правя всичко възможно животните да идват, за да мога да виждам моя рицар в зелена броня… този път прати сестра си, Джордж. Да не би да имам лош дъх?

— Рики имаше време…

— Майтап бе, Галахад. Толкова си сериозен. Кажи сега, този койот си го биваше, а? Ужасни зъби. Къде го е пуснала?

— Достатъчно далече.

— Мисля, че не ме харесва, задето непрекъснато ти се обаждам.

Тя приглади вълнистата си бяла коса, подръпна месестия си нос. Страните й грееха, гладки като на бебе. Тлъстината страхотно изглажда бръчките.

— Разбира се, че не — каза Карденас.

— Определено не ме харесва — рече Мейвис Уембли и потърка облегалката на трона си.

Столът беше с бяло-синя дочена калъфка до земята, сякаш излязъл от албум със снимки от Хемптънс. Всичко останало на верандата беше от алуминиеви тръби и пластмасови ленти.

— Нова тапицерия? — попита Карденас.

Мейвис Уембли плесна със списанието по надипленото си коляно.

— Харесва ли ти?

— Много е хубава.

— „Потъри Барн“, Джордж. Обичам ги тези каталози, целият свят се отваря пред тебе. Особено подходящи за живота в нашия метрополис.

Още едно шляпване със списанието. „Ню Йоркър“.

— Не знаех, че сте абонирана — рече Карденас.

— Не съм — отговори тя. — Изпратиха ми една от специалните си оферти. Четири месеца безплатно и след това можеш да се откажеш, без пари. Мислех да се откажа, ама вече не съм сигурна. Статиите им са много дълги — да не правиш така в твоята книга, Джордж, трябва да разказваш, а не да поучаваш. Обаче имат и някои интересни пикантерии. В този брой пише за някакъв евреин от Ню Йорк, който шиел кожени палта за негрите рапъри. Всичките му там агитатори, дето викат срещу жестокото отношение към животните, а евреинът шие ли, шие хермелинови пуловери. Това се казва смел човек.

— Продължавайте да оставяте храна навън, Мейвис, и ще можем да му изпратим малко кожи — рече Карденас.

— Хубаво койотено палто за рапърите. — Тя се закиска. — Не е ли мило? Кой е сладкият ти приятел? Още един полицай или още един писател?

— Той е психолог, Мейвис.

Тя ме погледна.

— Познавах хора, на които би им свършил работа. Някои свекърви например. Какво ви води насам?

— Разследвам убийството на Лионора Брайт и Вики…

— Тран. Е, на правилното място сте дошли, защото знам кой го направи.

Карденас придърпа панталоните си. Пистолетът му в кобура се раздрънка.

— Наистина ли?

— Наистина, Джордж. И го казах на Уендъл Салми още в самото начало. Не че той направи нещо по въпроса.

Тя се обърна към мене.

— Той беше в хронична депресия. И беше по-мързелив от лентяй на социални помощи. Винаги в лошо настроение, ходеше със сведен поглед, сякаш щеше да намери нещо на земята.

Тя си помаха със списанието.

— След като синът му се напи и се уби на магистралата, стана още по-зле, само седеше по цял ден и нищо не правеше. Преди да се омъжа, бях учителка, а Уендъл ми беше ученик. Беше от онези, които карат по инерция. Единствената причина да започне работа като шериф беше, понеже мислеше, че няма нищо за вършене… не се обиждай, Джордж. — Поредната демонстрация на изкуствени зъби. — Предимството да си на деветдесет е, че можеш да говориш каквото си искаш и ти се разминава.

— Не знаех, че сте имали рожден ден, Мейвис.

— Малко избързвам. Големият ден е другия месец, на шестнайсети, ако решиш да ми изпратиш цветя, Джордж. Уендъл Салми умря млад. Кръвоизлив от язвата на петдесет и девет. Между другото каква работа има психолог с Лионора и източното момиче?

— Убийството им може да е свързано с един случай в Лос Анджелис.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Понякога консултирам полицията.

— От онези, дето четат мисли, като по телевизията?

— Не точно…

— Шегувам се. Знам с какво се занимава един психолог. Господи, всички от вашето поколение сте толкова сериозни. Значи е убил още някого, а?

— Кой?

— Братът на Лионора. Полубрат. Той уби нея и маникюристката. Джордж, ще бъдеш ли така добър да ми донесеш една лимонада и едно парче сирене от кухнята? Нека да са две парчета, пакетът е на плота заедно с едно малко сладко ножче от „Шарпър имидж“.

Карденас отиде да изпълни поръчката.

Аз придърпах един стол.

Мейвис Уембли клъвна от сиренето и отпи от лимонадата. Връчи празната кутийка на Карденас, избърса устата си и погледна със задоволство градината, обрасла с плевели.

— Знам, че брат й го е направил, защото Лионора ми довери няколко седмици преди това, че се страхува до смърт от него. Имали различни майки, но един баща, който имал пари и който умрял няколко месеца преди тя да ми каже, че се страхува.

— Притеснявала се е от конфликт за наследството ли? — попитах аз.

— Не притеснена, а уплашена. Тази дума използва.

— Как се казва братът? — попита Карденас.

— Не знам, изобщо не го спомена по име, непрекъснато го наричаше „доведения ми брат“. Ударението беше на „доведен“. Държеше да подчертае, че няма никаква близост.

— Как се появи тази тема? — попитах аз.

— Докато ме боядисваше, непрекъснато изпускаше разни неща, все едно пръстите й бяха от кашкавал. Което не е типично за Лионора, винаги е била много координирано момиче. Вълшебни ръце, така я наричам. Понякога ще ми направи безплатно масаж на главата и врата, което е по-хубаво от… както и да е, когато се премести тук от Фриско, всички момичета бяхме доволни от уменията й. Преди нея беше Сара Буркхард, която е израснала тук, на границата на умствената изостаналост, ако питате мене, беше се учила по книги и имаше стил колкото прегазено от кола животно. Търпяхме я, защото нямаше друго. Слава богу, ожени се за някакъв шофьор на камион и се преместиха, а при нас дойде Лионора. Която се е учила на занаят във Фриско от много известен фризьор хомосексуалист.

— Вълшебни ръце — казах аз, — но не и този ден.

— Непохватни пръсти. Попитах я какво става. Нищо, каза тя. Хайде стига, казах, не се спотайвай, няма никого. Което си беше вярно. Само аз и Лионора бяхме в салона. Биваше си я, но нямаше много желаещи да ползват услугите й, защото местните госпожи смятаха, че могат да постигнат същото с кутия боя у дома. Ако ги бяхте видели, щяхте да разберете колко е смешно това.

Тя помоли Карденас да й донесе още една лимонада. Когато той влезе в къщата, тя рече:

— Ще почакаме Джордж, да не се повтарям два пъти.

— Разбира се. Благодаря ви.

— Значи според вас братът е добра улика?

— Засега нямаме по-добра.

Карденас се върна и отвори кутийката.

— Благодаря ти, Джордж. Да се върнем на Лионора него ден. Виждах, че наистина й се говори, така че продължих да настоявам, докато не се отпусна. Каза, че баща й оставил немалко наследство, майка й вече била починала, а доведената й майка била болна. Така че парите щели да бъдат разделени между нея и доведения й брат, а тя нямала нищо против, защото имало достатъчно и за двамата. Но била сигурна, че той нямало да се задоволи с половината. „Какво, егоист ли е?“, попитах аз. Тогава тя не издържа и се разрева. „О, Мейвис — каза тя, — само ако знаеш. Изглежда най-добрият човек на света, винаги готов да услужи, храни бездомните, радва се на малките деца и им дава бонбони, но всичко е фасада. Дълбоко вътре всичко опира до самия него, винаги е било така и просто съм сигурна, че ще ми направи голям проблем за парите, а това ме плаши.“

Тя отпи. Лимонадата потече по брадичката й и тя бързо я избърса.

— „Какво значи голям проблем?“, попитах аз. „Не знам — каза тя, — точно това ме плаши, не знаеш на какво е способен.“ Казах й да се обади на полицията, ако се страхува. Тя отвърна, че ще й се изсмеят, защото нямала доказателства, само усещания. „Поне говори с адвокат — казах й аз. — Ако им платиш в началото, няма да се смеят.“ Но тя сякаш не ме слушаше, продължаваше да говори как този доведен брат ще започне да й прави проблеми и как никой не знаел какво представлява всъщност. „Ако ще сипеш обвинения — казах й накрая, — поне ми кажи какво имаш предвид.“ „Не ти трябва да знаеш, Мейвис“, рече тя. „Тогава няма и да питам“, казах аз.

Тя връчи на Карденас втората кутийка от лимонада.

— Не мога повече. Изсипи я, Джордж, или я допий. — В очите й проблесна закачливост. — Не се страхувай, нямам въшки.

— Няма да се махна втори път, Мейвис — рече Карденас. — Тази история е твърде интересна.

— Това не е история, Джордж. Това е истината.

— Още по-добре.

— И по-добре ще стане, като ви кажа какво рече тя. Каза, че се е научил да разбива ключалки, и била сигурна, че щял да се вмъкне някъде. На всичкото отгоре измъчвал и убивал животни. Първо буболечки, после малки животинки, после не знам какво. Занимавал се с такива гадости още от малък. Лионора обичаше животните. Имаше две малки бишон фризе или както там се наричат, душата си даваше за тези кучета. След като я убиха, те изчезнаха. Вие ми кажете.

— В салона при себе си ли ги държеше? — попитах аз.

— Понякога ги взимаше, друг път ги оставяше у дома. Работата е там, че никой повече не ги видя. Казах го на Уендъл, когато стана ясно, че не ме взима на сериозно. Ей на това му викам мързел. Колят жената, а кучетата й ги няма в къщата, няма ли да ти стане интересно, Джордж?

— Абсолютно.

— В Уендъл нямаше и грам любопитство. Така става от депресията, нали, докторе?

Кимнах.

— Знам, че любопитството може да убие котката, може би дори кучето. Но удовлетворението може да ги съживи. Уендъл не го интересуваше, нито пък онзи детектив, когото изпратиха от Санта Барбара.

— Доналд Брейгън — казах аз.

— Точно той — рече тя. — Истински мачо, като Бродерик Крофърд в „Пътен патрул“ — това е от времето преди да сте се родили. „Да, госпожо, благодаря ви, госпожо“, всичко си записваше в едно малко тефтерче. Само че Бродерик слушаше, а Брейгън беше идиот, нямаше време за никого. Вие ми кажете — основен заподозрян с финансов мотив, който тормози животни, и две липсващи кучета. Какво ще си помислите?

— Наистина какво ли? — казах аз.

Мейвис Уембли сложи ръка на коляното ми.

— Допада ми стилът ви.

 

 

Двамата с Карденас останахме при нея още половин час и през повечето време говорих аз, опитвайки се да измъкна допълнителни подробности за страшния доведен брат на Лионора Брайт.

Не събрах много — по-голям или по-малък от Лионора и вероятно от Сан Франсиско, „защото Лионора беше оттам и никога не е споменавала, че той не е“.

Благодарих й и станахме да си вървим.

— Приятно ми беше да се запознаем — рече тя и хвана Карденас за ръкава. — Джордж, снощи чух еноти отзад, близо до боклука. Дай да сложим капани и за тях.

 

 

— Голям образ, а? — каза Карденас, карайки на заден ход по алеята от отъпкана пръст. — Единствената й гимнастика е да бърка карти, но никога не боледува. Твърди, че майка й живяла до сто и четири години.

— Добра ДНК — казах аз. — Останалите спортуваме и се преструваме.

— Вярно е. Мислите ли, че си струва да се разнищи историята с брата?

— Не разполагаме с друго.

— Това, което каза за Уендъл, съвпада с мненията на други хора, с които съм разговарял. Не исках да го споменавам от уважение към мъртвия.

— Няма и причина. Не става дума за него.

— И накъде сега?

— Връщам се в Ел Ей, освен ако не предложите нещо друго.

— Не, съжалявам. Имате ли нужда от нещо?

— Ако имате време да проверите адресите на Лионора в Сан Франсиско, би било чудесно.

— Разбира се — каза той. — Мислех си още, че трябва да потърсим смъртния акт на бащата, да видим дали името на брата на се появява някъде. Страхът на Лионора от бъркотии с наследството точно преди да умре вероятно ограничава времето на неговата смърт.

— Добра идея. Най-лесно е да се потърси в некролозите. Брайт моминското й име ли е?

— Така мисля. — Той се изправи на седалката и натисна газта. — Това е друго.

— Кое?

— Работя.